Банка на Медичите

Банка на Медичите
Индустрия	Финансови услуги
Предшественик	Банка на Виери ди Камбио де Медичи
Основаване	1397 г.
Основател	Джовани ди Бичи
Закриване	1494 г.
Седалище	Флоренция, Флорентинска република
Брой местоположения	Рим, Венеция, Милано, Пиза, Женева, Лион, Авиньон, Лондон, Брюге
Ключови личности	Джовани ди Бичи де Медичи Козимо Стари Пиеро ди Козимо Лоренцо Великолепни Франческо Сасети Лоренцо II де Медичи
Собственик	Медичи
Банка на Медичите в Общомедия

Банката на Медичите (на италиански: Banco dei Medici) е най-голямата и известна банка в Европа през XV век, активна от 1397 до 1494 г.

Според много учени Медичите за известен период от време са най-богатата фамилия в Европа.^[1] С това свое богатство те придобиват политическа власт първо във Флоренция, а по-късно в Италия и в Европа.

Забележителният принос към професиите на банкирането и счетоводството на Банката на Медичите e подобряването на системата за счетоводна книга чрез разработването на система за двойно счетоводно записване за проследяване на дебитите и кредитите или на депозитите и тегленията.^[2]

Джовани ди Бичи де Медичи (1360 – 1429) е първият Медичи, който създава своя собствена банка. Той придобива влияние във флорентинското управление, но едва синът му Козимо Стари, който става велик магистър през 1434 г., е неофициален държавен глава на Флорентинската република.

История

Основаване

Семейство Медичи отдавна се интересува от банкиране на високо равнище, поддържайки статута си на уважавано и особено богато семейство от висшата буржоазия. To печели парите си от земя в долината Муджело в района на Апенините на север от Флоренция. По онова време Медичите са най-богатото семейство в Европа, по-могъщи дори от Тюдорите.^[1] Оценяването на тяхното богатство в съвременни стойности е трудно и неточно, като се има предвид, че те притежават безценни произведения на изкуството, земя, злато и т. н. Те са не само банкери, но и новатори в областта на счетоводството. В определен момент от историята си управляват голяма част от световните финанси и тяхната валута: златният (флорин) става предпочитан в международната търговия.^[3]

Бащата на Джовани (1360 – 1429) Аверардо, наречен „Бичи“ (? – 1363) не е успешен бизнесмен или банкер. Негов далечен братовчед обаче – Виери ди Камбио (1323 – 1396) е един от най-видните банкери във Флоренция – първият от поредица скромни членове на фамилията, наброяващи около двадесетина души през 1364 г.^[4] Неговата банкова къща обучава и наема синовете на Аверардо Джовани и Франческо, които в крайна сметка стават партньори във фирмата. Франческо става миноритарен акционер през 1382 г , а Джовани – управител на клона в Рим през 1385 г. Клонът е учреден като партньорство, въпреки че не е нужно да бъде капитализиран (защото Църквата обикновено депозира средства, а не взема заеми).^[5] Виери е дълголетник, но между 1391 и 1392 г. банката му се разделя на три отделни банки. Едната банка фалира много рано, втората, управлявана от Франческо и след това от неговия син, оцелява до 1443 г. и след около десет години Аверардо умира. Третата банка е под контрола на Джовани в партньорство с Бенедето ди Липачо де Барди.^[6][7]

Джовани ди Бичи де Медичи

Основаването на Банката на Медичите обикновено е датирано през 1397 г., когато Джовани ди Бичи де Медичи отделя своята банка от тази на своя племенник Аверардо (която е римският клон на банката), премествайки малката си банка от Рим във Флоренция. Клонът в Рим е поверен на Бенедето де Барди, а Джовани взема за партньор Джентиле ди Балдасаре Буони. Те събират 10 000 златни флорина и започват да работят във Флоренция, макар че Джентиле скоро напуска фирмата.

Смяната на града носи предимство на банката, тъй като много от големите банки, доминиращи във Флоренция през XIV век (тези на Барди, Ачайоли и Перуци), са изправени пред конкуренцията на рода Алберти, който се занимава с делата на Католическата църква. Но Алберти попадат в поредица от семейни спорове и са прогонени от Флоренция през 1382 г. (въпреки че им е позволено да се върнат през 1434 г.), и така се създава вакуум. Изборът на Джовани се оказва много подходящ, особено докато Флоренция не разполага с добро пристанище на Средиземно море, което получава едва през 1406 г. с превземането на Пиза и Порто Пизано.^[8] Друго предимство е, че е много по-лесно да се инвестира капитал във Флоренция, отколкото в Рим, тъй като благодарение на депозитите на Светия престол, получени от Джовани вследствие на дългото предишно сътрудничество, банката разполага с големи суми пари, които може да инвестира в други начинания.

Издигане

Във Венеция е изпратен бързо агент, за да търси възможности за инвестиции. Той се справя добре и на 25 март 1402 г. е открит третият клон на Банката на Медичите. Макар че скоро просперира, клонът първоначално страда от лошо управление: агентът прави фаталната грешка да наруши споразумението за партньорство и да даде пари назаем на германци; в крайна сметка обеднява и са му изпратени 20 флорина от Джовани, който смята, че бившият партньор заслужава малко благотворителност. Именно този клон установява практиката възнаграждението на генералния мениджър да се изплаща чрез акции в клона, които той закупува с инвестицията си.^[9] През същата 1402 г. е основана първата фабрика на Медичите за производство на вълнени платове, а през 1408 г. е открита още една. По онова време клонът в Рим отваря клон в Неапол (затворен през 1425 г. и заменен с клон в Женева^[10] и в Гаета). Това може да изглежда много, но има само 17 служители общо през 1402 г. и само петима в централата във Флоренция, въпреки че са сравнително добре платени и се радват на кариерно развитие (напр. Джулиано ди Джовани ди сер Матео от чиновник през 1401 г. става миноритарен акционер през 1408 г.).^[11]

През 1420 г. умира Бенедето де Барди (генерален директор на всички клонове) и е заменен от по-малкия му брат Иларионе де Барди, който е управите на клона в Рим. Той затваря една от фабриките за вълна и прави други реорганизации, предизвикани от партньорства, които вървят към своя определен край. Този факт е интересен, тъй като договорите са сключени от Иларионе на името на Козимо „Стари“ (1389 – 1464) и брат му Лоренцо Стари (ок. 1395 – 1440), а не на баща им Джовани; това бележи началото на прехвърляне на отговорности и на правомощия.^[12] Двамa представители на сем. Портинари са поставени начело на клоновете във Флоренция и във Венеция.

Козимо де Медичи Стари

Джовани умира през 1429 г. Според Лоренцо наследството му е около 180 000 златни флорина. Смъртта му няма особен ефект върху банковите операции и преходът към контрола на сина му Козимо е сравнително плавен. Козимо е подпомогнат от Иларионе, който става генерален директор.^[13] За щастие на банката Лоренцо Стари е в отлични отношения с брат си Козимо и затова не настоява за разтрогване на парньорството, за да получи своя дял от наследството (първородството не е в ход); много флорентински банки и дружества просъществуват само едно или две поколения, защото някои от децата-наследници пожелават да получат своя дял от наследството.^[14] Така клоновете се разрастват и след тези в Рим и Флоренция са открити клонове във Венеция и в Женева.^[15]

Иларионе не издържа дълго на поста си и е споменат като починал в писмо от февруари 1433 г. Моментът е неудачен, защото управлението на Риналдо дели Албици във Флоренция се насочва срещу водената от младите Медичи съпротива (подтикната от провала на Албици във войната срещу Лука и Милано), кулминирала в изгнанието на Козимо Стари във Венеция. Въпреки неблагоприятната политика през този период от историята на банката нейните италиански клонове реализират огромни печалби, като цели 62% от общата сума идват от Рим (през 1427 г. римският клон на банката на Медичите има приблизително 100 000 флорина на депозит от Папската курия; за сравнение, общата капитализация на цялата Банка на Медичите е само около 25 000 златни флорина^[16]) и 13% от Венеция между 1420 и 1435 г. (по-късните клонове на Медичите, открити в Брюге, Лондон, Пиза, Авиньон, Милано и Лион не допринасят с нищо, тъй като все още не са основани).^[17] По онова време изглежда има някакъв офис на Медичите в Базел и изглежда, че той просъществува до 1443 г. Историкът Де Рувър предполага, че това е подклон на клона на банката Медичи в Женева, обслужващ Генералния съвет на Църквата, и е затворен, когато за Съвета вече не си струва да се поддържа.^[18]

Съзряване

На 24 март 1439 г. официално е основан клонът на Медичите в Брюге. Медичите вече въртят бизнес във Фландрия чрез кореспонденти и агенти от 1416 г. насам, но едва когато синът на управителя на клона във Венеция (1417 – 1435 г.) е изпратен да разследва през 1438 г. и благосклонно докладва, че дружеството е регистрирано като дружество с ограничена отговорност с този син – Бернардо ди Джовани д'Адоардо Портинари (1407 – ок. 1457), който поема както позицията на мениджър, така и по-голямата част от отговорността. Когато Анджело Тани (1415 – 1492) става миноритатен акционер през 1455 г., клонът най-накрая е създаден като пълноправно и равноправно партньорство в Банката на Медичите.^[19] Подобна ситуация в правно отношение се получава за „командитното дружество“, създадено в Анкона, очевидно за финансирането на Франческо Сфорца, съюзник на Козимо Стари.

