Атанас Далчев

Атанас Далчев
Роден	12 юни 1904 г. Солун, Османска империя
Починал	17 януари 1978 г. (73 г.) София, Народна република България
Националност	България
Активен период	1923 – 1977
Жанр	поезия
Направление	„нова вещественост“
Дебютни творби	стихотворен диптих „Залези“ (1921)
Известни творби	„Повест“ (1925), „Книгите“ (1926), „Дяволско“ (1927), „Камък“ (1927), „Любов“ (1927), „Метафизически сонет“ (1927), „Задните дворове“ (1965)
Награди	Хердерова награда (1972)
Повлиял на Александър Вутимски, Божидар Божилов, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Пейчев, Николай Кънчев, Иван Цанев
Съпруга	Анастасия Атанасова
Деца	Мария (р. 1940), Христо (р. 1943), Виктория (р. 1945), Райна (р. 1950)
Подпис
Атанас Далчев в Общомедия

Атанас Христов Далчев е сред най-видните български поети и преводачи на XX век. Автор е на поезия с ярко философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски и руски писатели. Носител е на Хердеровата награда на Виенския университет (1972). Никога не се приспособява към идеологически и политически принуди.^[1]

Биография

Детство и младост

Семейство Далчеви в Цариград, 1909 г. Атанас Далчев, дядо му Атанас Далчев, Любомир Далчев, Виктория Димшова, Христо Далчев

Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун като второ дете в семейството на юриста кукушанец Христо Атанасов Далчев и прилепчанката Виктория Матеева Дишмова. Баща му работи като адвокат и преподавател по турски език в българската мъжка гимназия „Св. Кирил и Методий“ в Солун. През 1908 г. Христо Далчев е предложен от групата на Яне Сандански за народен представител на Серския санджак в османския парламент. През 1908 г. заедно със семейството си се мести в Цариград. Там Атанас Далчев учи в местното българско училище. Със започването на Балканската война семейството се връща в Солун. През 1913 г. Христо Далчев се изтегля с българските войски в България, а Виктория Далчева с децата си (вече пет) заминава за Дедеагач. След няколко месеца семейството се събира и когато през 1914 г. къщата им в Солун изгаря при пожар, те се установяват в София. Там Атанас Далчев се записва с класически профил в Първа мъжка гимназия. През 1921 г. дебютира в поезията със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия вестник „Фар“. Година по-късно завършва гимназията и държи реч пред випуска си. Същата година е приет в Софийския университет, специалност „Философия“.^[2][1]

През 1923 г. Далчев публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“. През същата година заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетическия сборник „Мост“. През следващите години сътрудничи на „Хиперион“, „Демократически преглед“ и вестник „Изток“. Първия си самостоятелен сборник „Прозорец“ издава през 1926 г.,^[2]

Заедно с авторите, участвали в „Мост“, организира група, първоначално около вестник „Изток“. От 1927 г. Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и други започват издаването на собствен вестник, „Стрелец“, поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец“.^[1]

Зрял период

Хердеровата награда на Далчев, 1972 г.

През 1927 г. Далчев успешно завършва педагогика и философия в Софийския университет. По време на следването си там той развива осъзнат интерес към литературата и културата на Западна Европа. Чрез гьотингенския доктор Константин Гълъбов и завършилия архитектура в Мюнхен Чавдар Мутафов се запознава с „новата вещественост“ и експресионизма – течения в немското изкуство между двете световни войни. Лекциите на Атанас Илиев го въвеждат в съчеталата медицина, психология и рационалност психоаналитична школа.

Началото на зрялото творчество на А. Далчев съвпада с естетическия прелом от средата на 20-те години в България, отразил сходни процеси в културата на Европа около и след I световна война. Успоредно с лириката си Далчев публикува и критически статии, в които отхвърля естетиката и поетиката на българския символизъм и защитава нуждата от нов тип реализъм.^[3]

През 1928 година публикува стихосбирката „Стихотворения“. Същата година прекарва седем месеца при брат си, скулптора Любомир Далчев, в Рим, където слуша лекции по история на изкуството, учи италиански език, обикаля с брат си Италия. След това заминава за Франция, където през 1928 – 1929 г. слуша лекции в Парижкия университет. Посещава и Лондон.^[1] През 1930 г. излиза от печат стихосбирката му „Париж“. След завръщането си в България, в периода 1930 – 1936 г. е училищен инспектор и учител по български език. По време на второто си пребиваване във Франция (1936 – 1937) живее в Тулуза, завършва курс за преподаватели по френски език към Сорбоната, пътува из страната.^[1] Не знае, че е болен от малария. В Тулуза попада на специалист, който познава болестта.

