Стеблево

Стеблево
Steblevë/Stebleva
— село —
41.3383° с. ш. 20.4697° и. д.
Стеблево
Страна Албания
ОбластЕлбасан
ОбщинаЛибражд
Географска областГоло бърдо
Надм. височина1272 m
Население120 души (2001)
Пощенски код3412
МПС кодLB

Стеблево (понякога Стеблено или Стебльово, на албански: Steblevë или Stebleva, Стеблевъ, на македонска литературна норма: Стеблево, понякога Стебљо или Стебло) е село в Република Албания в областта Голо бърдо, община Либражд, област Елбасан. Селото е населено с българи мюсюлмани и християни

География

[редактиране | редактиране на кода]

Селото се намира в южната част на Голо бърдо, на западния склон на планинския масив Радук (Радуч), висок 2084 метра. В началото на XX век землището на Стеблево граничи с 12 села. Състои се от три махали - Суска (Селска) мала, Леска (Лешанска) и Дишовци. Селска и Лешанска са разделени от поток.[1] Тези махали се разделят на по-малки родови махали: Райкова, Гаджова, Гинова, Баушова, Джеранова, Цварикова, Агушовска, Бецекова, Муратова, Кучукова, Петрова, Лильовци и други.[2]

В селото има църква „Свети Никола“, а на бърдото западно от селото са руините на църквата „Свети Спас“ или Маркова Добица. Там има и старо гробище и вакъфската Койова шума, гора значително изсечена от италианците по време на окупацията 1919 - 1920 година. Тук към 1940 година е ставал събор на Преображение, като са идвали гости и от други села и на Благовец. При развалините на църквата „Свети Спас“ е и гробът на видния поп Ангел, умрял в 1902 година. Близо до руините на църквата „Свети Спас“ е и местността Градище (Граище), през която минава Бела река. Под Градище е било изчезналото село Сребърново.[2]

Източно от селото има смятан за лековит извор, наречен Света Неделя, около който има букова горичка. На изток е Марков камен, от който извира селската река.[2]

На югоизток от селото е местността Кучево, където традиционно лятно време стеблевци ходят със стоката си и правят колиби.[2]

История

[редактиране | редактиране на кода]

В Османската империя

[редактиране | редактиране на кода]
Голобърденска женска носия, вероятно от Стеблево[3]

В миналото селото е било в местността Градище.[1] Според местни предания селото е основано от три семейства скотовъдци от село Магарево, Битолско: Райковци, Стевовци и Герановци. От тях населението се увеличава, като много приемат исляма.[2] В 1940 година Миленко Филипович записва история, че в ΧΙΧ стеблевци получават тапия за използване на пашата в планината, която дотогава принадлежи на власи. Тапията е подписана от седем християни и трима мюсюлмани и е издействана от един дервиш от Подгорци.[1] Родът Поповци в Скопие и в Лакаица са потомци на Райковци. Родът Мациновци или Кольовци е основан от беглец от Мартанеш, Долен Дебър, отказал да приеме исляма. Негов пети потомък е бил 75-годишният Тръпко, живеещ към 1940 година в Скопие. Задругата на рода се състояла от 35 души и имала 600 овце, 400 кози, много коне и волове. Голям мюсюлмански род в Стеблево са Петровци с около 60 къщи. Докато били християни, били богати и карали стока на зимуване в Албания. Когато един ден на пролет идват турци да купят джелепа - таксата за паша, става свада между пастирите и заптиите, в която загива едно заптие. Убиецът е осъден на смърт, но приема исляма и е освободен, като уговаря и роднините си да направят същото. Друг мюсюлмански род са Груйовци, които са по потекло от Подгорица. Част от тях се изселват в Пискупщина и запазват православието.[4]

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година Стеблео (Stébléo) е посочено като село със 150 домакинства със 150 жители българи и 200 жители помаци.[5]

В 1897 година английският консул Джон Илайджа Блънт пише, че в Стеблево живеят 336 православни българи.

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в Стеблево живеят 380 души българи християни и 400 души българи мюсюлмани.[6]

На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Стеблево е смесено село българи, помаци, албанци и турци в Дебърската каза на Дебърския санджак със 177 къщи.[7]

По данни на Екзархията в края на XIX век в Стеблево има 40 православни къщи с 224 души жители. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Стеблево има 396 българи екзархисти и в селото има българско училище.[8]

Към 1910 година сръбската пропаганда се опитва да се настани в Стеблево. На българския свещеник в селото Миленко Христов са предлагани 40 лири годишна заплата, а на кмета Секула - 20, но и двамата отказват, макар и отец Миленко да е сръбски възпитаник. Сърбоманин става само Стефан Попангело, чийто син е сръбски възпитаник и е учител в горнореканското село Върбен.[9]

Според статистика на вестник „Дебърски глас“ в 1911 година в Стеблево има 53 български екзархийски и 1 патриаршистка къща и 220 помашки къщи.[10] Според Георги Трайчев през 1911/1912 година в Стеблево има 40 български къщи с 224 жители, като фунцкионират църква и училище.[11]