Както бе споменато по-рано, чичото на Козимо Стари откриva банка с постъпленията от своята една трета от банката на Виери ди Камбио, която затваря през 1443 г. със смъртта на внука на Аверардо, взимайки с това клона в Пиза. Преди това всеки бизнес, който Медичите е трябвало да сключат в Пиза (като Козимо, който препраща пари на Донатело за закупуването на мрамор), се е извършвал чрез тях. На 26 декември 1442 г. е създадено дружество с ограничена отговорност с две външни лица. С течение на времето Медичите прогресивно намаляват инвестициите си в това партньорство и изглежда, че те се оттеглят напълно малко след 1457 г., като само един партньор го поддържа да върви до 1476 г.^[20]

През 1446 г. стартират два клона на Медичите: подклонът, който е клонът в Брюге, се преобразува в пълноправно партньорство, и дружество с ограничена отговорност в Авиньон, най-големият търговски център в Южна Франция (въпреки напускането на папството). В рамките на 2 години клонът в Авиньон е превърнат в пълноправно партньорство.^[21] Клонът на Медичите в Лион всъщност не е основан като отделен клон; възниква в резултат на постепенното прехвърляне на клона в Женева поради намаляването на трафика към панаирите в Женева и създаването на четири големи панаира в Лион, които привличат около 140 други флорентински предприятия^[22]). Прехвърлянето завършва през 1466 г.^[23]

До този момент са установени в окончателния им вид структурата и функциите на Банката на Медичите. Клон в Милано е открит в края на 1452 г. или началото на 1453 г. по инициатива на благодарния милански херцог Франческо Сфорца. Неговият първи управител Пиджело Портинари (1421 – 1468) е много способен и този клон се справя добре с отпускането на заеми на двора на Сфорца и, подобно на римския клон, в продажбата на луксозни стоки като бижута. Пиджело обаче умира и е заменен от неговия некадърен брат Ачерито (1427 – ок. 1503 г.). Ачерито не може да управлява огромните суми, отпуснати като заем на миланския двор и на херцога (който не изплаща дълговете си от 179 000 дуката^[24] преди смъртта си през 1478 г.). Подобен проблем засяга клона на банката в Брюге, когато се управлява от третия брат Портинари, Томазо.

Във всеки случай този период (1435-1455), при Козимо Стари и неговия генерален директор Джовани Бенчи (1394 – 1455), е най-проспериращият в историята на банката. Със смъртта на Козимо на 1 август 1464 г. започва упадъкът ѝ.

Упадък

Фалит на клоновете в Лион и в Лондон

крал Едуард IV

Франческо Сасети

Ранен признак на упадъка е почти фалитът на филиала в Лион поради продажността на неговия директор, спасен само от героичните усилия на Франческо Сасети (1421 – 1490).^[25] Неговите проблеми са последвани от тези на закъсалия лондонски клон, който изпада в затруднение поради почти същата причина, поради която клонът в Брюге ще изпадне – неразумното заемане на големи суми на светски владетели като крал Едуард IV, узурпаторът на Дом Йорк. В известен смисъл този клон няма друг избор, освен да даде заемите, тъй като се сблъсква с вътрешната опозиция от интересите на английските търговци и на производителите на платове в Лондон и техните представители в Парламента^[26], който предоставя необходимите лицензи за износ на чуждестранни предприятия, само ако неговите членове са добре подкупени със заеми. Лондонският клон на Банката на Медичите вече е прекратен като пълноправно партньорство през 1465 г. и е реинкорпориран като командитно дружество. През 1467 г. Анджело Тани е изпратен да провери счетоводните книги на клона в Лондон. Тани се опитва да засили събирането на неизплатени дългове: английският крал дължи 10 500 лири стерлинги, английските благородници – 1000, а други 7000 паунда са обвързани със стоки, изпратени на консигнация, и скоро не могат да бъдат възстановени. Оперативните фондове (както се случва с предишните фалиращи клонове) са взети назаем от клоновете на Медичите при високи лихвени проценти. Едуард IV изплаща част от дълга си, но тези изплащания скоро са обезсмислени (но не и отречени директно) от нови заеми и от продажби на коприна. До пролетта на 1469 г. Тани, за голямо свое удовлетворение, е приключил със спасяването на лондонския клон и се завръща в Италия. Делото му обаче е провалено от безпомощността на другите мениджъри на клоновете и от безотговорността на мениджъра на лондонския клон Каниджани. Фаталният удар е Войната на розите, която прави Едуард IV неспособен да изплати заемите (най-доброто, което може да направи като изплащане, е да вдигне всички мита върху Медичите, изнасящи английска вълна, докато дългът не бъде погасен), и клонът е дал твърде много заеми на ланкастърските бунтовници (а не на редица лоялни йоркисти), които никога няма да изплатят заемите си след смъртта и поражението си.^[27] Лондонският клон завършва ликвидацията си през 1478 г. с общи загуби от 51 533 златни флорина.^[28] Последвалите Тюдори никога не изплащат дълга на Плантагенетите.

Фалит на клона в Брюге

Клонът на банката в Брюге (Hof Bladelin)

След фалита на клона в Лондон той е превърнат в командитно дружество под контрола на клона в Брюге, ръководен от третия от братята Портинари, Томазо Портинари (1424 – 1501). И този клон обаче скоро е обречен на фалит. Портинари ръководи клона в продължение на десетилетия и се оказва неспособен мениджър: той се занимава със странични бизнес сделки, привлича вниманието на бургундския двор чрез прекомерни заеми (първо за да осигури култивирането на митото на Гравлин, което никога не е било много печелившо, и второ – за да се да се издигне социално), и прави лоши бизнес сделки като закупуването на две галери (които ще бъдат частично продадени на загуба, а останалите ще бъдат загубени заради корабокрушение и пиратство).

Томазо Портинари

Дълговете на лондонския клон са поети от клона в Брюге. След смъртта на Пиеро Томазо Портинари успява да получи толкова благоприятни договори за партньорство, че живее във Флоренция, като пътува до Нидерландия само по работа. Финалният период на клона е белязан от хаос и вероятно от измами. Портинари отказва да върне някои депозити, твърдейки, че парите наистина са били инвестирани в партньорство. Той също така твърди, че Анджело Тани е пълноправен партньор (и по този начин отговорен за загубите), въпреки факта, че Тани никога не е подписвал актове или нещо друго.^[29] Размерът на финансовите загуби е трудно да се определи. В оцеляло писмо Лоренцо Великолепни казва, че дълговете на Шарл Дръзки възлизат на 16 150 гроша. Между другото договорът за партньорство строго забранява на Портинари да заема повече от общо 6000 гроша.^[30] В друго свое писмо Лоренцо обвинява Портинари за хитрината да прехвърли целия бизнес на лондонския клон към клона в Брюге, с изключение на печелившия бизнес с вълна. Портинари купува 45% от дружеството, докато неговият дял във филиала в Брюге е само 27,5%. Клонът е ликвидиран през 1478 г. с огромни загуби. Провалът на клона в Брюге означава, че не само дълговете на този клон трябва да бъдат поети по някакъв начин, но и неизплатените дългове на бившия лондонски клон. Общо са загубени над 70 000 златни флорина. Тази цифра е оптимистична, тъй като предполага, че липсата е по-голяма от отчетената в счетоводните книги. Както отбелязва Лоренцо, „Това са големите печалби, които ни се натрупват чрез управлението на Томазо Портинари.“^[31] Лоренцо отказва да понесе тази загуба и изпраща доверен агент в Брюге, за да прегледа счетоводните книги и да разтрогне партньорството. Портинари по ирония на съдбата се оказва изправен пред задънена улица: той не може да откаже разпускането, тъй като Лоренцо е дал надлежно известие, и освен това трябва да приеме собствените си счетоводни книги, защото твърди, че книгите са точни и и записите в баланса, колкото и да са странни, са правилни. Агентът Риказоли е подпомогнат в тази задача от Анджело Тани, който идва чак от Флоренция, за да уреди въпроса с предполагаемото си партньорство в лондонския клон чрез клона в Брюге.

След разделянето на дружеството през 1478 г. Портинари изпада в затруднение. Неговата акредитация като дипломат е отнета (той е участвал, наред с други неща, в преговорите по търговския договора Intercursus Magnus с Хенри VII)^[32]. Въпреки че по ирония на съдбата най-полезната част от поста му дипломат е възможността да се завърне във Флоренция, без да влезе в затвора за неплащане на дългове. Той умира в бедност на 15 февруари 1501 г. в болницата „Санта Мария Нуова“, основана от неговия предшественик Фолко ди Риковеро Портинари. Имуществото му е толкова скромно, а бизнесът му толкова сенчест, че синът му отказва наследството, за да избегне плащането на неизплатени дългове.