По предложение на Никола Фурнаджиев през 1937 г. е назначен за учител по български език в българското училище в Цариград. Прекарва там шест месеца, но турските власти не му позволяват да преподава. След завръщането си в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища и учител по български език в тогавашната 13^-а гимназия. Занимава се и с преводаческа работа.^[2][1]

През 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария. През 1941 г. е назначен за директор на I прогимназия „Христо Ботев“. През 1943 г. се ражда синът му Христо и Далчев издава новата си книга „Ангелът на Шартър“, в която събира трите си по-ранни стихосбирки и добавя още десет стихотворения.^[2]

По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството е разрушена и то се евакуира в Лясковец. На 30 март запалителна бомба опожарява цялото жилище на Далчеви.^[2] Години наред цялото семейство живее в една стая на ул. „Солунска“.^[4]

Подложен е на силен натиск в първото десетилетие след Деветосептемврийския преврат от 1944 г. и установяването на комунистически режим в страната, заради което спира да пише. През 1945 г. се ражда третото му дете, Виктория. До края на 1947 г. е началник на отдел „Обществено възпитание“ към Министерството на информацията и изкуствата, но след реорганизация в министерството през 1948 г., когато уволняват всички, които не са членове на комунистическата партия, остава без щатна работа. След като през 1950 г. се ражда четвъртото му дете Райна, е принуден почти денонощно да се занимава с преводаческа работа, за да издържа лишеното вече и от собствен дом семейство. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда класически книги като „Бунтът на масите“ на Хосе Ортега и Гасет, „Братовчедката Бет“ на Оноре дьо Балзак, „Басни“ от Жан дьо Лафонтен, „Червено и черно“ на Стендал, разкази на Антон Чехов, съвременни испански поети, лирика на Фридрих Хьолдерлин и др.

Пет години е без работа. През 1952 г. Радой Ралин му отстъпва мястото си като редактор на списание „Пламъче“.^[2][4] Назначен официално за негов редактор през октомври 1953 г., той продължава да превежда. През следващите години той и Александър Муратов плодотворно сътрудничат в множество съвместни преводи на чуждестранна художествена литература.^[2]

Едва през 1956 г. Далчев започва да пише отново, а през 1965 г. публикува сборника „Стихотворения“, включващ „Ангелът на Шартър“ и нови творби.^[2] Съкращават му последния стих на „Ангелът на Шартър“, защото там имало образа на Бог.^[4] През време на творческото си мълчание създава сборника с поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти“, издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев.

Късни години

През 1974 г. на руски език излиза том избрани негови съчинения. Далчев е особено радостен от този факт, главно от това, че преводът е осъществен от поетесата Мария Петрових. Същата година чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – III степен. През лятото на 1977 г. пише стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял стих и последното в творческия му път.^[2]

Удостоен е със званието „Заслужил деятел на културата“ (1967). Същата година получава „Знак почета“ – орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска литература в България.^[1] Удостоен е с наградата „Готфрид фон Хердер“ на Виенския университет за цялостното му творчество (1972),^[5] званието „Народен деятел на изкуството и културата“ (1974), орден „Народна република България“ III степен (1974).^[1]

Далчев умира в София на 17 януари 1978 г. Опелото в храм „Св. Седмочисленици“ и погребението на Централните софийски гробища на следващия ден оставят ярки спомени у съвременниците.^[6]

Наследство и влияние

Паметна плоча на Атанас Далчев на улица „Солунска“ в София

Признат ерудит с изключителна хуманитарна култура, Далчев никога не се поддава на идеологически и политически принуди. Живее повече от скромно, без да се оплаква, изолира се от негативните явления. Запомнен е с моралната си безкомпромисност, с която се разграничава от „лъжата, угодничеството, интригантството, заговорничеството, груповщината, умишленото изопачаване“.^[1]

