Адолф Айхман

Адолф Айхман
немски офицер
Айхман през 1961 г.
Айхман през 1961 г.
Званиеоберщурмбанфюрер
Години на служба1932 – 1945
Служи на Нацистка Германия
Род войскиСС
КомандванияSS
Битки/войниВтора световна война
НаградиСС пръстен на честта
Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
1 юни 1962 г. (56 г.)
ПогребанСредиземно море, Испания
Подпис
Адолф Айхман в Общомедия

Адолф Айхман (на немски: Adolf Eichmann) е нацистки офицер от Гестапо, сред главните организатори на Холокоста.

Заради неговите организаторски умения и идеологическа благонадеждност е натоварен от обергрупенфюрер Райнхард Хайдрих със задачите по организирането и провеждането на масовата депортацията на евреи към гета и лагери на смъртта в окупираните от Германия части на Източна Европа.

След разгрома на Третия райх Адолф Айхман избягва в Аржентина, използвайки паспорт на Международния червен кръст; живее там под фалшива самоличност и работи за Мерцедес-Бенц до 1960 г. Израелското разузнаване Мосад обаче тръгва по дирите му и изпраща специален отряд, който го залавя и го прекарва тайно в Израел. Айхман е изправен пред съда на публичен процес в Ерусалим през 1960 г. с 15 обвинения, между които престъпления срещу човечеството и военни престъпления. Той е признат за виновен и екзекутиран чрез обесване през 1962 г.

Ранен живот

[редактиране | редактиране на кода]

Ото Адолф Айхман, най-голямото от пет деца, е роден през 1906 г. в калвинистко протестантско семейство в Солинген, Германия.[1] Баща му е счетоводител, а майка му е домакиня.[2] Баща му се мести в Линц, Австрия през 1913 г., за да работи като търговски управител в трамвайна компания, а година по-късно тук се премества и останалата част от семейството му. След смъртта на майка му през 1916 г., баща му се жени повторно за друга протестантка с двама сина.[3]

Айхман посещава държавно средно училище Кайзер Франц Йосиф в Линц, същото училище, на което 17 години по-рано е ходил Адолф Хитлер.[4] Свири на цигулка и участва в спортни събития и клубове, включително група за скаути, в която има по-големи момчета, членуващи в различни десни групировки.[5] Слабото му представяне в училище води до това, че баща му го изключва от училище и го праща в професионален колеж.[6] Той напуска, преди да получи степен и се присъединява към новата компания на баща си, където работи няколко месеца.[6] От 1925 до 1927 г. работи като продавач за радио компанията Oberösterreichische Elektrobau AG. От 1927 до 1933 г. Айхман работи в Горна Австрия и Залцбург като районен агент за петролната компания Vacuum Oil Company AG.[7]

По това време се присъединява към Jungfrontkämpfervereinigung, младежкия отдел на дясно движение, и започва да чете вестници на Нацистката партия.[8] Платформата на партията включва премахването на Ваймарската република от Германия, отхвърляне на условията на Версайския договор, радикален антисемитизъм и антиболшевизъм.[9] Те обещават силно централно правителство, голямо „жизнено пространство“ за германците, образуване на национална общност, базирана на раса, и расово прочистване чрез активно потискане на евреите, които биха изгубили гражданството си и гражданските си права.[10]

Ранна кариера

[редактиране | редактиране на кода]
Резюмето на Адолф Айхман, прикачено към кандидатурата му за повишаване от СС-Хауптшарфюрер на СС-Унтерщурмфюрер през 1937 г.

По препоръка от семеен приятел и местен член на СС (Ернст Калтенбрунер), Айхман се присъединява към австрийския клон на Нацистката партия на 1 април 1932 г.[11] Членството му в СС е потвърдено седем месеца по-късно.[12] Полкът му е СС-Standarte 37, отговорен за охраната на партийната щаб-квартира в Линц и охраната на партийните говорители на митинги, които често стават насилствени. Айхман упражнява партийни дейности в Линц през уикендите, докато продължава да работи за петролната компания в Залцбург.[13]

Няколко месеца след идването на Хитлер на власт в Германия през януари 1933 г., Айхман губи работата си, поради съкращения в компанията. По това време Нацистката партия е забранена в Австрия. Тези събития са фактори за решението на Айхман да се завърне в Германия.[14]

Както и много други нацисти, бягащи от Австрия през пролетта на 1933 г., Айхман се премества в Пасау.[15] След като преминава тренировъчна програма в склад на СС в Клостерлехфелд през август, Айхман се връща в Пасау през септември, където е назначен да ръководи екип от 8 души на СС, който да насочва австрийските нацисти в Германия и да осъществява контрабанда на пропаганден материал към Австрия.[16] Към края на декември, когато отрядът му е разпуснат, Айхман е повишен на СС-Шарфюрер (звание, еквивалентно на ефрейтор).[17] Батальонът на Айхман се намира в казарма, която е в съседство с концлагера Дахау.[18]