Упадък

Пиеро Подагрения

След смъртта на Козимо Стари през 1464 г. неговата собственост и контролът върху банката попадат у най-големия му син Пиеро Подагрения (1416 – 1469).^[33] Пиеро има хуманистично образование за разлика от по-малкия си брат Джовани, обучен в бизнес делата. Джовани обаче умира през 1463 г. Собствеността остава непокътната, в случая не поради добрите отношения между братята, а защото единият от двамата наследници почива преди да наследи.^[34] На теория Пиерфранческо – син на брата на Козимо Стари, Лоренцо Стари, би могъл да настоява за разделянето на собствеността, но той е отгледан от Козимо и „толкова голямо бе уважението му към чичо му, че не смееше да поиска своя дял в дружеството“.^[35] Все пак недоволството на Пиерфранческо към Козимо нараства, но смъртта му през 1476 г. предотвратява всякакво разделение. В ретроспекция се забелязва как Козимо отнема част от наследството на Пиерфранческо, докато отглежда двамата си сина Пиеро и Джовани, за да финансира войната срещу Рим след заговора на Паци. Пиерфранческо би извършил това разделяне по-мъдро. По-конкретно, Лоренцо присвоява около 53 643 златни флорина и връща само част от сумата.^[36]

Пиеро Подагреният не е равен на Козимо Стари, но предвид обучението си той се справя може би по-добре от очакваното, особено предвид факта че е прикован на легло от тежка подагра. Пиеро осъзнава наближаващите проблеми и се опитва да започне „политика за съкращаване на разходите“ според историка Реймънд де Рувър.^[37] Тази политика изглежда не е изпълнена напълно. Николо Макиавели заявява в своята „История на Флоренция“, че политиката на Пиеро е включвала искането на заеми, за да се покрият плащанията, което води до колапса на редица флорентински бизнеси, предизвиквайки заговор срещу управлението на Пиеро и на Медичите.

Порталът на Банката на Медичите в Милано

Не е известно дали Макиавели е преувеличил проблемите или Пиеро е наредил задълбочено счетоводство. Вероятно може да се вярва на Макиавели, който пише, че са настъпили значителен брой фалити във Флоренция, които са довели до лека рецесия в икономиката ѝ скоро след смъртта на Козимо Стари. Като възможен фактор за кризата Де Рувър обаче споменава войната между Венеция и Османската империя и връзките на дружествата, които са правили бизнес с тези две икономически сили от онова време.^[38] Все пак е сигурно, че Пиеро се опитва да се намеси силно във филиала в Лондон, за да върне, доколкото е възможно, заемите на крал Едуард IV. Той нарежда на клона в Милано да заема по-малко, казва на Томазо Портинари от филиала в Брюге да продаде закупените от него галери и да не отпуска трудни за събиране заеми, и се опитва да затвори клона във Венеция, който вече не е печеливш.^[39] От гледна точка на провеждането на политиката си Пиеро се сблъсква с редица препятствия: винаги е политически скъпо да се изисква изплащане на заеми, особено когато са отправени към монарси и могъщи благородници, и подобни искания могат да струват скъпо на Пиеро близо до дома му. Кралят на Англия би могъл да направи опитите му да изнася английската вълна невъзможни, а банката отчаяно се нуждае от английска вълна по две причини. Английската вълна е най-добрата в света; ако занаятчиите на Флоренция не разполагат с доставка на английска вълна за тъкане, те не биха могли да продават своите текстилни изделия и което е по-важно, не биха могли да наемат флорентинските по-нисши класи, които се специализират в текстила. Фламандската вълна някога е била използвана вместо английската вълна, но след 1350 г. тя вече няма пазар в Италия и не е внасяна до след 1400 г.^[40] Безработицата поражда безредици и бунтове, които са насочени срещу Пиеро и Медичите, смятани за истинските владетели на Флоренция. Втората причина е, че в банката на Медичите има системен проблем с валутата, в която твърдата валута тече от северните страни на юг към Италия, а вносът на английска вълна е необходим, за да се осигури потокът на валутата на север и за да се балансират счетоводните книги. Така че, когато крал Едуард IV поисква заеми, лондонският клон няма друг избор, освен да му ги отпусне, ако иска да продължи да изнася английска вълна за Флоренция.^[41]

От 1494 г. престава да съществува и клонът в Милано. Клоновете, които не са затворени поради различни проблеми, виждат своя край през 1494 г. с колапса на политическата власт на Медичите във Флоренция през 1494 г., когато Савонарола и папата започват да предприемат действия срещу тях. Клонът във Флоренция е изгорен от тълпа по време на бунт, този в Лион е превзет от конкурентна компания, а клонът в Рим се оттегля сам, въпреки че е фалирал като цяло (по ирония на съдбата те ще страдат от още повече дългове, когато кардиналът Джовани ди Лоренцо де Медичи става папа Лъв X и моли за 11 243 златни флорина, които е депозирал в клона, когато той е бил в Банката на Медичите). Дори по време на упадъка си Банката на Медичите е най-голямата банка в Европа с най-малко седем клона и с над петдесет агенти.^[42]

Франческо Сасети

Историкът Де Рувър приписва началото на кризата в банката на Козимо Стари. Той прекарва по-голямата част от времето си в политика и когато не е ангажиран със сложните заговори и другите характеристики на флорентинската политика, той покровителства писатели и художници или е зает да пише свои собствени стихове. Това му оставя много малко време за внимателен подбор на мениджърите на филиалите на банката и за поддържане на бдително наблюдение срещу измами и злоупотреби в банката, което е крайно необходимо. По-голямата част от тежестта е поставена върху плещите на Франческо Сасети (1421– 1490), който се е издигнал от обикновен агент в клона в Авиньон до генерален мениджър и след това в клона в Женева, за да завърши през 1458 г. във Флоренция заедно с Козимо.^[43] Сасети е все по-замесен в афери и в крайна сметка излиза зле от тях. Дали поради лош късмет, незрялост, нарастващ мързел или време, прекарано в изучаване на светски хуманизъм като Козимо, Сасети не успява да разкрие измамата в клона в Лион, докато не става твърде късно, за да успее да го спаси. Мениджърът на клона Лионето де Роси се опитва да прикрие некомпетентността си, като е прекалено оптимистично настроен относно броя на лошите заеми, които банката трябва да покрие, и като заема средства от други банки, като по този начин изкуствено увеличава печалбите си.

Това не е единственият фактор за упадъка, който историкът идентифицира. Дългият период на обезценяването на златото спрямо среброто между 1475 и 1485 г.^[44], вероятно поради увеличения добив на сребро от германските и бохемските сребърни мини, означава, че като длъжник банката се озовава от погрешната страна на барикадата, тъй като нейните депозити са в злато и лихвите са плащани в злато. Тази тенденция отчасти се дължи на нежеланието на Флоренция да намали стойността на златния флорин, който е международно уважаван заради своята стабилна стойност, престиж и надеждност. Но двойната монетна система на Флоренция само влошава проблема. Тази промяна във валутната система вероятно отразява едно системно забавяне или рецесия в Късносредновековна Европа като цяло. Записите на Банковата гилдия (Arte del Cambio) за банките-членки отбелязват драстичен спад в членството, така че гилдията пада от 71 банки през 1399 г. до 33 през 1460 г. и след това самата гилдия изчезва; външният хроникьор Джовани Камби отбелязва, че от 9-те големи банки, останали във Флоренция до 1516 г., една фалира на 25 декември. Този банков спад не изглежда да е специфичен за Флоренция; подобни спадове се наблюдават в Брюге и Венеция (макар че очевидно не и в Испания).^[45] По същия начин северните клонове на всички европейски банки са притиснати от общ спад в предлагането на английска вълна.^[46]

Съгласието относно тези утежняващи фактори не изглежда универсално; Ричард А. Голдуейт пише през 1987 г., че „тези икономически условия никога не са били адекватно обяснени. Изглежда по-вероятно свиването и упадъкът на Банката на Медичите при Лоренцо, когато тя е била сведена само до клонове във Флоренция, Рим и Лион до смъртта му през 1492 г., да се дължат просто на лошо управление.“^[47] Той също така твърди, че членството в банковите гилдии не може да се използва като заместител на общите икономически условия, тъй като проблемът може да е, че „по това време всъщност флорентинските гилдии отдавна са загубили голяма част от икономическата си функция в областите на тяхната официално определена дейност, в резултат на което качеството на вътрешната им администрация се влошава; но тази институционална история не може да се приема като индикатор за жизнеността на съответните сектори на икономиката, които гилдиите представляват номинално.“^[48]

