Ани Ерно

Ани Ерно
Annie Ernaux
френска писателка
Ани Ерно през 2011 г.
Ани Ерно през 2011 г.
Родена
Annie Duchesne
Лилбон, Франция
Националност Франция
Работилаписател
Литература
Период1974 –
Жанровероман, автобиография
Известни творбиМястото (1983)
Обикновена страст (1992)
Награди„Ренодо“ (1984)
„Маргьорит Дюрас“ (2008)
„Франсоа Мориак“ (2008)
„Стрега“ (2016)
„Маргьорит Юрсенар“ (2017)
ПовлиянаВирджиния Улф,[1] Симон дьо Бовоар,[1] Пиер Бурдийо[2]
Семейство
СъпругФилип Ерно
Деца2
Уебсайтwww.annie-ernaux.org/fr
Ани Ерно в Общомедия

Ани Ерно (на френски: Annie Ernaux) е френска писателка, носителка на Нобелова награда за литература за 2022 г.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Родена е на 1 септември 1940 г. в Лилбон, Нормандия[3] с моминско име Ани Дюшен (на френски: Annie Duchesne)[4]. Прекарва детството и младостта си в Ивто в Нормандия. Произходът ѝ е скромен, родителите ѝ са работници, а след това дребни търговци, собственици на кафене-бакалия. Ани Ерно следва в университета в Руан, а след това в университета в Бордо. Тя става сертифициран учител, а след това завършва висше образование по съвременна литература през 1971 г. Работи известно време върху проект за дипломна работа върху Пиер Мариво, който остава недовършен[5].

В началото на 70-те години Ерно преподава в лицея Бонвил[6], в колежа Евир в Анеси ле Вьо, след това в Понтоаз, преди да започне работа в Националния център за дистанционно обучение (на френски: Centre national d'enseignement à distance).[7]

Омъжена е за Филип Ерно, с когото има двама сина, Ерик и Давид[8]. Филип я напуска в началото на 80-те години след 17 години съвместен живот[9].

През 2022 г. получава Нобелова награда за литература за „смелостта и клиничната прецизност, с които разкрива корените и колективните ограничения на личната памет“.[10]

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Les Armoires vides, Paris, Gallimard, 1974
  • Ce qu'ils disent ou rien, Paris, Gallimard, 1977
  • La Femme gelée, Paris, Gallimard, 1981
  • La Place, Paris, Gallimard, 1983
    „Мястото“ (в общ том със „С най-хубавия спомен“ на Франсоаз Саган и „Добри момчета“ на Патрик Модиано). София: Народна култура, 1986, 270 с.
  • Une Femme, Paris, Gallimard, 1989
  • Passion simple, Paris, Gallimard, 1991
    „Обикновена страст“. Превод от френски Нона Стефанова. София: Прозорец, 1994, 56 с.
  • Journal du dehors, Paris, Gallimard, 1993
  • La Honte, Paris, Gallimard, 1997
  • Je ne suis pas sortie de ma nuit, Paris, Gallimard, 1997
  • La Vie extérieure: 1993-1999, Paris, Gallimard, 2000
  • L'Événement, Paris, Gallimard, 2000
    „Изпитанието“. Превод от френски Валентина Бояджиева. София: Лист, 2023, 120 с.
  • Se perdre, Paris, Gallimard, 2001
  • L'Occupation, Paris, Gallimard, 2002
  • L'Usage de la photo, with Marc Marie, Paris, Gallimard, 2005
  • Les Années, Paris, Gallimard, 2008
    „Годините“. Превод от френски Валентина Бояджиева. София: Лист, 2022, 256 с.
  • L'Autre fille, Paris, Nil, 2011
  • L'Atelier noir, Paris, éd. des Busclats, 2011
  • Écrire la vie, Paris, Gallimard, 2011.[11]
  • Retour à Yvetot, éditions du Mauconduit, 2013.
  • Regarde les lumières mon amour, Raconter la vie, 2014.
  • Mémoire de fille, Gallimard, 2016.
  • Hôtel Casanova, Paris: Gallimard, 2020, 96 p.
  • Le Jeune Homme, Paris: Gallimard, 2022, 48 p.