Към 1934 г. Айхман поиска да бъде преместен към СД, за да избегне монотонността на военните обучения и служба в Дахау. Айхман е приет в СД и назначен в подофиса за масонство, където организира конфискувани ритуални обекти за бъдещ музей. След около шест месеца Айхман е поканен от Леополд фон Милденщайн, за да се присъедини към неговия еврейски департамент, Секция II/112 от СД в щаб-квартирата му в Берлин.[19] Айхман се мести там през ноември 1934 г. По-късно той счита този си ход за голям пробив.[20] Назначен е да изучава и подготвя доклади за ционисткото движение и различни еврейски организации. По това време дори придобива начални познания по иврит и идиш, като така си спечелва репутация като специалист по ционистките и еврейските въпроси.[21] На 21 март 1935 г. Айхман се жени за Вероника Лиебъл.[22] Двойката има четири сина: Клаус (р. 1936 г. в Берлин), Хорст Адолф (р. 1940 г. във Виена), Дитер Хелмут (р. 1942 г. в Прага) и Рикардо Франсиско (р. 1955 г. в Буенос Айрес).[23][24] Айхман е повишен на СС-Хауптшарфюрер (водач на отряд) през 1936 г. и е повишен на СС-Унтерщурмфюрер на следващата година.[25]

Нацистка Германия използва насилие и икономически натиск, за да накара евреите да напуснат Германия по своя воля.[26] Айхман заминава за Британска Палестина с началника си Херберт Хаген ярез 1937 г., за да се оцени възможността немските евреи да емигрират към тази държава по своя воля, като пристига с подправени документи в Хайфа, откъдето се насочва към Кайро. Двамата срещат с член на Хагана, но не успяват да се споразумеят.[27] Хаген се опасява от създаване на независима еврейска държава в Палестина, което би било в противоречие с политиката на Райха.[28] Айхман и Хаген се опитват да се върнат в Палестина няколко дни по-късно, но им е отказано, след като британските власти отказват да им издадат визи.[29] Те изготвят доклад след посещението си, който е публикуван през 1982 г.[30]

През 1938 г. Айхман е изпратен във Виена, за да помогне с организацията на еврейската емиграция от Австрия, която тъкмо е била присъединена към Райха чрез т.нар. Аншлус.[31] Еврейските организации са поставени под надзора на СД и са натоварени със задачата да подкрепят и улесняват еврейската емиграция.[32] Финансирането се осъществява с пари, завзети от други евреи и организации, както и с отвъдморски дарения.[33] Айхман е повишен на СС-Оберщурмфюрер (първи лейтенант) през юли 1938 г. и назначен в Централната служба за еврейска емиграция във Виена, създадена през август.[34]

Втора световна война

[редактиране | редактиране на кода]

От емиграция към депортация

[редактиране | редактиране на кода]

Седмици след нахлуването в Полша на 1 септември 1939 г. нацистката политика спрямо евреите се променя от доброволна емиграция към насилствена депортация.[35] След дискусии с Хитлер в предходните седмици, на 21 септември Райнхард Хайдрих, ръководител на СД, съобщава на служителите си, че евреите ще бъдат събирани в градове в Полша с добри железопътни връзки, за да се улесни изгонването им от териториите, контролирани от Германия.

След като бива изпратен в Прага за установяване на емиграционна служба там, Айхман е прехвърлен в Берлин през октомври 1939 г., за да управлява Централната служба за еврейска емиграция за целия Райх под командването на Хайнрих Мюлер, глава на Гестапо.[36] Веднага е назначен да организира депортацията на около 70 – 80 хиляди евреи от Острава и Катовице. По своя собствена инициатива Айхман съставя и планове за депортация на евреи от Виена. Айхман избира Ниско като място за нов транзитен лагер, където евреите временно да бъдат настанявани, преди да бъдат депортирани другаде. В последната седмица на октомври 1939 г. около 4700 евреи са изпратени в района с влакове и накрая са оставени се оправят сами на открита ливада без вода и с малко храна. Казарми са планирани, но никога завършени.[37][36] Много от депортираните са изгонени от СС към териториите, окупирани от Съветския съюз, а останалите накрая са настанени в близък трудов лагер. Операцията скоро е отменена, частично защото Хитлер решава, че нужните влакове е по-добре да се използват за военни цели.[38]

Паметна автобусна спирка близо до мястото на офиса на Айхман на „Курфюрстенщрасе“ 115. днес заето от хотел.