Джулиано де Медичи

Лоренцо Великолепни

Пиеро Подагреният умира на 2 декември 1469 г. и е наследен от двамата си сина Лоренцо Великолепни (1449 – 1492) и Джулиано (1453 – 1478). Двамата не достигат мнозинство, така че Лоренцо взима активите на Пиеро, за да ги включи в капитала на банката (грешен избор, тъй като след това трябва да вземе активите на Пиеро, когато ситуацията става по-трудна^[49]). Неговите интереси в политиката и изкуството го принуждават да предаде на своя генерален директор Франческо Сасети отговорността за решаването на важни въпроси на банката. Сасети би могъл да бъде обвинен в упадъка на банката, защото не успява да предотврати фалита на клоновете в Лион и в Брюге, както и Лоренцо, който разчита твърде много на Сасети и не го слуша, когато Сасети забелязва проблеми или се опитва да оправи нещата. Лоренцо веднъж казва, когато Анджело Тани (който се е опитва да предотврати фалита на клона в Брюге) го призова да отмени Сасети и да ограничи кредитирането на лондонския клон, че не разбира от такива неща. По-късно той признава, че липсата на знания и разбиране е причината да одобри катастрофалните схеми на Томазо Портинари.^[50] Голдуейт разкритикува Лоренцо: „... Лоренцо Великолепни, за когото политиката винаги е имала приоритет пред бизнеса. Служенето на двора и аристокрацията вероятно са били основните съображения при избора на управители на филиали на банката в Милано през 1452 или 1453 г. и в Неапол през 1471 г., а свръхудължаването на кредита чрез лични заеми създава сериозни и непреодолими проблеми и в двете операции.“^[51]

Пиеро II Злочестия

Джовани Торнабуони

Със смъртта на Лоренцо на 8 април 1492 г. управлението преминава към 20-годишния му син Пиеро II Злочестия (1472 – 1521). Пиеро няма талант да управлява банка и разчита на своя секретар и прачичо Джовани Торнабуони (1428 – 1498). Двамата управляват банката зле и пренебрегват новия генерален директор Джовамбатиста Брачи (Сасети умира през март 1490 г.).^[52] Ако семейство Медичи и неговата банка не са фалирали през 1494 г., това вероятно е щяло да се случи скоро след това.

Друг фактор за упадъка на Банката на Медичите са навиците за разходи на сем. Медичи. Според Лоренцо между 1434 и 1471 г. семейството му харчи средно по 17 467 златни флорина годишно.

Друга грешка на Сасети е сляпото му доверие в Томазо Портинари вместо в по-надеждния Анджело Тани. Портинари води до фалита на филиала в Брюге.

Николо Макиавели възприема по-съвременна гледна точка в своята Фиорентинска история, като твърди, че падането на Медичите се дължи на разхлабеното им управление върху мениджърите на тяхната банка, които започват да се държат като принцове, а не като разумни бизнесмени и търговци.^[53]

Край

Когато кризата се задава, един от начините да се опита да я предотврати, е просто да се започне да се намаляват лихвите, плащани по дискреционните^[54] и безсрочните депозити. Но подобен ход би навредил на името на Медичите и затова е предприет твърде късно. Големият ливъридж на банката от нейните депозити означава, че неуспехите биха могли да бъдат доста неочаквани.^[55] Фактът, че изглежда е било обичайна практика флорентинските банки да оперират с едва 5% от депозитите си, държани в резерв, допълнително подкрепя идеята, че колапсът би могъл да настъпи внезапно, когато се открият лоши кредити.^[56] В допълнение на това Лоренцо Великолепни изобщо не се притеснява за банката. Вместо това той избира да концентрира времето си и ресурсите на семейството си върху покровителството на художници и в преследването на собствените си поетични и политически интереси.

В крайна сметка фискалните проблеми на семейство Медичи стават достатъчно тежки, за да принудят Лоренцо да започне да нахлува в държавните хазни на Флоренция, като в един момент измамва Monte delle doti – благотворителен фонд за изплащане на зестри.^[57][58] Малко след това политическият натиск на френския крал Шарл VIII при нахлуването в Италия през 1494 г. кара Пиеро ди Лоренцо де Медичи да отстъпи пред двойните сили на краля и предстоящата неплатежоспособност на Банката на Медичите. Останалите активи и записи на банката на Медичите са иззети и разпределени на кредитори и други. Всички клонове са обявени за закрити.

Банкови администратори

• Джовани ди Бичи де Медичи, ок. 1397 – 1420
• Козимо де Медичи Стари, 1420 – 1464
• Пиеро ди Козимо де Медичи Подагрения, 1464 – 1469
• Лоренцо де Медичи Великолепни, 1469 – 1492
• Пиеро II ди Лоренцо де Медичи Злочестия, 1492 – 1494

Източници за банката

Не е останало много от записите на Банката на Медичите. Споменаванията за нея и за нейните дейности са широко разпространени в писанията на външни лица, но те са имали малък достъп до счетоводните книги, които биха могли наистина да разкажат историята на възхода и на падението на банката. Те със сигурност не са имали достъп до поверителната бизнес кореспонденция и тайните книги. Някои от най-богатата документация, извлечена от архивирани данъчни записи, като например записите на кадастъра (catasto), са до голяма степен безполезни, тъй като различните директори на банката са лъжели данъчните.^[59] Някогашната обемна вътрешна документация е драстично намалена с течение на времето: „Това проучване се основава основно на бизнес регистрите на Банката на Медичите: споразумения за партньорство, кореспонденция и счетоводни книги. Съществуващият материал за съжаление е фрагментарен; например не са оцелели балансите. Само няколко страници от някои от счетоводните книги са избегнали унищожаване от обезумялата тълпа.“^[60]

Въпреки това източниците са достатъчно многобройни (надминати са само от архивите на банката на Датини в Тоскана /Прато)^[61], така че Банката на Медичите може да бъде добре разбрана, особено след като останките от записите на Медичите са били предадени на град Флоренция от потомък на Медичите.

Организация и вид

Вид банки във Флоренция

Банките в Ренесансова Флоренция обикновено са били разделени на три или четири вида:

1. banchi di pegno: заложни къщи, обслужващи по-нисшите класи. Те са изключени от банковото дело или по-точно от Гилдията за обмяна на пари (Arte del Cambio) и им е позволено да таксуват до 20% годишно върху заемите, които са направили, които са били обезпечени с имуществото на кредитополучателя. Заложните посредници (смесица от християни и евреи; изключително евреи след 1437 г.^[62]) са социално остракизирани, тъй като те открито нарушават забраната на Католическата църква за лихварство. В резултат на това те всъщност са незаконни във Флоренция, но оцеляват, тъй като официалното наказание е колективна глоба от 2000 флорина всяка година, която, когато се плати, забранява^[63] налагането на каквито и да било допълнителни наказания върху тях за греха на лихварството; този закон обикновено се характеризира като наистина прикрит лиценз.
2. banchi a minuto (малки банки или банки на дребно): най-неизвестните от трите, те са нещо като комбинации от кредитори и заложни къщи. Те се занимават, наред с други неща, с кюлчета, разсрочени продажби на бижута и заеми, обезпечени със скъпоценности, и обмен на валута. Нито един от оцелелите записи не споменава нищо друго освен срочни депозити (за целите на набиране на капитал), така че те обикновено не предлагат трансакционни сметки и поддържат лихвите чрез отпускане на част от депозитите. Такива банки обаче отпускат заеми без обезпечение.^[64] Пример за такава банка (управлявана от Биндачо де Черки), инвестиран сериозно в закупуване на бъдещи лихвени плащания от Монте (Monte delle doti, „фонд за 7% зестра“, основан през 1340 г. от Държавата Флоренция),^[65] заеми за Monte Comune, морска застраховка и спекулации с конни надбягвания.^[66] Банката на Медичите не е banco a minuto, въпреки че между 1476 и 1491 г. Франческо ди Джулиано де Медичи (1450 – 1528^[62]) участва в две, които се занимават доста с бижута (един от чиито договори за партньорство изрично посочва, че като гол, въпреки че по-успешните се занимават с всякакви видове луксозни стоки като испанската риба тон). Такива банки са били членове на Arte del Cambio, тъй като не са били „явни лихвари“.
3. banchi in mercato или banchi aperti: банки за трансфери и депозити, които вършат бизнеса си на открито на публичен площад, записвайки всичките си трансакции в дневник, видим на тяхната маса (tavola, оттук и общото им име като tavoli), който те са задължени по закон да прехвърлят между сметки само когато клиентите наблюдават. По същия начин трансферите между banchi aperti се извършват навън и устно. Техният бизнес е изключително рискован. До 1520 г. банковите фалити намаляват броя на флорентинските banchi aperti до само две. Независимо от това те бяха членове на Гилдията Arte del Cambio.
4. banchi grossi („големи банки"): най-големите финансови институции във Флоренция, макар и не най-многобройните (само 33 през 1469 г. според Бенедето Деи). Те са основните двигатели в европейската икономика. Те имат огромни натрупвания на капитал, проекти за няколко поколения и са опора на флорентинската икономика, защото не само се занимават със срочни депозити, безсрочни депозити и дискреционни депозити (depositi a discrezione), но изразходват повечето от усилията си в насочване на капитала си в търговия и менителници. Такива сметки могат да бъдат скрит и законен метод за създаване на лихвени заеми^[67] Банката на Медичите е такава банка. Един от управителите на клона на нанката – Томазо Портинари казва: „Основата на бизнеса се основава на търговията, в която е вложена по-голямата част от капитала.“^[68] По същия начин в устава често се казва нещо от рода на целта на партньорството да бъде „да се занимава в обмен и в стоки с помощта на Бог и късмета“.^[69] При Козимо Стари банката има интереси към вълна, коприна, стипца и търговски кораби, което е напълно отделно от многото финансови инструменти и отношения, които управлява. Въпреки членството си в Гилдията Arte del Cambio,^[70] фокусът на тези търговски банки е определено международен по обхват, където могат да се намерят печалби, като местните пазари са много конкурентни. Понякога тези банки са наричани gran tavoli („големи маси“) или техни варианти поради техния произход като banchi in mercato ; разликата между тях и banchi grossi е по-скоро по степен, отколкото по вид.