Награди и отличия

[редактиране | редактиране на кода]
Ани Ерно при получаването на наградата „Стрега“ през 2016 г.
  • 1977: Prix d'Honneur за романа Ce qu'ils disent ou rien
  • 1984: Награда „Ренодо“ за La Place
  • 2008: Награда „Маргьорит Дюрас“ за Les Années
  • 2008: Награда „Франсоа Мориак“ за Les Années
  • 2008: Prix de la langue française за цялостно творчество[12]
  • 2014: Doctor honoris causa на Университета на Сержи-Понтоаз
  • 2016: Награда „Стрега“ за европейска литература за Les Années
  • 2017: Награда „Маргьорит Юрсенар“ за цялостно творчество[13]
  • 2018: Награда „Хемингуей“ за цялостно творчество
  • 2019: Premio Formentor[14]
  • 2019: Награда „Грегор фон Рецори“ за Una Donna

За нея

[редактиране | редактиране на кода]
  • Denis Fernandez-Recatala, Annie Ernaux, éditions du Rocher, 1994
  • Claire-Lise Tondeur, Annie Ernaux ou l'exil intérieur, Rodopi, 1996
  • Siobhán McIlvanney, Annie Ernaux: The Return to Origins, Liverpool University Press, 2001
  • Heike Ina Kuhl, «Du mauvais goût»: Annie Emaux's Bildungsaufstieg als literatur-und gesellschaftskritische Selbstzerstörung, Max Niemeyer, 2001, 301 p.
  • Fabrice Thumerel (ред.), Annie Ernaux: une œuvre de l’entre-deux, Paris, Artois Presses Université, 2004
  • Lyn Thomas, Annie Ernaux à la première personne, Stock, 2005
  • Amaury Nauroy (ред.), Annie Ernaux/ Albert Memmi, revue Tra-jectoires, 2006
  • Loraine Day, Writing shame and desire: the work of Annie Ernaux, Peter Lang, 2007
  • Francine Dugast-Porte, Annie Ernaux: étude de l'œuvre, Bordas, 2008
  • Adrien Scharff, Le Temps et le moi dans l'œuvre d'Annie Ernaux, Le Manuscrit, 2008
  • Élise Hugueny-Léger, Annie Ernaux, une poétique de la transgression, Peter Lang, 2009
  • Michèle Bacholle-Boskovic, Annie Ernaux. De la perte au corps glorieux, Presses universitaires de Rennes, 2011
  • Danielle Bajomée et Juliette Dor (ред.), Annie Ernaux. Se perdre dans l'écriture de soi, Klincksieck, 2011
  • Thomas Hunkeler et Marc-Henry Soulet (ред.), Annie Ernaux. Se mettre en gage pour dire le monde, MétisPresses, 2012
  • Pierre-Louis Fort et Violaine Houdart-Merot (ред.), Annie Ernaux.un engagement d'écriture, Presses de la Sorbonne Nouvelle, 2015.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б Annie Ernaux, une Nobel féministe et engagée
  2. ↑ Bourdieu : le chagrin, par Annie Ernaux
  3. ↑ Biographie: Annie Ernaux // auteurs.contemporain.info. Посетен на 2020-02-07..
  4. ↑ „Mon nom de jeune fille, Duchesne“ (L'Autre Fille, Paris, NiL, 2011, p. 12).
  5. ↑ Grégoire Leménager. Annie Ernaux: Je voulais venger ma race // BibliObs. 09-12-2011. Посетен на 1 décembre 2020..
  6. ↑ Héloïse Kolebka. Annie Ernaux : "Je ne suis qu'histoire" // L'Histoire (332). 2008. с. 18..
  7. ↑ Annie Ernaux, Cercle-enseignement.com, посетен на 12 октомври 2011 г.
  8. ↑ Les Années Super-8 d'Annie Ernaux et David Ernaux-Briot // actualitte.com. 29 juillet 2022. Посетен на 21 septembre 2022..
  9. ↑ Marc Cassivi. Les années filmées d’Annie Ernaux // lapresse.ca. 6 octobre 2022..
  10. ↑ https://www.nobelprize.org/prizes/literature/2022/summary/
  11. ↑ Сборник от 11 по-ранни работи, с откъси от личен дневник и фотографии.
  12. ↑ архивно копие // etat-critique.com. Архивиран от оригинала на 2013-12-15. Посетен на 2024-07-28.
  13. ↑ Annie Ernaux, lauréate du prix Marguerite Yourcenar 2017, livreshebdo.fr, 25 octobre 2017.
  14. ↑ Daniel Verdu. La escritora Annie Ernaux gana el Premio Formentor // elpais.com. May 6, 2019. Посетен на May 6, 2019.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни