Тази статия или секция е все още незавършена. Информацията не е достатъчно изчерпателна, възможно е някои важни факти по темата да липсват или да не са съвсем точни. Можете да помогнете, като добавите информация, подкрепена с източници. Проверете и дали можете да отговорите на въпроси, зададени на дискусионната страница на статията. |
Коренното население на Големите равнини или също Индианците от Големите равнини, Равнинни индианци, Прерийни индианци е културна и географска класификация на индианските племена населявали Големите равнини в Северна Америка.
Културният регион на Големите равнини заема огромна площ в централната част на Северна Америка. Простира се от река Мисисипи до Скалистите планини и от централните части на днешните Канадски провинции Албърта, Саскачиуан и Манитоба до централен Тексас. По-голямата част от този обширен регион е зает от тревисти равнини без дървета като на изток, където валежите са повече тревата е висока. Това са тъй наречените Прерии. На запад, където дъждовете са по-малко расте ниска трева. Този регион е известен като Големите равнини или Високите равнини. Тези тревни площи са набраздени от множество реки, отделни гористи местности главно от върби и тополи и отделни планински масиви и ниски плата, по чиито била растат борове.[1]
Равнините заемат огромно пространство и климатичните и приодни особености на север и на юг се различават. Това наложило отпечатък и върху живеещите в съответните райони племена. Към народите от Северните равнини се числят чернокраките, сиуксите, сарсите, ацина, Равнинните крии, Равнинните оджибуей, манданите, хидатса, арикара, северните шайени и арапахи, поуните, омаха, понка, айова, мисури, ото, кроу, стоуните и асинибойните. Към народите от Южните равнини се числят Южните шайени и арапахи, кайовите, команчите, канза, уичита, осейджите, куапо, Равнинните апачи, липан апачите, кичаите и тонкава. Отделно от това някои автори отделят племената от Прериите от тези във Високите равнини, заради по-различният начин на живот, едните живеели в постоянни села и се занимавал през част от годината със земеделие, а тези на запад са скитащи номади, които не се занимавали със земеделие.[1]
По времето на идването на коня в Равнините живеели три вида индиански групи, такива като чернокраките, които не са имали никакви земеделски традиции, такива като лакота, които заменили земеделието с номодския начин на живот. Третата част от племената населили Равнините запазили стария си поминък. Те се занимавали в равна степен с лов и земеделие.[2] Нивите обработвали главно жените. Мъжко задължение бил ловът. През топлото време част от тях напускали постоянните си села и се отправяли към богати на дивеч местности и щом попълнели запасите си от месо и кожи се прибирали. Тези племена строяли селищата си в речните долини като някои били ограждани с висока ограда. Основното жилище било землянката, достигаща понякога до 20 м в диаметър. По този начин гивеели манданите, хидатса, арикара, поуните, канза, омаха, понка, мисури, ото, осейджите, айова, куапо, уичита. Повечето индианци в Равнините обаче водели номадски начин на живот. Те бродели из Равнините, следвайки стадата бизони и не се занимавали със земеделие. Всяко от тези номадски племена имало свой език обичаи и вярвания, но едно било общо за всички, цялото им съществуване зависело от бизоните.
Заселването на Равнините от индианците започнало едва през 16 век. Преди това племената от източните гори и от планините на запад предприемали в Равнините кратки ловни походи и щом попълнели запасите си от месо и кожи се връщали обратно в постоянните си села. С идването на белите тази картина се променила. В испанските селища по Рио Гранде се отглеждали много коне и някои от тях бягали в Равнините. Не след дълго из тях бродели хиляди подивели мустанги. Това предизвикало коренна промяна в живота на много племена. Индианците ловяли диви коне, отвличали други от белите и не след дълго се превърнали в отлични ездачи. Сега те можели свободно да усвояват обширните равнини. Все повече племена се отправяли в Равнините, следвайки стадата бизони. Една част от тези народи дошли от изток, от долината на Мисисипи и от областта на Големите езера. Първоначално те се занимавали в равна степен с лов и земеделие. Други племена дошли от запад, от Скалистите планини или от север, страната на горите. Те били пеши ловци на дивеч. Животът обаче на всички тях се променил щом започнали да използват коня. Те се превърнали в конни ловци номади и така създали една нова култура. Конят открил нови хоризонти не само за племената в Равнините. Подобен начин на живот възприели много племена на запад като кутенаи, флатхед, не персе, калиспел, шошони, юта и други. В някои отношения сходен бит с племената от Равнините имали апачите и навахите в Югозапада.
Цялото съществуване на Равнинните индианци зависело от бизоните. Най-голямо значение имал всеобщият лов на бизони. Преди идването на белите всяко племе имало свои бизонови клопки, където били примамвани бизоните, обикновено до някоя пропаст. Основна фигура при този лов бил „Викача на бизоните“ – особен вид шаман, имащ за задача да примами бизоните до клопката. Тези хора били най-уважавани в племето. Наричали ги Даряващите изобилие. След като хората започнали да използват коня нещата се променили. С тяхна помощ организирали гонитба, настигали животните и ги убивали. Когато настъпело времето за всеобщия лов или когато храната привършвала, старейшините изпращали съгледвачи да открият бизоните. След като ги откриели започвали приготовленията за лова. Извършвали се лазлични обреди и се приготвяли бизоновите коне – специално обучени коне за лов на бизони. Тези коне били много ценени и обикновено били вързвани до жилището на стопанина. Преди всеобщият лов се забранявало на хората да ловуват самостоятелно, за да не подплашат стадата и така цялото племе да бъде обречено на глад. Нарушителите били най-строго наказвани като или събаряли гипито им, или ги удряли с камшик, или убивали конете им.