Клонове на банката

Поради забавяне на комуникацията Банката на Медичите е принудена да създаде две групи^[71] от относително независими дъщерни звена във важни градове, които комуникират с централната банка по пощата.^[72] Пиза, Милано, Венеция през 1402 г.,^[73] Женева (преместена в Лион през 1466 г.), Авиньон, Брюж, Лондон и странствуващ клон, който следва папата наоколо, за да се грижи за нуждите му (не напразно Медичите са наречени „Божиите банкери“)^[74]: всички те са седалища на клон на Банката на Медичите.^[75] Ако банката не може да създаде клон някъде, тогава тя обикновено сключва договор с някой италиански банкер (за предпочитане с една от флорентинските банки), за да уважава тегленията и да приема менителниците: „Така Медичите бяха представлявани от фирмата на Филипо Строци и Ко. в Неапол, от Пиеро дел Феде и Ко. във Валенсия, от Николайо д'Амелето и Антонио Бонафе в Болоня, от Филипо и Федериго Чентуриони в Генуа, от Герардо Буери, близък роднина на Козимо – в Любек и т.н.“. Разбира се, ако не може да се намери италиански агент, всеки надежден банкер би го направил; в Кьолн техен представител е германецът Абел Калтхоф.

Решаваща разлика между Банката на Медичите и нейните по-стари съперници (Перуци, Барди, Ачайоли и др.) е, че нейната „децентрализация“ не е просто географска: тя е юридическа и финансова. Банката на Перуци е поета от външни хора през 1331 г., защото има само едно дружество, базирано във Флоренция и държано до голяма степен от членове на семейството, което притежава всичко. На служителите се плаща само заплата за техния труд. Така деветте оригинални аутсайдери могат бавно да използват своите 21¹⁄₄ акции, за да победят колективните 36³⁄₄ акции на Перуци. Липсата на ясно лидерство обаче, когато водещият партньор умира, се предполага като друг фактор за фалита на банките на Барди и на Перуци.

Правна структура на клоновете

Подобно поглъщане е невъзможно в Банката на Медичите. Основната структура е тази на едно дружество със седалище във Флоренция, което неизменно държи лъвския дял от акциите във всеки клон (и трите текстилни фабрики в града), които сами са учредени като независими дружества. В края на годината на 24 март (по тогавашния използван календар) всяко дружество е прекратено, въпреки че Медичите могат да прекратят дружество по всяко време с шестмесечно предизвестие.^[76] Книгите са щателно преглеждани и проверявани, и са направени отчети за печалбите. Структурата на банката прилича на съвременното холдингово дружество.^[77]

Мениджърът на клона (governatore или „управителят“) обикновено влага част от собствените си пари в началото на дружеството. Инвестиционните партньори биха могли да извадят печалбите си в този момент, тъй като заплатите или дивидентите не са изплащани, когато споразумението за дружество е в сила, но обикновено флорентинските партньори (maggiori, „старши“) и управителят на клона след това сключват ново дружество, ако представянето на управителя е задоволително. Мениджърите не получават заплати, но се смята, че са инвестирали в дружеството сума, по-голяма от действителната (например през 1455 г. споразумението за партньорство на клона във Венеция е подновено и управителят Алесандро Мартели инвестира 2000 от 14 000 дуката. Щеше да му бъде платено от общата печалба, а не от неговата справедливост 1/7-ма, а по-скоро 1/5-та ^[78]).

Мениджърът би могъл, ако желае, да се опита да основе конкурентна банка, но не може законно да претендира, че е част от Банката на Медичите, тъй като правото да използва това търговско име идва с дружеството. Тази мярка ще се окаже ефективна срещу амбициозни младши дисиденти като Томазо Портинари. Въпреки това, дори преди печалбата от акциите да бъде изплатена, всички суми, инвестирани в клона извън собствеността върху акции, се изплащат при определен лихвен процент, което понякога води до плащане на един клон на друг за инвестицията на втория в първия.^[79]

На управителите е дадена широка свобода на действие в ежедневните операции^[80] и в управлението на техните седем или осем помощник-мениджъри, чиновници, касиери, счетоводители или куриери, които живеят и се настаняват в наетите от Медичите жилища за служители^[81], но политиката е определена от старшините и често твърдо. На клона в Брюге, когато е учреден за първи път, е строго забранено от условията на партньорство да дава пари назаем на светски лордове и крале.^[82] Политиката обикновено се съобщава на мениджърите на клонове по време на техните двугодишни или тригодишни пътувания до Флоренция, за да докладват лично и да обсъждат важни въпроси, или в частни писма и доклади, които техните куриери носят.

Менителници

През този период лихварството все още е забранено от Църквата с тълкуване, накратко изразено като Quidquid sorti accedit, usura est („Всичко, което надхвърля главницата, е лихварство“). Така че Банката на Медичите не може открито да възприеме съвременната формула на обещание за плащане на лихва по безсрочни депозити и на отдаване на заем на част от депозитите при по-висока лихва, за да плати лихвата по депозита, тъй като вложителят би спечелил приходи от главницата без никакви риск за управителя, което би направило и двете страни лихвари и грешници; нито те биха могли да налагат такси или други подобни неща.

Дискреционните депозити са частично решение, но банката печели по-голямата част от парите си чрез продажба на холографски „менителници“. Тези менителници удостоверяват, че определено лице или компания са платили определена сума пари на определен клон на Медичите, както е потвърдено от генералния или помощник-управителя на този клон (които са единствените, на които е разрешено да изготвят такива менителници). Менителницата инструктира клона на Медичите- получател да изплати тази сума в местна валута, но не и по местния обменен курс за двете засегнати валути в момента, в който менителницата е представена за осребряване, а по обменния курс, определен когато представящото лице (или настоящият собственик; менителниците могат да се продават и търгуват свободно) е купило менителницата. Това че има разлика във времето, е гарантирано от условията на менителницата. Може да се определи конкретна дата, но обикновено времето между издаването на менителницата в един град и осребряването ѝ в друг се определя от дългогодишен обичай: напр. този между Флоренция и Лондон е 3 месеца.

Ето един измислен, но показателен пример: търговец пътува от Флоренция за Лондон. Той купува менителница за 10 флорина, с уговорката, че лондонският клон ще я осребри на половин паунд за флорин, за общо 5 паунда. Ако стигне до Лондон и открие, че флоринът е станал по-силен спрямо паунда, до точката, в която един флорин купува цял паунд, той поема загуба: вместо 10-те паунда, които е можел да получи, ако не е купил менителницата, вместо това той ще получи само 5. По същия начин, ако флоринът отслабне значително, той може да пожъне неочаквани печалби за сметка на лондонския клон.