На 19 декември 1939 г. Айхман е назначен за глава на RSHA Referat IV B4, отговорен за контрола на еврейския въпрос и евакуация.[39] Хайдрих споменава, че Айхман е неговият „специален експерт“, натоварен със задачата да организира всички депортации в окупирана Полша.[40] Работата включва координиране с полицейски служби за физическото премахване на евреите, справяне с конфискуваното имущество и осигуряването на финансиране и транспорт.[39] Няколко дни след назначаването си, Айхман формулира план за депортация на 600 000 евреи в Генерал-губернаторство Полша. Планът е възпрепятстван от генерал-губернатора Ханс Франк, който не склонява да приеме депортираните, тъй като това ще има отрицателно въздействие върху икономическото развитие и целта му за германизация на региона.[39] Все пак, депортациите продължават, но с много по-бавно темпо, отколкото е планирано.[41] От началото на войната до април 1941 г. около 63 000 евреи са транспортирани в Генерал-губернаторството.[42] В много от влаковете измират близо 1/3 от депортираните.[42][43] Докато Айхман твърди по време на съдебния процес, че се е възмущавал от ужасните условия във влаковете и транзитните лагери, неговата кореспонденция и документи от периода показват, че основната му грижа е била да се постигнат депортациите икономично и с минимални нарушения на текущите германски военни действия.[44]

Евреите се концентрират в гета в големите градове с очакването, че по някое време ще бъдат транспортирани на изток или в отвъдморски територии.[45][46] Условията в гетата са тежки – пренаселение, лоша хигиена и липса на храна, като всичко това води до високи нива на смъртност.[47] на 15 август 1940 г. Айхман издава меморандум, озаглавен Reichssicherheitshauptamt: Madagaskar Projekt (Главна служба по сигурността на Райха: Мадагаскарски план), който призовава за заселването на милиони евреи на Мадагаскар в продължение на четири години.[48] След като Германия не успява да победи британските ВВС в битката за Британия, нахлуването във Великобритания е отложено безсрочно. Тъй като Великобритания все още властва в Атлантическия океан и нейният търговски флот няма да е наличен за германците за използване при евакуациите, планът за Мадагаскар пропада.[49] Хитлер продължава да споменава плана до февруари 1942 г., когато идеята е загърбена завинаги.[50]

Ванзейска конференция

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Ванзейска конференция

От началото на операция „Барбароса“ през юни 1941 г., Айнзацгрупи следват армията в покорените райони и арестуват и убиват евреи, служители на Коминтерна и високопоставени членове на Комунистическата партия.[51] Айхман е един от служителите, които получава редовни подробни доклади относно действията на тези групи.[52]

Айхман заявява в по-късните си разпити, че Хайдрих му е казал в средата на септември, че Хитлер е наредил всички евреи в Европа, контролирана от Германия, да се избият.[53] Първоначалният план е да се имплементира Генераплан Ост след завладяването на Съветския съюз.[54] При първите провали във войната обаче, Хитлер решава, че евреите в Европа трябва да се избият веднага, а не след войната.[55] По това време Айхман е повишен на СС-Оберщурмбанфюрер, което е и най-високият чин, който получава.[56]

За да се координира планирането на геноцида, Хайдрих съставя Ванзейската конференция, на която идват административните водачи на нацисткия режим на 20 януари 1942 г.[57] В подготовка за конференцията, Айхман изважда за Хайдрих списък с броя на евреите в различните европейски държави и подготвя статистики за емиграцията.[58] На конференцията Айхман подготвя официалния стенографски запис.[59] В мотивационно писмо, Хайдрих уточнява, че Айхман ще действа като връзка между участващите департаменти.[60] Под надзора на Айхман започват широкомащабни депортации почти веднага към лагерите на смъртта в Белжец, Собибор и Треблинка.[61] Геноцидът е наречен операция „Райнхард“ в чест на хайдрих, който загива в Прага в началото на юни от рани след покушение срещу него.[62]

Айхман не съставя политика, а действа с оперативен капацитет.[63] Определени заповеди за депортация идват от Хайнрих Химлер.[60] Службата на Айхман е отговорна за събирането на информация за евреите във всеки район, организирането на конфискацията на имуществото им и осигуряването на влакове за депортация.[64] Департаментът е в постоянна връзка със Службата на външните работи, тъй като евреите в завладените нации (като например Франция) не могат лесно да бъдат лишени от владенията им и да бъдат депортирани към смъртта им.[65] Айхман провежда редовни срещи в офиса си в Берлин с членовете на департаменти си и пътува често на посещения в концлагери и гета. Жена му, която не харесва Берлин, живее в Прага с децата им. Айхман първоначално ги посещава ежеседмично, но с времето визитите му оредяват до веднъж месечно.[66]

Унгария

[редактиране | редактиране на кода]
Унгарска жена с деца пристига в Аушвиц, 1944 г.

