Атанас Буров

Атанас Буров
български политик
Буров в края на 20-те години на ХХ век
Роден	30 януари 1875 г. Горна Оряховица, Османска империя
Починал	15 май 1954 г. (79 г.) Пазарджик, Народна република България
Религия	православие
Учил в	Парижки университет Национална Априловска гимназия
Политика
Партия	Народна партия (1899 – 1920) Обединена народно-прогресивна партия (1920 – 1923) Демократически сговор (1923 – 1934)
Народен представител
X ОНС   XI ОНС   V ВНС   XV ОНС   XVII ОНС   XVIII ОНС   XIX ОНС   XX ОНС   XXII ОНС   XXIII ОНС
Министър на търговията, промишлеността и труда
14 юни – 17 юли 1913 6 октомври 1919 – 16 април 1920
Министър на външните работи и изповеданията
4 януари 1926 – 29 юни 1931
Министър без портфейл
2 септември – 9 септември 1944 г.
Семейство
Баща	Димитър Буров
Съпруга	Смарайда Бурова (1913 – 1954)
Деца	Стефан Буров (1915 – 1980) Недялка Бурова – Велева (1917 – 1991)
Атанас Буров в Общомедия

Атанас Димитров Буров е известен български финансист, филантроп, дипломат и политик от Народната партия, а по-късно на умереното крило на Демократическия сговор. Той е министър на търговията, промишлеността и труда (1913, 1919 – 1920) и на външните работи и изповеданията (1926 – 1931).

Смятан е за една от най-влиятелните личности в българския политически живот през първата половина на XX век, а заради политическите си речи и въвеждането на модерни за времето си европейски практики на българска почва е наричан „идеолог на българската буржоазия“.^[1]

Произход

Бъдещият политик се ражда като второ дете в семейството на Димитър Атанасов Буров и съпругата му Кинка, по баща Поптодорова. Майката на баща му, Стана Бурова, по баща Михайловска, е сестра на изтъкнатия възрожденски деец, борец за църковна независимост и Търновски митрополит Иларион Макариополски, чийто род произхожда от преселенеца Андроник от Грузия. Негов близък родственик, братовчед на баща му, е известният български писател и общественик Стоян Михайловски.^[1]

По-голям брат на Атанас е видният банкер и един от първите археолози в България Иван Буров.^[1]

Биография

Атанас Буров е роден в Горна Оряховица на 12 февруари (31 януари стар стил) 1875 година.

Учи в родния си град и в Априловската гимназия в Габрово, откъдето е изключен, заради организирана от социалистите стачка.^[2] Взема изпитите си за матура като частен ученик с много добри оценки, което му позволява да продължи по-нататъшното си образование в престижни висши учебни заведения в чужбина.^[1] Завършва политически и финансови науки в Сорбоната в Париж.^[2]

Акция на Акционерно дружество „Бяло море“.

След завръщането си в България ръководи строителството на железопътната линия София – Кюстендил и участва в управлението на редица предприятия – минното Българско акционерно дружество „Бъдеще“, Българска търговска банка, Застрахователно дружество „България“, Акционерно дружество „Бяло море“ и други.^[2]

Атанас Буров получава титлата професор в Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС), а за заслугите си за развитието на университета по-късно е обявен и за „Почетен деятел на Свободния университет“^[3].

Още в ранна възраст Буров се включва в дейността на Народната партия и от 1899 година многократно е избиран за народен представител, а в периода 1911 – 1912 година е подпредседател на Народното събрание.^[2]

След обявяването на Балканската война през 1912 г. крупният предприемач и банкер ускорено завършва Школата за запасни офицери и е единственият действащ депутат, записал се доброволец за фронта. При Чаталджа поручик Буров повежда атака „на нож“ и на косъм се разминава с фаталния случай, когато един турски куршум се забива в металната му запалка в горния джоб. Впоследствие награден с Орден за храброст. През декември се уволнява и отново поема функциите си на депутат и подпреседател на НС.^[1][4]

През 1913 година е назначен за министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Стоян Данев. През 1919 – 1920 година оглавява същото министерство в кабинета на Александър Стамболийски.^[2] При следващото правителство на Стамболийски през 1923 г. Буров е обвинен от Народното събрание, че е изменил на отечеството с това, че е продължил Междусъюзническата война.^[5]

След Деветоюнския преврат през 1923 година Буров се включва в Демократическия сговор и, наред с Андрей Ляпчев, оглавява неговото умерено крило. Той е министър на външните работи и изповеданията в трите правителства на Ляпчев (1926 – 1931).^[2]

По време на Втората световна война Атанас Буров е противник на съюза с Германия и на 2 септември 1944 година става министър без портфейл в правителството на Константин Муравиев, образувано като последен опит да се предотврати нападението на Съветския съюз срещу България.^[2]

След Деветосептемврийския преврат Буров е осъден на една година затвор от т.нар. Народен съд. Помилван и освободен в навечерието на изборите през 1945 година,^[6] той се присъединява към опозицията срещу правителството на ОФ. През 1947 година се обявява срещу смъртната присъда на Никола Петков. На 25 октомври е интерниран в Дряново,^[7] през 1949 година е изпратен в концентрационния лагер край Дулово. През 1950 година е арестуван и на 13 ноември 1952 година е осъден на 20 години затвор,^[7] след като е признат за виновен по три обвинения – че е работил за „събарянето и отслабването“ на правителството, че през 1946 година е обещавал създаването на чужда военна база във Варна и че е подбуждал „други държави и обществени групи в чужбина“ към враждебни действия срещу България.^[8] Излежава присъдата си в Шуменския и Пазарджишкия затвор. Присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996 година.