Ясно е, че клоновете биха искали да се опитат да увеличат максимално продажбите на менителници в предишната ситуация, при която курсът на емитиращата валута се увеличава между момента на издаването и плащането. Това те се опитват да направят с чести писма между клоновете и обръщане на голямо внимание на обменните курсове. Въпреки че е близо до заемите, елементът на риск означава, че тази практика всъщност не се е превърнала в лихварство, освен в случая на „сух обмен“,^[83] където движението на пари е фиктивно. С подходящо издаване на менителници клоновете могат да движат пари и всъщност да правят пари. По същия начин те биха могли да бъдат сравнително сигурни в печалбата, когато менителницата е била издадена в един от италианските клонове, тъй като те биха могли да поискат нещо като премия за това, че са били помолени да доставят пари на далечно място колкото и далече в бъдещето да определен падежната дата.^[84] Историкът De Roover предлага този реален пример: „Около 15 юли 1441 г. Медичите от Венеция купуват менителница на Брюге в размер на 54 гроша за венециански дукат. Два месеца по-късно, когато менителницата пада, те получиха в Брюге 54 гроша за всеки дукат. С приходите от тази менителница клонът в Брюге, действащ като агент за клона във Венеция, купи менителница за Венеция, платима в края на два месеца, в размер на 51 гроша на дукат. Така Медичите от Венеция реализираха печалба от 3 гроша за всеки дукат за период от четири месеца, тъй като получиха 54 гроша и платиха 51 гроша. Ако обменният курс в Брюж беше 54 гроша вместо 51 за дукат, Медичите от Венеция щяха да са наравно, защото щяха да платят и да получат същия брой грошове за всеки дукат.“

Фабрики

Контролният дял в bottega di seta (магазин за коприна) и две botteghe di lana (предприятие за производство на вълна) са допълнителни притежания на Медичите (въпреки че са управлявани в партньорство с хора с необходимата техническа експертиза). Те плащат на парче и работят по системата на погасяването: особено за вълната това е много сложна система, в която първите стъпки трябва да се направят във фабриките, но след това преденето на вълната се извършва от жени извън фабриката, а преждата се събира, за да бъде занесена на тъкачите, които след това ще я предадат на бояджиите и довършвачите във фабриката.^[85] Юридически те са учредени почти по същия начин като клоновете, въпреки че за разлика от клоновете, мениджърите очевидно имат пълна свобода при управлението на служителите.^[86]

Магазинът за коприна произвежда някои от най-добрите копринени изделия и обикновено се продава на флорентински износители или се изпраща до клона в Брюге като консигнация, за да задоволи силния апетит на бургундския двор за такива стоки, или до клона в Милано, за да ги продаде на двора на Сфорца. Производителите на платове също произвеждат много висококачествени артикули и продават голяма част от продукцията си на Милано и Сфорца.^[87]

Макар и доходоносни, приходите, реализирани от трите фабрики, не трябва да се преувеличават: докато Медичите често инвестират повече от 7900 златни флорина в трите фабрики през 1458 г., например сумата, инвестирана в банки през 1458 г., е повече от 28 800 — и това е ниска цифра, тъй като изключва клона в Рим, обслужващ папата, лихвоносните депозити на Медичите в техните клонове, а също така пропуска всякакво счетоводно отчитане на печалби от няколко години, които са били недостъпни (тъй като съответните партньорства все още не са били прекратени; това може изглежда е недостатък в системата, но тя натрупа капитал в клон и му позволява да отпуска повече заеми, отколкото е бил инкорпориран).^[88] Част от причината за поддържането на тези фабрики, когато средствата могат да бъдат по-изгодно инвестирани в банките или търговията, би могла да е социална: изглежда, че е налице флорентинската традиция да се управляват такива фабрики, за да се осигури работа на бедните – вид социално задължение.^[89][90]

Първото начало на фабриките идва през 1402 г. Джовани ди Бичи започва партньорство за управление на фабрика за вълна с опитен мениджър Микеле ди Балдо ди сер Микеле. Този първи магазин за вълна е последван от втори през 1408 г., този път с Тадео ди Филипо. Първият е завършен през 1420 г.; историкът де Рувър спекулира, че е управляван зле и затова не е бил много печеливш. В крайна сметка през 1439 г. е открит още един; оригиналът в крайна сметка затваря между 1458 и 1469 г. по неизвестни причини („вероятно поради смъртта на мениджъра.“^[91]). Последният магазин очевидно е бил ликвидиран през 1480 г. на фона на общия упадък на флорентинската текстилна индустрия и не се появява отново в данъчните регистри. Известно е, че магазинът за коприна не е съществувал преди 1430 г. В libro segreto („тайни записи“, вторият набор от книги, водени за записване на печалбите на партньорите и като цяло по-точни от публичните книги, доколкото посочват реалните печалби и загуби и кои вложители са били реални) се споменава, че те са влезли в кратко партньорство с двама производители на коприна. Когато партньорството приключва, един от двамата производители става управител на фабриката за коприна до смъртта си през 1446 или 1447 г. Магазинът за коприна просъществува до 1480 г., когато последният потомък на този партньор умира.^[92]

Стипца

Стипцата е жизненоважна стока поради многобройните си употреби и сравнително малко източници. Използва се в процеса на приготвяне на вълна за почистване на вълната от мазнини и други вещества, като изстъргващо вещество, което фиксира багрилата във вълната, в производството на стъкло, в щавене и в няколко други области.^[93]

Римският клон на банката не е натоварен само с обичайния бизнес с депозити и менителници на банката, нито само с механиката да бъде „фискален агент на Светия престол“^[94] (което включва обработка и преместване на папските приходи, изплащане на определени субсидии на страни, воюващи с турците, такси и т. н., но Медичите всъщност не събират парите от продажби на индулгенции или данъците, дължими на папството). Клонът също така се занимава с управлението на определена част от папската собственост: стипцата от мините на Толфа. Това е интерес, който Медичите придобиват през 1473 г. в замяна на опрощаване на някои от дълго просрочените дългове на папата към тях, въпреки че те имат предишно участие в „Societas Aluminium“, датиращ от 1466 г. – компанията, която обработва мините след откриването им през 1460 г. (споразумението, сформиращо тази компания, има трима партньори, един от които е откривателят на мините Джовани да Кастро и е ратифицирано от папата на 3 септември 1462 г.^[95]), като очакват, че чрез разбиването на турската монопол върху стипца, внесена от Близкия изток (от мините в Мала Азия, във Фокея близо до Измир^[96]), те биха могли да пожънат много повече от инвестициите си под формата на никога неизплатени заеми. Медичите незабавно се опитват да елиминират конкуренцията, от която има три основни източника на големи количества стипца с прилично качество — Турция, мините в Иския и мините във Волтера.

Делът на папата от приходите трябва да се използва за финансиране на кампании срещу хуситите, както и срещу турците, така че купуването на турска стипца е обявено от него за крайно неморално, тъй като помага на неверния враг и наранява вярващите. Турската стипца трябва да бъде иззета там, където е открита.

Те обезсърчават добива на стипца близо до Волтера в Италия, очевидно тласкайки жителите му да въстанат срещу флорентинското управление. По указание на Лоренцо Великолепни въстанието е жестоко потушено. Мините намаляват добива безопасно под контрола на Флоренция (и следователно на Медичите). Тъжният резултат от този епизод е, че разпускането е напълно ненужно: експлоатацията на тази мина е изоставена през 1483 г., просто защото мината е толкова лоша, че е нерентабилна.^[97]

Иския е под собствеността и защитата на краля на Неапол, така че Медичите и компанията след това експлоатират мините в Иския, като подписват 25-годишно картелно споразумение за ограничаване на производството и повишаване на цените чрез продажба само на фиксирана цена. Този картел грубо нарушава учението на Църквата, която се опитва да го оправдае, като посочва добродетелните военни кампании, които ще финансира. Независимо от това картелът не е особено успешен. Турската стипца никога не е била задоволително потисната (известно е, че банката на Паци е внасяла контрабандно турска стипца в Нидерландия например), а картелът не е добре организиран с конфликт между клоновете на Медичите. Клонът в Брюге и неговият мениджър Томазо Портинари са убедени, че папските мини просто произвеждат твърде много стипца и пренасищат пазара. Те няма да приемат повече стипца на пратка, докато стипцата, която имат, не я продадат. Между това вътрешно разногласие, разногласията между партньорите на картела, постоянния поток от турска стипца и организираната опозиция на потребителските групи, интересът към стипцата никога не е бил толкова печеливш, колкото се очаква. Независимо от успеха или липсата на такъв, интересът към стипцата приключва след заговора на Паци през 1478 г., след който папа Сикст IV конфискува толкова имущество на Медичите, колкото може.

Римски клон

Римският клон на банката на Медичите е правноправно партньорство, което технически не се намира в Рим. Известен е вътрешно като „нашите, които следват Римския двор“ (i nostri che seguono la Corte di Roma^[98]) и само условно пребивава в Рим понякога, тъй като следва папския двор. Все пак могат да възникнат странни ситуации. Когато папа Мартин V пребивава в доминиканския манастир Санта Мария Новела от февруари 1419 г. до септември 1420 г. и когато папа Евгений IV остава там, римският клон започва дейност в самата Флоренция, въпреки че флорентинският клон все още действа.

Клонът в Рим винаги е зает. В папския двор присъстват стотици второстепенни длъжностни лица, както църковни, така и светски, заедно с техните придружители. Нуждите на папския двор са такива, че има измеримо нарастване на честотата на недостига на пари, където и да отиде дворът. Това води до необходимост от банкови услуги, които Медичите могат да осигурят. Различните епископи, кардинали и прелати често държат църковни или частни имоти в далечни държави в и извън Италия. Приходите от тези имоти трябва да бъдат прехвърлени навсякъде, където живее дворът. По-практична причина е, че алтернативните инвестиции обикновено приемат формата на недвижимо имущество и всеки кардинал или епископ, който инвестира прекалено много в недвижимо имущество (което не би трябвало) или разчита на доходи от църковни земи, може да види инвестициите си конфискувани по силата на нов папа, който може да не го облагодетелства толкова много или дори да го предаде на заместник. Сметките с Медичите се пазят в тайна^[99] и като цяло са свободни от любопитни, църковни очи, особено в случай на дискреционни депозити.^[54]

Лицата, които все още не са в двора, използват клона за осребряване на акредитиви, за да направят своето поклонение или пътуване по-безопасно. Почитта от много епархии и институции, контролирани от Църквата, трябва да бъде консолидирана (но не и събрана от Медичите) и след това безопасно предадена. Медичите също могат да предоставят до известна степен тази услуга, макар и не във всички области.^[100] За да изпълняват своите услуги, на папските банкери често се дава значителна власт: ако те не могат да съберат заемите, дължими от папата, те трябва да се оплачат и провинилият се духовник ще бъде незабавно отлъчен (заплаха, осъществена през 1441 г. спрямо бавния Епископ на Невер^[101]), или могат да блокират назначенията, както заплашват да направят с Джон Кемп, чийто племенник току-що е бил назначен за епископ в Лондон с тяхна помощ, ако скоро не бъдат извършени съответните плащания.