Германия нахлува в Унгария на 19 март 1944 г. Айхман пристига на същия ден и скоро към него се присъединяват високопоставени членове от екипа му и 500 – 600 членове на СД, СС и Зихерхайтсполицай.[67][68] Назначаването от Хитлер на про-нацистко правителство означава, че унгарските евреи, които към този момент са незасегнати, ще бъдат депортирани към Аушвиц, за да работят или да бъдат убити.[67][69] Айхман обикаля из североизточната част на Унгария през последната седмица на април и посещава Аушвиц през май, за да оцени подготовката.[70] По време на Нюрнбергските процеси Рудолф Хьос, ръководител на Аушвиц, дава показания, че Химлер му е казал да получава всички оперативни инструкции за изпълнението на Окончателното решение от Айхман. Събирането на евреите започва от 16 април, а от 14 май четири влака с 3000 евреи на ден напускат Унгария и пътуват до Аушвиц, пристигайки по новопостроена линия, която свършва на няколкостотин метра от газовите камери.[71][72] Между 10 и 25 процента от хората във всеки влак са избрани да работят, а останалите се избиват часове след пристигането им.[71] Под международен натиск, унгарското правителство спира операциите на 6 юли 1944 г., като до това време над 437 000 от общо 725 000 евреи в Унгария са избити.[71][73] Въпреки нареждането да спре, Айхман лични урежда допълнителни влакове да бъдат изпратени в Аушвиц на 17 и 19 юли.[74]

В поредица от срещи, започващи на 25 април, Айхман се среща с Йоел Бранд, унгарски евреин и член на Комитета за облекчаване и спасение.[75] Айхман по-късно свидетелства, че Берлин го е бил упълномощил да позволи емиграцията на милиони евреи в замяна на 10 000 камиона, оборудвани за справяне със зимните условия на Източния фронт.[76] От предложението не излиза нищо, тъй като западните Съюзници отказват да прегледат предложението.[75] През юни 1944 г. Айхман участва в преговори с унгарския евреин Рудолф Кастнер, които водят до спасяването на 1684 души, които са изпратени с влак в Швейцария в замяна на три куфара, пълни с диаманти, злато и пари.[77]

Айхман, възмутен че други се намесват в еврейския въпрос и ядосан от спирането на депортациите към концлагерите от Химлер, изисква да бъде отново преназначаване през юли.[78] Към края на август е назначен за командир на отряд, помагащ евакуацията на 10 000 германци, хванати в капан на унгарско-румънската граница на пътя на Червената армия. Хората, за които са изпратени да спасят, отказват да напуснат, така че войниците помагат с евакуацията на членове на германски лазарет близо до фронта, вместо това. За това Айхман е награден с Железен кръст втора степен.[79] През октомври и ноември Айхман урежда десетки хиляди евреи да маршируват насилствено в ужасни условия от Будапеща към Виена, разстояние от около 210 km.[80]

На 24 декември 1944 г. Айхман напуска Будапеща малко преди комунистите да завършат обграждането си на столицата. Връща се в Берлин, където урежда уличаващите във вина записи на департамент IV-B4 да се изгорят.[81] Заедно с много други офицери на СС, които побягват към края на войната, Айхман и семейството му живеят в относителна безопасност в Австрия, когато войната в Европа свършва на 8 май 1945 г.[82]

След войната

[редактиране | редактиране на кода]
Паспорт на Червения кръст под името Рикардо Клемент, което Айхман използва, за да влезе в Аржентина през 1950 г.

Към края на войната Айхман е заловен от американците и лежи известно време в няколко лагера за офицери от СС, използвайки фалшиви документи, които го идентифицират като Ото Екман. Той бяга от работа при Кам, когато осъзнава, че истинската му самоличност е открита. Той се снабдява с нови документи за самоличност с името Ото Хенингер и се мести често през следващите няколко месеца, като накрая се спира в Люнебургското поле. Първоначално си намира работа в дърводобивната промишленост и по-късно дава под наем малък парцел земя в Алтензалцкот, където живее до 1950 г.[83] Междувременно бившият комендант на Аушвиц Рудолф Хьос и други дават изобличаващи доказателства относно Айхман по време на Нюрнбергските процеси за големи военни престъпници, започнали през 1946 г.[84]

През 1948 г. Айхман се сдобива с разрешение за кацане в Аржентина и фалшива самоличност под името Рикардо Клемент чрез организация, водена от епископ Алоис Худал, австрийски духовник, който по това време живее в Италия и е известен със симпатиите си към нацистите.[85] Тези документи позволяват на Айхман да се сдобие с паспорт на Червения кръст и останалите разрешения за влизане през 1950 г., които биха му позволили да емигрира в Аржентина.[85] Той пътува из Европа, отсядайки в различни безопасни манастири.[86] Тръгва от Генуа с кораб на 17 юни 1950 г. и пристига в Буенос Айрес на 14 юли.[87]