Въпреки че е „премълчаван“ от литературната критика в България преди 1989 г., Далчев има широко влияние в българската поезия. Сред смятаните за повлияни от него са Александър Вутимски, Божидар Божилов, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Пейчев, Николай Кънчев и Иван Цанев.^[7] Неговата лирика се смята за основа на философска поетическа линия в българската поезия.^[1]

Поезията на Атанас Далчев е многоизмерна, съчетава различни пластове и философски посоки. Определяна е като „философско-мистична“ и с „образно мислене“ (К. Гълъбов), „есеистична“ (Ж. Николова-Гълъбова), „визуалнопластична“ и „натюрмортна“ (Св. Игов), а някои негови стихотворения („Болница“, „Път“, „Къщата“, „Убийство“, „Дяволско“ и „Метафизически сонет“) дори са характеризирани като „типично диаболични творби и по концепция, и по образен реквизит, и по звучене“ (Ив. Сарандев).^[1] Силата на Далчевото творчество "не е в плакатно изведени послания, а в пластичната многоизмерност на поетическите картини и Фрагментите" (К. Рикев).^[8] Творецът е окачествяван като „таен баща на много поети“ (Ст. Илиев)^[9], „и таен приемник, и таен родител на много българси поети“ (Св. Игов)^[10].

Книгата „Фрагменти“ (1967) е определяна като „шедьовъра на Атанас Далчев“, „може би най-хубавото на българския есеистично-лапидарен размисъл“ (Св. Игов).^[11] В нея „главното е истината“: „Ако някой не знае България, Далчев ще му даде вярно чувство за нея“ (Г. Марков).^[12]

Сред забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Фридрих Хьолдерлин, Блез Паскал, Лафонтен, Ларошфуко, Мишел дьо Монтен, Стендал, Емили Дикинсън, Пушкин, Антон Чехов, Исак Бабел, Михаил Шолохов, Федерико Гарсия Лорка, Пабло Неруда, Габриела Мистрал и др.^[1]

Творби на Далчев са издадени като отделни книги в превод на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, а също на английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и други езици в периодични издания или сборници.

На Атанас Далчев е наречена улица в квартал „Изток“ в София (Карта).

Съчинения

Стихосбирки

• Прозорец, 1926 г.
• Стихотворения, 1928 г.
• Париж, 1930 г.
• Ангелът на Шартър, 1943 г.
• Стихотворения, 1965 г.; 1969 г.
• Фрагменти, 1967 г.
• Балкон, 1972 г.

Приказки

• Приказки от цял свят, т. І, София, 1995, 159 с., Съставител Русалина Попова

Книги върху творчеството на Атанас Далчев

• Атанас Лазовски. Атанас Далчев: Литературно-критически очерк. София: Български писател, 1966, 128 стр.
• Свилен Каролев. Атанас Далчев: Монография. София: Унив. изд. „Климент Охридски“, 1988, 176 стр.
• Атанас Далчев: Текст и интерпретация. Редактор Любен Бумбалов. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2001, 221 с.
• Божидар Кунчев. Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров. София: Орбел, 2003. ISBN 954-496-059-7, 272 стр.
• Да четем Далчев. Съставители и редактори Йордан Ефтимов и Биляна Курташева. София: Нов български университет, 2006, 294 с. ISBN 954-535-431-3
• Снежана Ангелова. Вратите. Интерпретации върху религиозната поезия на Атанас Далчев. Враца: Одри, 2007. ISBN 954-9904-52-9, 144 стр.
• Лъчезар Селяшки. В поетичния свят на Атанас Далчев. София: Български писател, 2010. ISBN 978-954-443-804-3, 240 стр.
• Дора Колева. Атанас Далчев – поетът философ. Пловдив: Жанет 45, 2014. ISBN 978-619-186-025-8, 280 стр.
• Димитър Цацов. Principium individuationis. Атанас Далчев – поетичният вариант на презентационизма. София: Проектория, 2014. ISBN 978-619-156-099-8, 100 стр.
• Камен Рикев. Защото е на скрито... Християнският светоглед в творчеството на Атанас Далчев. Lublin: UMCS Press, 2020. ISBN 978-83-227-9424-1, 340 стр.