Официално клонът не може да изкарва парите си, като дава заеми с печалба на папите (които са небрежни в изплащането на Медичите^[102]) и взема много депозити срещу лихва. Клонът прави това до известна степен, но основните средства за печалба идват от търговски сделки. Вместо да начисляват лихва, „Медичите са карали папата да плаща повече за коприните и брокатите, бижутата и другите стоки, които са доставяли...“^[103][104]

Тези плащания са изцяло еднопосочни, а не обменни. Като цяло Рим и Италия не са произвеждат почти никаква стойност и затова търговският баланс е силно неравномерен. Той може да бъде облекчен от производството от северните сребърни мини, но като цяло основната стока, за която Италия е готова да обменя видове, е английската вълна. Спадът в наличността на английска вълна за внос и общите съпътстващи икономически проблеми са идентифицирани като една от причините, допринасящи за упадъка на банката.

По това време папите често провеждат големи събори и конференции. Тези срещи на видни и богати личности пораждат необходимост от усъвършенствани банкови услуги до такава степен, че Медичите не са единствената италианска банка, която открива временни клонове навсякъде, където се свикват такива събори.

Тясната връзка между папството и клона намалява през годините, като упадъкът е особено изразен след 1464 г., като малко или никакви управители на клонове са избрани да бъдат „генерален депозитор“ – длъжностното лице, което по същество е фискален агент на Апостолскическата камара, или съкровищницата на Църквата.^[105] Папа Сикст IV отхвърля контрола на Медичите върху търговията със стипца, както и дълговете му към тях, както и конфискува собствеността на Медичите в Рим след заговора на Паци през 1478 г. Свързаните бизнеси и банки на Паци превземат бизнеса със стипца, след като Медичите са отстранени от него, и осигуряват главния депозитар от техните редици, което показва, че те се опитват да следват пътя на Медичите за първоначално изграждане на империята си чрез папския обичай.^[105] В крайна сметка папството се съгласява да изплати дълговете, но го прави изключително бавно; толкова бавно, че управителят на клона Джовани Торнабуони се съгласява да вземе запаси от стипца вместо това, въпреки депресирания пазар на стипца. Торнабуони все още ще управлява, когато настъва 1494 г. и сградата на Медичите се срутва. Тъй като клонът се справя толкова зле, той притежава повече, отколкото е позволено, така че римското правителство е доволно да позволи на Торнабуони да поеме останалата част от капитала и дълговете на партньорството.^[106]

Организационна диаграма

Диаграма на организацията на Банката на Медичите от ок. 1460 г.^[107]

Глава на фирмата

• Производство на коприна
  • Управител
    • Продажби: износители и чуждестранни клонове
    • Изкупуване на сурова коприна
    • Производство
      • „Хвърляне“ на коприната
        • Осъществявано в „мелница за хвърляне“
      • Варене на коприна
        • Извършвано от търкачи
      • Тъкане на коприна
        • Работещи с кросно
        • Тъкачи
      • Боядисване на коприна
        • Бояджии
• Производство на платове
  • Управител
    • Продажби: износители и чуждестранни клонове
    • Изкупуване на вълна от вносители и други клонове на Медичите
    • Производство
      • Подготовка
        • Пране на вълна
        • "Capodieci"
          • Биячи (биене или "willeying")
          • Чистачи
        • "Fattire di pettine"
          • Разресвачи
        • "Fattire di cardi"
          • Разчепкватели
      • Предене
        • Lanino
        • Stamaiuoli
      • Тъкане
        • Работещи с кросно
        • Тъкачи
      • Завършване
        • • Разтегачи
          • Burlers
          • Търкачи
          • Тепавичари
          • Nappers
          • Стригачи
          • Кърпачи
      • Боядисване
        • Бояджии
          • Боядисване във вълна
          • Боядисване в плат
• Международно банкиране и външна търговия
  • Генерален управител
    • Банкиране във Флоренция
      • Банка във Флоренция
        • Управител
    • Клонове отвъд Алпите
      • Женева
        • Управител на клона
          • около 6 фактори (термин, обикновено използван за служителите в чужбина), 1469
      • Авиньон
        • Управител на клона
          • около 4 factors, 1469
      • Брюге
        • Управител на клона
          • Зам. управител
            • около 6 фактори (1466), покриващи обичайните задължения на факторите:
              • Вълна/Платове
              • Коприна
              • Банкиране и външна търговия
              • Чиновническа работа
              • Книговодство
              • Писма, книги и поръчки
      • Лондон
        • Управител на клона
          • Няколко фактори
    • Клонове в Италия
      • Венеция
        • Управител на клона
          • Фактори
      • Рим
        • Управители на клона
          • Чуждестранно банкиране
          • Външна търговия
          • Папско банкиране
            • Мини за стипца в Толфа
            • Обработка на трансфери и управление на папските приходи в чужбина
            • Превеждане на субсидии в чужбина
      • Милано
        • Управител на клона
          • Фактори
    • Home office
      • Двама зам. управители
        • "Discepoli" (чиновници)

Вижте също

• Медичи
• Списък на владетелите на Тоскана
• Заговор на Паци
• Вили на Медичите
• Боболи
• Флорентинско херцогство
• Флорентинска република
• Велико херцогство Тоскана

Източници

• de Roover, Raymond Adrien (1948), The Medici Bank: its organization, management, and decline, New York; London: New York University Press; Oxford University Press
• de Roover, Raymond Adrien (1966), The rise and decline of the Medici Bank: 1397–1494, New York City; Toronto: W. W. Norton & Company, Inc.; George J. McLeod Limited
• Goldthwaite, Richard A. (February 1987), "The Medici Bank and the World of Florentine Capitalism", Past & Present, Oxford University Press for the Past and Present Society, 114: 3–31
• Goldthwaite, Richard A. (1985), "Local banking in Renaissance Florence", The Journal of European Economic History, 14: 5–55
• de Roover, Florence Edler (October 1943), "Francesco Sassetti and the Downfall of the Medici Banking House", Bulletin of the Business Historical Society, The President and Fellows of Harvard College, 17 (4): 65–80)