Айхман първоначално живее в провинция Тукуман, където работи за правителствен изпълнител. Семейството му се премества при него през 1952 г. Работи на поредица от длъжности с ниско заплащане, преди да започне работа за Мерцедес-Бенц, където се издига до ръководител на департамент.[88] Семейството построява къща, в която се настанява през 1960 г.[89] Той често бива интервюиран в продължение на четири месеца от края на 1956 г. от холандския журналист Вилен Сасен с цел да му се напише биография. Айхман създава касети и записи. Мемоарите му по-късно се използват за основа на статии, които се появяват в списанията Life и Stern към края на 1960-те години.[90]

Залавяне в Аржентина

[редактиране | редактиране на кода]

Няколко оцелели от Холокоста посвещават живота си на това да намерят Айхман и други нацисти, като сред тях е Симон Визентал.[91] Той научава от писмо през 1953 г., че Айхман е забелязан в Буенос Айрес и предава тази информация на израелското консулство във Виена през 1954 г.[92] Бащата на Айхман почива през 1960 г. и Визентал урежда частни детективи тайно да фотографират членовете на семейството. Той предоставя тези снимки на Мосад на 18 февруари.[93]

Лотар Херман също е важен при изобличаването на самоличността на Айхман, тъй като е германец полу-евреин, който емигрира в Аржентина през 1938 г.[94] Дъщеря му Силвия започва да се вижда с мъж на име Клаус Айхман през 1956 г., който се хвали с нацистките подвизи на баща си, и Херман съобщава за това на Фриц Бауер, генерален прокурор в Хесен.[95] След това изпраща дъщеря си на специална мисия за търсене на факти. Тя е посрещната на вратата от самия Айхман, който казва, че е чичо на Клаус. Клаус пристига малко след това, но се обръща към Айхман с „татко“.[96] През 1957 г. Бауер предава информацията лично на директора на Мосад, Исер Харел, който назначава служители, които да проведат наблюдение, ала първоначално не са намерени никакви конкретни доказателства.[97]

Харел изпраща главния разпитващ на Шин Бет, Цви Ахарони, в Буенос Айрес на 1 март 1960 г.[98] и той успява да потвърди самоличността на беглеца след няколко седмици разследване.[99] Аржентина по това време е известна, че отказва на искания за екстрадиция на нацистки престъпници, така че израелският министър-председател Давид Бен-Гурион решава, че Айхман трябва да бъде заловен, а не екстрадиран, и да се доведе в Израел за съдебен процес.[100] Харел пристига през май 1960 г., за да съблюдава залавянето.[101] Агентът на Мосад Рафи Еитан е назначен за лидер на екип от осем души, повечето от които са агенти на Шин Бет.[102]

Екипът залавя Айхман на 11 май 1960 г. близо до дома му в предградията на Буенос Айрес.[103] Агентите пристигат още през април и наблюдават ежедневието му в продължение на много дни, отбелязвайки, че се прибира вкъщи с автобус след работа по едно и също време вечерта. Те планират да го заловят, когато ходи през открито поле от автобусната спирка до дома си.[104] Планът е почти изоставен на определения ден, когато Айхман се оказва, че не е на автобуса, който обикновено хваща за вкъщи,[105] но слиза от друг автобус около половин час по-късно. Агентът на Мосад Петер Малкин го заговаря на испански. Айхман се сплашва и се опитва да избяга, но още двама агенти на Мосад идват на помощ на Малкин. Тримата свалят Айхман на земята и след кратка борба го отвеждат до кола, където го скриват на пода под одеяло.[106]

Айхман е отведен до една от няколко безопасни локации на Мосад, които са създадени от екипа.[106] Там той е държан в продължение на девет дни, през което време самоличността му е проверена и потвърдена.[107] През това време Харел се опитва да намери и Йозеф Менгеле, печално известния нацистки лекар от Аушвиц, тъй като Мосад има информация, че той също живее в Буенос Айрес. Надява се, че ще успее да доведе Менгеле в Израел със същия полет.[108] Менгеле обаче така и не бива заловен. През 2008 г. Еитан заявява за вестник Хаарец, че те нарочно решават да не гонят Менгеле, тъй като това би могло да застраши операцията с Айхман.[109]