Атанас Буров умира на 15 май 1954 година в затвора в Пазарджик.

„	Според смъртния акт Атанас Буров е починал на 15 май 1954 г., в Пазарджишкия затвор. Когато получават известието, жена му и дъщеря му заминават за Пазарджик. Отиват на гробищата, разпитват и научават, че в края на арменските гробища са погребани затворници. Там намират пресен гроб. Слагат кръст с името му и цветя. Възрастен свещеник се трогва от мъката им, събира кураж и прочита заупокойна молитва. На другия ден отиват да си вземат сбогом: съпругата – с единствения мъж, когото е обичала цял живот, дъщерята – със своя баща, когото цял живот ще носи в сърцето си. Намират мястото изравнено с булдозер и трамбовано. Няма кръст. Няма цветя. Нямат сили дори да заплачат.	“
из „Атанас Буров. Живот за България“, книга написана от Жоро Цветков по документи и спомени на роднини, изд. на БАН, София, 1992, ISBN 954–430–164–Х, с. 193 – 194

Семейство

През 1912 г., на прием в двореца по повод честването на 18-годишнината на престолонаследника Борис, Атанас Буров се среща за пръв път със 17-годишната Смарайда Салабашева, дъщеря на полк. Стефан Салабашев и Венка Карагьозова – Салабашева и внучка на търновския фабрикант Стефан Карагьозов. Няколко месеца по-късно се сгодява за нея, а през 1913 г. сключват брак. През 1915 г. се ражда синът му Стефан (1915 – 1980), а през 1917 г. и дъщеря му Недялка (1917 – 1991) г.^[1]

Съдбата на децата през годините: През 60-те години на XX век децата му успяват да напуснат страната с помощта на френския премиер Жан-Жак Делмаз, съратник на генерал дьо Гол и един от ръководителите на френската съпротива срещу нацистката окупация на Франция. Самият Делмаз е бил преследван от Гестапо и намерил укритие във вилата на Атанас Буров във Варна.^[4]

През 1983 година, когато арменските гробища край Пазарджик са закрити, дъщеря му Недялка пренася това, което е останало от тленните му останки, в София и ги погребва в гроба на майка си.^[9][10]

• Стефан и съпругата му Цветанка имат дъщеря Елена Бурова – Младжова, която живее в Сан Франциско.^[9][10].
• Недялка се омъжва първоначално за Иван Михайлов, но впоследствие се развежда и се омъжва за Димитър Велев. Има дъщеря, Магдалена Каблешкова, омъжена за потомък на един от родствениците на Тодор Каблешков^{[9][10][11][12]} и живее в Шотландия.^[9][10].

Памет

През 2000 г. Буров е обявен за почетен гражданин на Горна Оряховица.

В края на 2011 г. в градинката пред Народния театър „Иван Вазов“ официално е открит паметник на Буров.^[13] Той е изграден с лични средства на банкера Цветан Василев.^[14] Паметникът е дело на скулптора проф. Емил Попов и архитекта Петър Стрясков. Създаден е по инициатива на председателя на фондация „Достойни българи“ – Илия Георгиев.^[15]

На негово име е кръстен площад във Варна.

Външни препратки

• „Срещи с Буров“ – Книга, базирана на интервюта с Буров ISBN 954-430-164-X
• „ДС: Преследваме банкера Буров, защото е враг на руския болшевизъм“ архивни документи на Държавна сигурност, Държавна сигурност.com, 30 януари 2015

Бележки

Открийте още информация за Атанас Буров в нашите сродни проекти:

Уикицитат (цитати)

Общомедия (изображения и звук)

Уикиизточник

1. Жоро Цветков, „Атанас Буров. Живот за България“, изд. на БАН, София, 1992, ISBN 954–430–164–Х
2. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9. с. 70 – 72.
3. Топалов, М. Срещи с Буров. „Интерпрес 67“. София. 1990 г.
4. Буров останал верен на жена си, в. „Преса“, брой 5 (711 от 6 януари 2014), от 2015 г. в „Епицентър“.
5. Утринна поща – Независим ежедневен информационен вестник / Ред. Н. Венедиков . – Варна; Кооп. печ. Гутенберг / брой 4, 04 март 1923 г., стр. 2
6. Недев 2007, с. 691.
7. Недев 2007, с. 769.
8. Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 287.
9. Атанас Буров до Смарайда...
10. Атанас Буров до Смарайда...
11. Geni: Стефан Буров
12. Geni: Недялка Велева–Бурова
13. „Навръх Деня на Банкера откриха паметник на Атанас Буров“, в. Монитор, 7 декември 2011 г., архив на оригинала от 28 септември 2013, https://web.archive.org/web/20130928121835/http://www.monitor.bg/article?id=317598, посетен на 9 юли 2015 
14. Строител на съвременна България, TV7, 6 декември 2011 г., архив на оригинала от 8 февруари 2014, https://web.archive.org/web/20140208023229/http://tv7.bg/#.UkM0cxZkHs0, посетен на 12 февруари 2021 
15. Издигнаха паметник на Буров в градинката до БНБ, news.bg, 6 декември 2011 г.

Цитирани източници

• Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4.

Христо Тодоров	→	министър на търговията, промишлеността и труда (14 юни 1913 – 17 юли 1913)	→	Жечо Бакалов
Янко Сакъзов	→	министър на търговията, промишлеността и труда (6 октомври 1919 – 16 април 1920)	→	Недялко Атанасов