Външни препратки

Уикицитат

Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Атанас Далчев.

• От и за Атанас Далчев в Своден Каталог НАБИС

Творби на Атанас Далчев

• Книги в „Библиотека Струмски“:
  • Стихосбирката „Париж“, София, 1930 г.
  • Стихосбирката „Стихотворения. Книга втора“, София, 1928 г.
  • Стихосбирката „Прозорец“, София, 1926 г.
• Произведения на Атанас Далчев в Моята библиотека
• Поезия и публицистика на Атанас Далчев в ЛитКлуб Архив на оригинала от 2007-04-29 в Wayback Machine.
• Поезия и публицистика на Атанас Далчев в Литернет
• Разговори на Владимир Свинтила с Атанас Далчев, проведени през 1945–1947 г., Портал за култура, изкуство и общество, 8 август 2022 (първа публикация в 7 броя на пловдивския вестник „Модерен свят“, 1992/93 г.)

За него

• Онлайн критика за Атанас Далчев в Литернет
• Критиката за Атанас Далчев (частична библиография) на сайта на Библиотека „Родина“
• Милена Кирова, „Другият Далчев, „Човекът на общността“, електронно списание LiterNet, 21 декември 2005, № 12 (73)
• „По дълбоките следи на Атанас Далчев“, списание „ЛИК“, юни 2024
• „Атанас Далчев – последният приет в университета класик“, auditorium.art.bg, 17 юни 2004
• Иван Коларов, „Живото живее в грях“, в. „Литературен форум“, бр. 35 (476), 30 октомври 2001 г.
• Атанас Далчев: Думите и мълчанието на поета. Филм на БНТ.

Родословие

Атанас Далчев

Тинка Тенчова (1852 – ?)

Христо Далчев (1872 – 1949)

Виктория Матеева Димшова

Любомир Далчев (1902 – 2002)

Атанас Далчев (1904 – 1978)

Борис Далчев (1910 – 1986)

Магдалена Далчева

Стефан Далчев

Борис Далчев (р. 1993)

Бележки

1. Захова, Калина. Атанас Далчев // Речник на българската литература след Освобождението. Посетен на 05.07.2021.
2. Далчев, Христо. Атанас Далчев. Живот в дати // Далчев, Атанас. Съчинения в два тома. Т. 2. София: Български писател, 1984. с. 352–355.
3. Каролев, Свилен. Далчев, Атанас Христов // Речник по нова българска литература. Гл. ред. Магдалена Шишкова. София: Хемус, 1994. с. 95–96.
4. Борисова, Невена. Атанас Далчев цепел дърва и гледал деца с 84 лв. пенсия; Четеше ни „Ад“ от Данте, разказва дъщеря му // e-vestnik.bg. 14 април 2017. Посетен на 9 юни 2023.
5. „HerderpreisträgerInnen“ Архив на оригинала от 2017-01-12 в Wayback Machine., oesterreich-bibliotheken.at ((de)) Kastner, Georg. Brücken nach Osteuropa. Die Geschichte und Bedeutung des Gottfried von Herder-Preises 1964 – 2003. Hamburg: Alfred Toepfer Stiftung F.V.S., 2004.
6. Рикев, Камен. „Погребението.“ В: Защото е на скрито... Християнският светоглед в творчеството на Атанас Далчев. Lublin, UMCS Press, 2020. ISBN 9788322794241. с. 89 – 93.
7. Игов, С. (2002). История на българската литература. София: Изд. „Сиела – Софт енд паблишинг“, ISBN 954-649-359-7
8. Рикев, Камен. Защото е на скрито... Християнският светоглед в творчеството на Атанас Далчев. Lublin: UMCS Press, 2020. с. 168.
9. Илиев, Стоян. Атанас Далчев // Литературни портрети. В. Търново: Абагар, 1999. с. 9.
10. Игов, Светлозар. Атанас Далчев // Кратка история на българската литература. София: З. Стоянов / УИ Св. Кл. Охридски, 2005. с. 389.
11. Игов, Светлозар. Българската литература ХХ век. От Алеко Константинов до Атанас Далчев. София: Бенида, 2000. с. 251, 270.
12. Марков, Георги. В памет на Атанас Далчев // Литературни есета. София: Бълг. писател, 1990. с. 44–45.