Около полунощ на 20 май Айхман е упоен от израелски доктор от Мосад и е облечен като стюард.[110] Той нелегално е извозен от Аржентина на борда на същия самолет Bristol Britannia на Ел Ал, който превозва израелската делегация няколко дни по-рано за официалната 150-годишнина от независимостта на Аржентина от Испания.[111] Има напрегнато закъснение на летището, докато авиационният план е одобрен, след което самолетът тръгва за Израел, спирайки в Дакар за презареждане с гориво.[112] Пристигат в Израел на 22 май и Бен-Гурион съобщава за залавянето на Айхман на Кнесета.[113] В Аржентина новините за отвличането са посрещнати с вълна от антисемитизъм, поведена от крайнодесни елементи.[114]

Аржентина поиска спешно свикване на събрание на Съветта за сигурност на ООН през юни 1960 г., след неуспешни преговори с Израел, тъй като считат залавянето за нарушение на суверенните им права.[115] В последвалия дебат представителят на Израел, Голда Меир, твърди, че похитителите не са агенти на Израел, а частни индивиди, така че инцидентът е само „изолирано нарушение на аржентинското право“.[115] На 23 юни Съветът приема Резолюция 138, според която суверенитетът на Аржентина е нарушен и поисква от Израел да изплати репарации.[116] Израел и Аржентина постигат споразумение на 3 август, след допълнителни преговори, признавайки за нарушаването на аржентинския суверенитет, но съгласявайки се на край на диспута.[117] Според израелския съд, обстоятелствата около залавянето му нямат отношение към законността на съдебния му процес.[118]

Съдебен процес

[редактиране | редактиране на кода]
Айхман по време на съдебния процес през 1961 г.
Адолф Айхман в двора на затвора Аялон, Израел, 1961 г.

Айхман е отведен в укрепено полицейско управление в Ягур в Израел, където прекарва девет месеца.[119] Израелците не искат да го подведат под отговорност само основавайки се на доказателства от документи и показания на свидетели, така че затворникът е подложен на ежедневни разпити, записите от които са над 3500 страници.[120]

Съдебният процес срещу Айхман започва пред специален трибунал на 11 април 1961 г.[121] Обвинен е в 15 престъпления, включително престъпления срещу човечеството, престъпления срещу еврейския народ, членство в престъпна огранизация и други.[122] Израелското правителство урежда голямо покритие от медиите на процеса. Айхман седи в кабинка от бронирано стъкло, което да го защитава от опити за убийство.[123]

Обвинителното дело е представено за 56 дни, включвайки стотици документи и 112 свидетели (много от които са оцелели от Холокоста).[124] Прокуратурата доказва, че Айхман е посещавал места, където са убивани евреи, включително Хелмно, Аушвиц и Минск (където наблюдава масов разстрел на евреи), и следователно е знаел, че депортираните са били убивани.[125]

Когато обвиненията свършват, защитата (съставена от германски адвокати) поисква делото да бъде прекратено, тъй като самият съдебен процес е незаконен. Тя твърди, че ако делото трябва да продължи, то това трябва да стане под юрисдикцията на Западна Германия. Прокуратурата отговаря, че ООН подкрепя действията на Израел и че Германия и Аржентина са се съгласили, че обвиненията срещу него са законни.[126]

В показанията си по време на процеса, Айхман настоява, че е нямал избор, освен да следва заповеди, тъй като е бил принуден от клетва в името на Хитлер – същата защита, използвана от някои обвинени по време на Нюрнбергските процеси по-рано.[127] Айхман твърди, че решенията не са взимани от него, а от Мюлер, Хайдрих, Химлер и Хитлер.[128] Относно Ванзейската конференция, Айхман заявява, че след нея чувства облекчение, тъй като е взето ясно решение за изтребване на евреите не от него, а от началниците му.[129] През последния ден той признава, че е виновен за организирането на транспорта, но не се чувства виновен за последствията.[130] Айхман признава, че не харесва евреите и че ги смята за съперници, но също така казва, че никога не е смятал, че избиването им е оправдано.[131]

Заседанието е закрито на 14 август, а присъдата му е произнесена на 12 декември.[121] Съдиите го обявяват за невинен за това, че лично не е убивал който и да е и за това че е изпълнявал длъжността си по контролиране на дейностите на Айнзацгрупите.[132] Решено е, че е отговорен за ужасните условия на влаковете за депортиране и за това, че е събирал евреи за запълването на тези влакове.[133] Обявен е за виновен за престъпления срещу човечеството, военни престъпления, пресъпления срещу поляците, словенците и циганите. Обявен е за виновен и за членуването му в три организации, които са счетени за престъпни по време на Нюрнбергските процеси: Гестапо, СД и СС.[134] При прочитането на присъдата, съдиите заключват, че Айхман не само е следвал заповеди, но и е вярвал изцяло в нацистката каузи и е бил ключов извършител на геноцида.[135] На 15 декември Айхман е осъден на смърт чрез обесване.[136]