Индианците от Равнините били войнствени хора и положението на мъжа в обществото до голяма степен зависел от проявите му на бойната пътека. Военните действия най-често се изразявали в походи за отвличане на коне. Рядко избухвали тотални войни, които били свързани обикновено с борба за територии. За индианците от Равнините битката била свещено състезание, в което най-важното било да се проявят храбростта и магическите сили на мъжа. Главното било не ущърбът нанесен на противника, а извършените подвизи. За тяхното обозначение се използвал терминът „Ку - удар“. Така била формирана Ку-системата. Боецът завоювал висш Ку заемал почетно място в племето и подвизите му се изброявали при различни церемонии. За висш Ку се смятал докосването на въоръжен противник по време на битка, заради което по време на бой бойците носели специални Ку-жезли. Наричали ги Жезли за подвизи. Те били изработвани със специални ритуали и се смятало, че като докоснеш противника с него му отнемаш жизнената енергия. Най-високо бил оценяван нанасянето на първи Ку като можело врагът да бъде убит или само докоснат. Зачитали се първите 4 на жив и първите 4 на мъртъв противник. За Ку се смятал също така отнемането на оръжието на врага, отвличането на коне, убиването или раняването на враг и др. Отбелязаните Ку и въобще всички смели дела на един боец личали от украсата му от орлови пера и от дрехите му. Според това как е обрязано, поставено и изрисувано перото се виждал подвига на боеца, който го носи. Всеки боец извършил четирите основни подвига имал правото да носи орлово перо. Орелът бил свещена птица – храбър и смел боец. Градацията на тези подвизи до известна степен се различава при отделните племена.
Много важна роля в обществения живот на племената от Равнините играели войнските общества. Това били мъжки организации, в които членували от няколко десетки до няколкостотин души. Голяма част от мъжете на дадено племе членували в характерните за него войнски общества. Всяко общество имало свое облекло, регалии, специфични песни и танци и ритуали, отличаващи го от останалите. Обществата притежавали свои амулети и свещени предмети. Имали и дух-закрилник и обикновено носели неговото име. Обществата били организираната военна сила на племето, а в мирно време изпълнявали различни функции като племенна полиция, съгледвачи и др.
Номадският начин на живот наложил отпечатък върху целия бит на племената от Равнините. Всички използвали като жилище типито, а при преместването на лагера травои. Тези, които живеели в постоянни села също използвали типито при лов или пътуване, но иначе живеели в постоянни квадратни или правоъгълни (по-късно кръгли) полуземлянки, побиращи по 40 или повече души.[2]
Жените изработвали облекло от еленови кожи, кожи от планински овце и от бизонски кожи. За жените пълното облекло се състои от рокля обикновено от две части пристегната в кръста с колан, къси гамаши и мокасини. За мъжете основни дрехи са риза, гамаши, мокасини и набедреник. И двата пола в студеното време използват наметала от бизонски кожи. Облеклото е богато украсявано с ресни и бродерии от бодли на морско свинче. По-късно започват да се използват за украса и мъниста. И двата пола използвали лични украшения (гривни, обеци и огърлици) направени от кости, черупки, кожа, коса и пера. Татуировките също били харесвани.[2]
Индианците от Равнините били войнствени хора и положението на мъжа в обществото до голяма степен зависел от проявите му на бойната пътека. От най-ранно детство момчетата били подготвяни за войни и у тях били възпитавани съответните качества – смелост, хладнокръвие и издръжливост. Под бдителните погледи на опитните бойци, момчетата усъвършенствали уменията си в ездата, боравенето с оръжия, следотърсачеството и всички други изкуства необходими на бъдещите бойци. Когато един младеж навършел 16-17 години бил приеман сред мъжете, но едва след като преминел различни изпитания. Най-важното от тях било да получи своя „вещ сън“ или да намери своето видение. Под ръководството на някой шаман младежът се усамотявал на изолирано място, обикновено за 4 дни без храна, а често и без вода, за да се моли на духовете да го закрилят и ако някой от тях е благосклонен към него да му стане дух-закрилник. Често това се правело и за да открие името, което ще носи като боец. Ритуалът, както и всички други церемонии започвали и завършвали с ритуала на пречистването в колибата за потене. Видение също можело да се получи чрез сънуване. Виденията били считани за директно свързване на човека със свещените сили. При успех Търсенето на видение приключвало с придобиването на дух-закрилник. Чрез тези духове-закрилници хората получавали сила, която използвали по различни начини. С духа-закрилник постоянно се поддържала свещена връзка чрез различно поведение, песни, танци и съдържанието на свещените амулети. От видението можело да се възползва, както отделния човек така и цялото племе. Така че свещени амулети имал,ккато отделния човек, така и племето. Амулетите често предоставяли силата и правото за провеждане на различни церемонии. Най-важна и голяма годишна церемония за племената от Равнините била Танца на Слънцето. Тя имала за цел да обнови природата и да допринесе за благосъстоянието и духовното възраждане на племето.
Смята се, че древните индианци населявали Големите равнини, но напускат региона вероятно заради суша през 13 век. За най-ранни обитатели дошли след това се смятат кадоговорещите поуни, уичита, арикара, кичаи и сиуговорещите хидатса и мандан, които се заселили в източните части. Във Високите равнини на запад преди 1500 г. живеят само чернокраките и команчите, както и някои групи източни юти, и апачески групи мигриращи на юг покрай източните части на Скалистите планини.[1][2]
|