Към 1912 година селото има 350 къщи.[1]

При избухването на Балканската война в 1912 година двама души от Стеблево са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[12]

В Албания

[редактиране | редактиране на кода]

През 1913 година в резултата на войната Стеблево влиза в границите на новосъздадената Албания. При албанските размирици от септември 1913 година на сръбска територия бягат 30 къщи, които заедно с други бежанци от Албания са настанени в турските села Бомово, Коняри и Куки.[13]

В 1915 година, по време на Първата световна война, селото е анексирано от Царство България. Към 1 март 1916 година Стеблево е част от Кленската община на българската Дебърска околия.[14]

Селото изгаря в 1913, 1915 и 1920 година и това е главната причина за разселването на православното му население - предимно в Скопие, а част основава ново село Лакаица, в тази част на стеблевското землище, която остава в Кралството на сърби, хървати и словенци. Православни стеблевци има и в Дебър и Битоля, както и 10 семейства в Солун.[2]

В рапорт на Сребрен Поппетров, главен инспектор-организатор на църковно-училищното дело на българите в Албания, от август 1930 година Стеблено е отбелязано като село със 100 къщи, част от които православни българи, а останалите българи мохамедани.[15]

В 1939 година Петре Станков от името на 9 български къщи в Стеблево подписва Молбата на македонски българи до царица Йоанна, с която се иска нейната намеса за защита на българщината в Албания - по това време италиански протекторат.[16]

В 1940 година Миленко Филипович пише, че Стеблево е голямо смесено село на мюсюлмани и православни, като в него има 20 семейства „православни сърби“.[1]

Падането на режима на Енвер Ходжа и демократизацията в Албания в началото на 90-те години съсипва традиционния поминък на жителите на Стеблево - отглеждането на картофи и селото както и цялата област преживява икономически колапс и много от жителите му мигрират към големите албански градове.

В резултат на постоянното изселване на християните от селото към България и Северна Македония към началото на 90-те години на XX век в Стеблево са останали 100 мюсюлмански къщи и само около 3-4 християнски с около 500 жители.

До 2015 година селото е център на община Стеблево.

Личности

[редактиране | редактиране на кода]
Дримколската чета на ВМОРО: Панде Димитров от Нерези, Павле Ильов от Нерези, Петре Иванов от Нерези, Спасе Пелтекот от Глобочица, Ильо Наумов от Ябланица, Милош Павлов от Безево, Трифон Манолов от Стеблево, Марко Павлов от Безево, Алексо Новов от Нерези, Тане Мартинов от Нерези, Йован Танев от Нерези
Милош Павлов от Безево и Трифон Манолов от Стеблево
Родени в Стеблево

Литература

[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г д Филиповиħ, Миленко. С. Голо Брдо : Белешке о насељима, пореклу становништва, народном животу и обичаjима. Скопље, Штампариjа „Јужна Србиjа“, 1940. с. 31.
  2. ↑ а б в г д е Филиповиħ, Миленко. С. Голо Брдо : Белешке о насељима, пореклу становништва, народном животу и обичаjима. Скопље, Штампариjа „Јужна Србиjа“, 1940. с. 32.
  3. ↑ Спанчевъ, Велко Н. Стопанскиятъ обликъ на Македония. Скопие, Библиотека „Цѣлокупна България“ - № 3, юлий 1943. с. 15.
  4. ↑ Филиповиħ, Миленко. С. Голо Брдо : Белешке о насељима, пореклу становништва, народном животу и обичаjима. Скопље, Штампариjа „Јужна Србиjа“, 1940. с. 33.
  5. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 172-173.
  6. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 261.
  7. ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 44. (на македонска литературна норма)
  8. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 152-153. (на френски)
  9. ↑ Дебърски глас, година 2, брой 29, 30 януари 1911, стр. 2-3.
  10. ↑ Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 2.
  11. ↑ Трайчев, Георги. Български селища в днешна Албания, в: Отецъ Паисий, 15-31 юли 1929 година, стр.213.
  12. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 880.
  13. ↑ s:Рапорт на Търпо Поповски и Павел Христов до Тодор Павлов от 28 януари 1914 г.
  14. ↑ Докладъ отъ прѣдсѣдателя на дебърската тричленна комисия Ив. К. Божиновъ // 1 мартъ 1916 год. с. III. Посетен на 9 ноември 2024 г.
  15. ↑ Поверителен рапорт №54 на Сребрен Поппетров
  16. ↑ Елдъров, Св. Българите в Албания 1913-1939. Изследване и документи, София, 2000, стр. 324-326.
  17. ↑ Семејства и лози на градители од Крушево // Градителите во Македонија: XVIII–XX век. Архивиран от оригинала на 2021-12-09. Посетен на 19 ноември 2021 г. (на македонска литературна норма)
  18. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 453.
  19. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 537.
  20. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 228, л. 37; а.е. 332, л. 78
     Портал „Албания“         Портал „Албания“          Портал „Македония“         Портал „Македония“