Защитата на Айхман обжалва присъдата през Върховния съд на Израел. Прослушванията са проведени от 22 до 29 март 1962 г.[137] Жената на Айхман пристига в Израел за последен път в края на април, за да го види.[138] На 29 май Върховният съд отхвърля обжалването (което се основава главно на законови аргументи относно юрисдикцията на Израел), след което Айхман веднага подава молба за помилване от израелския президент Ицхак Бен-Цви. Различни известни хора, сред които и израелски философи (Мартин Бубер, Хуго Бергман), също защитават Айхман.[139] Бен-Гурион извиква специално събрание на кабинета, за да се реши проблема. Кабинетът решава да не препоръчва на президента Бен-Цви помилване на Айхман и Бен-Цви отхвърля искането за помилване. В 20:00 часа на 31 май Айхман е информиран, че последната му молба е отвхърлена.[140]

Айхман е обесен в затвор в Рамла няколко часа по-късно. Обесването, планирано за полунощ в края на 31 май, е леко забавено и следователно се случва няколко минути след полунощ на 1 юни 1962 г.[141] На екзекуцията присъства малка група от държавни служители, четирима журналисти и канадски свещеник, негов духовен съветник в затвора.[142] Няколко часа по-късно тялото на Айхман е кремирано, а праховете му са разпръснати в Средиземно море, извън териториалните води на Израел от патрулна лодка на израелските ВМС.[143]

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Cesarani 2005, с. 19, 26.
  2. ↑ Cesarani 2005, с. 19.
  3. ↑ Cesarani 2005, с. 19 – 20.
  4. ↑ Lipstadt 2011, с. 45.
  5. ↑ Cesarani 2005, с. 21.
  6. ↑ а б Cesarani 2005, с. 21 – 22.
  7. ↑ Levy 2006, с. 98.
  8. ↑ Cesarani 2005, с. 28, 35.
  9. ↑ Goldhagen 1996, с. 85.
  10. ↑ Evans 2003, с. 179 – 180.
  11. ↑ Ailsby 1997, с. 40.
  12. ↑ Cesarani 2005, с. 28.
  13. ↑ Cesarani 2005, с. 34.
  14. ↑ Cesarani 2005, с. 35.
  15. ↑ Rosmus 2015, с. 83 f.
  16. ↑ Rosmus 2015, с. 84.
  17. ↑ Cesarani 2005, с. 37.
  18. ↑ Levy 2006, с. 101.
  19. ↑ Padfield 2001, с. 198.
  20. ↑ Porter 2007, с. 106.
  21. ↑ Cesarani 2005, с. 47 – 49.
  22. ↑ Levy 2006, с. 150.
  23. ↑ Cesarani 2005, с. 44, 69.
  24. ↑ Glass 1995.
  25. ↑ Cesarani 2005, с. 49, 60.
  26. ↑ Longerich 2010, с. 67 – 69.
  27. ↑ Levy 2006, с. 105 – 106.
  28. ↑ Cesarani 2005, с. 55.
  29. ↑ Levy 2006, с. 106.
  30. ↑ Mendelsohn 1982.
  31. ↑ Cesarani 2005, с. 62.
  32. ↑ Cesarani 2005, с. 65.
  33. ↑ Cesarani 2005, с. 67.
  34. ↑ Cesarani 2005, с. 67, 69.
  35. ↑ Longerich 2010, с. 132.
  36. ↑ а б Cesarani , с. 77.
  37. ↑ Longerich 2010, с. 151 – 152.
  38. ↑ Longerich 2010, с. 153.
  39. ↑ а б в Cesarani 2005, с. 81.
  40. ↑ Longerich 2010, с. 156.
  41. ↑ Longerich 2010, с. 159.
  42. ↑ а б Evans 2008, с. 57.
  43. ↑ Longerich 2010, с. 157.
  44. ↑ Cesarani 2005, с. 83 – 84.
  45. ↑ Longerich 2010, с. 160.
  46. ↑ Kershaw 2008, с. 452 – 453.
  47. ↑ Longerich 2010, с. 167.
  48. ↑ Browning 2004, с. 87.
  49. ↑ Browning 2004, с. 88.
  50. ↑ Longerich 2010, с. 164.
  51. ↑ Longerich 2012, с. 523.
  52. ↑ Cesarani 2005, с. 93.
  53. ↑ Browning 2004, с. 362.
  54. ↑ Snyder 2010, с. 416.
  55. ↑ Longerich 2000, с. 2.
  56. ↑ Cesarani 2005, с. 96.
  57. ↑ Browning 2004, с. 410.
  58. ↑ Cesarani 2005, с. 112.
  59. ↑ Cesarani 2005, с. 112 – 114.
  60. ↑ а б Cesarani 2005, с. 118.
  61. ↑ Longerich 2010, с. 320.
  62. ↑ Longerich 2010, с. 332.
  63. ↑ Cesarani 2005, с. 119.
  64. ↑ Cesarani 2005, с. 121, 122, 132.
  65. ↑ Cesarani 2005, с. 124.
  66. ↑ Cesarani 2005, с. 131 – 132.
  67. ↑ а б Evans 2008, с. 616.
  68. ↑ Cesarani 2005, с. 162.
  69. ↑ Cesarani 2005, с. 160 – 161.
  70. ↑ Cesarani 2005, с. 170 – 171, 177.
  71. ↑ а б в Longerich 2010, с. 408.
  72. ↑ Cesarani 2005, с. 168, 172.
  73. ↑ Cesarani 2005, с. 160, 183.
  74. ↑ Cesarani 2005, с. 183 – 184.
  75. ↑ а б Cesarani 2005, с. 175.
  76. ↑ Cesarani 2005, с. 180.
  77. ↑ Cesarani 2005, с. 178 – 179.
  78. ↑ Cesarani 2005, с. 180, 183, 185.
  79. ↑ Cesarani 2005, с. 188 – 189.
  80. ↑ Cesarani 2005, с. 190 – 191.
  81. ↑ Cesarani 2005, с. 195 – 196.
  82. ↑ Cesarani 2005, с. 201.
  83. ↑ Levy 2006, с. 129 – 130.
  84. ↑ Cesarani 2005, с. 205.
  85. ↑ а б Cesarani 2005, с. 207.
  86. ↑ Bascomb 2009, с. 70 – 71.
  87. ↑ Cesarani 2005, с. 209.
  88. ↑ Levy 2006, с. 144 – 146.
  89. ↑ Cesarani 2005, с. 221.
  90. ↑ Bascomb 2009, с. 307.
  91. ↑ Levy 2006, с. 4 – 5.
  92. ↑ Walters 2009, с. 286.
  93. ↑ Walters 2009, с. 281 – 282.
  94. ↑ Lipstadt 2011, с. 11.
  95. ↑ Cesarani 2005, с. 221 – 222.
  96. ↑ Lipstadt 2011, с. 12.
  97. ↑ Cesarani 2005, с. 223 – 224.
  98. ↑ Bascomb 2009, с. 123.
  99. ↑ Cesarani 2005, с. 225 – 228.
  100. ↑ Cesarani 2005, с. 225.
  101. ↑ Cesarani 2005, с. 228.
  102. ↑ Bascomb 2009, с. 153, 163.
  103. ↑ Bascomb 2009, с. 219 – 229.
  104. ↑ Bascomb 2009, с. 179.
  105. ↑ Bascomb 2009, с. 220.
  106. ↑ а б Bascomb 2009, с. 225 – 227.
  107. ↑ Bascomb 2009, с. 231 – 233.
  108. ↑ Bascomb 2009, с. 254.
  109. ↑ Haaretz 2008.
  110. ↑ Bascomb 2009, с. 274, 279.
  111. ↑ Bascomb 2009, с. 262.
  112. ↑ Bascomb 2009, с. 288, 293.
  113. ↑ Bascomb 2009, с. 295 – 298.
  114. ↑ Kiernan 2005.
  115. ↑ а б Lippmann 1982.
  116. ↑ Bascomb 2009, с. 305.
  117. ↑ Green 1962.
  118. ↑ Cesarani 2005, с. 259.
  119. ↑ Cesarani 2005, с. 237, 240.
  120. ↑ Cesarani 2005, с. 238, 242 – 243.
  121. ↑ а б Arendt 1994, с. 244.
  122. ↑ Arendt 1994, с. 244 – 246.
  123. ↑ Arendt 1994, с. 4 – 5.
  124. ↑ Cesarani 2005, с. 262.
  125. ↑ Arendt 1994, с. 87 – 89.
  126. ↑ Baade 1961.
  127. ↑ Cesarani 2005, с. 284, 293.
  128. ↑ Cesarani 2005, с. 273, 276.
  129. ↑ Arendt 1994, с. 114.
  130. ↑ Cesarani 2005, с. 281.
  131. ↑ Cesarani 2005, с. 285.
  132. ↑ Cesarani 2005, с. 305 – 306.
  133. ↑ Cesarani 2005, с. 310 – 311.
  134. ↑ Arendt 1994, с. 245 – 246.
  135. ↑ Cesarani 2005, с. 312.
  136. ↑ Arendt 1994, с. 248.
  137. ↑ Arendt 1994, с. 248 – 249.
  138. ↑ Cesarani 2005, с. 318.
  139. ↑ Cesarani 2005, с. 319 – 320.
  140. ↑ Cesarani 2005, с. 320.
  141. ↑ Hull 1963, с. 160.
  142. ↑ Wallenstein 1962.
  143. ↑ Cesarani 2005, с. 323.

Литература

[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]