Бележки

1. с. 11 di Goldthwaite 1987
2. "Оцелял фрагмент от счетоводната книга на клона в Брюж показва грижата, с която е бил водена, и използваната система за двойно записване." с. 24, De Roover 1948. В бележка под линия де Рувър посочва погрешното вярване, че Медичите не са използвали двойно записване, вдъхновено от грешката на Ото Мелцинг в Das Bankhaus der Medici und seine Vorläufer (Jena, 1906) и повторена в Cosimo на Gutkind.
3. с. 37 на de Roover 1966
4. с.. 11 на Goldthwaite 1987
5. с. 35-36 на de Roover 1966
6. с. 37 на de Roover 1966
7. с. 39 на de Roover 1966
8. с. 3 на de Roover 1966.
9. de Roover (1966), с. 41–42.
10. с. 48, 50 на de Roover 1966
11. с. 43-45 на de Roover 1966
12. с. 48-49 на de Roover 1966
13. с. 52-53 на de Roover 1966
14. с. 15 на Goldthwaite 1987
15. de Roover, с. 15
16. de Roover (1966), с. 106.
17. de Roover (1966), с. 54–56.
18. de Roover (1966), с. 58–59.
19. de Roover (1966), с. 59–60.
20. de Roover (1966), p. 62.
21. de Roover (1966), с. 63.
22. „В Лион, например, компанията на Медичите не беше по-голяма от Капони и имаше почти 140 други флорентински фирми, които работеха там по едно или друго време през последната третина на XV век.." Goldthwaite (1987), с. 20–21.
23. de Roover (1966), с. 74.
24. Goldthwaite (1987), с. 34.
25. de Roover (1943), с. 69.
26. de Roover (1966), с. 328.
27. de Roover (1966), с. 330–340.
28. de Roover (1948), с. 63.
29. de Roover (1966), с. 346.
30. de Roover (1966), с. 348.
31. de Roover (1966), с. 349.
32. "През 1496 Портинари бе сред преговарящите на Intercursus Magnus, важният договор, който ще регулира търговските отношения между Англия и Нидерландия в продължение на много години.." (de Roover 1966.)
33. с. 9 на Goldthwaite 1987
34. Goldthwaite (1987), с. 15.
35. с. 16 на Goldthwaite 1987
36. de Roover (1966), с. 366.
37. с. 358 на de Roover 1966
38. с. 360-361 на de Roover 1966
39. Войните между Флоренция и Венеция са потопили този много печеливш клон. Това, което тревожи Пиеро, са големите заеми, дадени на венецианските търговци, и посредственият резултат, получен от наследника на Алесандро Мартели – Джовани Алтовити. Сасети убеждава Пиеро просто да затвори клона във Венеция, вместо да се опитва да намери по-ефективен директор, въпреки че през 1471 г. има опит да се започне отначало, който продължава само осем години. Вж. с. 358-359, с. 251-252 на de Roover 1966
40. с. 149 на de Roover 1966
41. "Как да се уредят италианските претенции към Нидерландия създава истински проблем, който става все по-остър с напредването на века. В крайна сметка това породи криза, която не само доведе до свиване на обема на международната търговия, но също така имаше неблагоприятен ефект върху просперитета на италианските банкови къщи. Това несъмнено е мощен фактор за падането на клоновете на Медичите, работещи в Брюж и Лондон." de Roover (1966), с. 317, 360–362.
42. Според Филип дьо Комин в неговите Mémoires, както е споменат в de Roover (1948).
43. с. 10, de Roover 1948
44. с. 83 di de Roover 1943;посочени проучбвания са на Earl Hamilton в Money, Prices and Wages, in Valencia, Aragon, and Navarre, 1351-1500 (Cambridge, Massachusetts, 1936) e "Silver Production in Central Europe, 1450-1680", John U. Nef (volume XLIX del 1941, с. 575-591)
45. de Roover (1966), с. 16.
46. de Roover (1966), с. 370–371.
47. Goldthwaite (1987), сp. 12.
48. Goldthwaite (1985), с. 26.
49. Той си присвоява 53.643 златни флорниа и връща само част от тях. с. 366 на de Roover 1966
50. de Roover (1966), с. 365.
51. с. 33 на Goldthwaite 1987
52. с. 86 на De Roover 1966
53. Както е обобщено в de Roover (1948), с. 59.
54. Дискреционният депозит е инструмент, разработен от европейски банкери и търговци през Средновековието като метод за заобикаляне на разпоредбите на каноничното право, забраняващи лихварството. По онова време християнските нации са включили в голяма степен християнските писания в своите държавни закони и като такова е незаконно за всяко лице да начислява лихва върху паричен заем. Името идва от това как работи устройството: богат човек депозира голяма сума пари в банка. Името му може да се пази в тайна (по „усмотрение на банката“), тъй като дискреционният депозит се смята за очевидно средство по отношение на събирането на лихварство и би бил неудобен за папата, кардиналите и различни благородници и търговци, които са използват този инструмент. Всяка година, в знак на благодарност за депозита на героя, банкерът прави „подарък“, чиято точна сума ще бъде по преценка на банкера. Разбира се, подкупите работят при всяка преобладаваща ставка, може би 8-12%. Ако „подаръците“ на един банкер са твърде малки, вложителите в крайна сметка биха изтеглили парите си, за да ги дадат на друга банка, чиито „подаръци“ са по-съизмерими с текущия лихвен процент. Дискреционните депозитни сметки не са депозитни сметки до поискване и затова уведомяването за тегления често е трябвало да се дава предварително, понякога с повече от една година.
55. de Roover (1966), с. 371.
56. вж. de Roover (1966), с. 228, 292–293. Флорентинската tavolaоперира с 5% резерви, а банка Датини очевидно прави същото. В разцвета си лионският клон на банката на Медичите е още по-краен: с депозити от приблизително 108,000 екю, запазен е резерв само от около 2000, или дори не 2%. Докато тези цифри на резерва са извлечени от ненадежните записи на кадастъра, Goldthwaite (1985, с. 24) споменава, че едно banco a minuto, което той е изучил, често е имало по-малко от 100% резерви и че банката на Строци често записва по-малко от 50% резерви..
57. de Roover (1948), с. 62.
58. de Roover (1966), с. 366–367.
59. de Roover (1966), с. 74.
60. de Roover (1948), xiii.
61. de Roover (1966), p. 4
62. de Roover (1966), с. 15.
63. По-конкретно, статутите заявяваха, че те трябва да бъдат „освободени и освободени от всяко по-нататъшно порицание, наказание или изискване." de Roover (1966), с. 14.
64. Goldthwaite (1985), с. 19–20.
65. Goldthwaite (1985), с. 25.
66. Goldthwaite 1985, с. 25
67. "...и тъй като менителницата може да се използва като основен инструмент за удължаване на кредита, като е една от хитростите, чрез които капиталистите могат да избегнат таксите за лихварство, тази дейност накара търговците да се заемат с пари. Следователно печалбите на банките идват предимно от обменни операции, законни или не, реални или фиктивни." Goldthwaite (1987), с. 10.
68. de Roover (1948), с. 3; Goldthwaite (1987, с. 10) казва: „Подобно на другите, тя не беше банка в съвременния смисъл на думата... Основният бизнес на компанията беше валутният обмен, дейност, която беше присадена към международната търговия... Извършва размяна и прехвърляне на кредити за своите клиенти.
69. de Roover (1948), с. 31.
70. Goldthwaite (1987), с. 23.
71. Административно те бяха разделени между клонове отвъд Алпите и клонове в Италия (която не съществуваше като отделна политическа единица по това време), всички под ръководството на „министро“ („генерален мениджър“ на банковите звена, но не и на фабриките), който сам докладва на ръководителя на фирмата. See de Roover, (1948), с. 12.
72. "Кореспонденцията беше единственото средство, чрез което старшите партньори и главният офис на банката на Медичите поддържаха връзка с клоновете, тъй като бавният транспорт възпрепятстваше честите консултации с управителите на клонове. Само малка част е достигнала до нас... Този публикуван материал е съставен изключително от писма, изпратени до Флоренция от клоновете в Брюж и Лондон. Изглежда е имало два вида писма: „lettere di compagnia“ или бизнес писма и „lettere private“ или поверителни частни писма. „Lettere di compagnia“ бяха адресирани до фирмата или „banco“ във Флоренция. Те се занимаваха главно с текущи бизнес дела: известия относно изтеглени или преведени сметки, информация относно пратки или безопасно пристигане на пратки, съвети относно дебити и кредити и други подобни подробности... техните данни не трябваше да се крият... „Частните писма“ не са адресирани до фирмата, а лично до Козимо или други членове на семейство Медичи. Няколко частни писма са поздравителни съобщения относно семейни събития или сделка за закупуване на гоблени за членове на семейство Медичи... Същото не важи за другите частни писма, в които авторите обсъждат бизнес перспективи, политически събития, важни проблеми на управлението и финансовото състояние на клоновете." de Roover (1948), с. 22–23.
73. The Medici Bank - The Medici Family // www.themedicifamily.com.
74. Medici: Godfathers of the Renaissance . Medici . God's Bankers - PBS // www.pbs.org.
75. de Roover (1948), с. 4.
76. de Roover (1966), с. 86.
77. de Roover (1948), с. 7.
78. de Roover (1966), с. 251.
79. de Roover (1948), с. 53.
80. Но не и в личния им живот. Някои споразумения за партньорство бяха изключително ограничителни за живота на младшия партньор: стандартното споразумение за партньорство от 1456 г. за Тани да поеме клона в Брюж му забраняваше да напуска Брюге навсякъде освен за панаирите в Антверпен и Берген оп Зум, а бизнес пътуванията до Лондон, Кале, Миделбург бяха разрешени само ако бяха наистина необходими. Тани не трябваше да забавлява жени или момчета, да не приема подаръци над един паунд гроша, да харчи не повече от 20 паунда гроша годишно за издръжка, да не извършва частен бизнес, да не участва в застраховки, да се доверява само на определени търговци, да харчи само до 500 паунда гроша за вълна или плат на година и т.н. Дори след като партньорството изтече, той ще трябва да остане в Брюж цели 6 месеца, за да оправи нещата. de Roover (1948), с. 15–17.
81. de Roover (1966), с. 297.
82. "Джовани също така забрани заемите за принцове и крале, които бяха известни като лоши инвестиции." Също така, "При никакви условия на мениджъра на клона не беше позволено да продава чуждестранна валута на кредит на духовни или светски господари." de Roover (1948), с. 16.
83. Пример за генуезки сух обмен от XI век е даден тук: Archived copy // Архивиран от оригинала на 2006-08-21. Посетен на 2006-08-06. Първата страна дава на втората известна сума злато, а втората обещава да върне златото в Константинопол с малка неустойка, ако не го направи; нито един от тях не е възнамерява да пътува, а наказанието е лихва.
84. „Освен това борсовите котировки се прилагат към сметки, платими при ползване. Между Италия и Лондон узансът беше три месеца в двете посоки. В резултат на това обменният курс беше по-нисък в Лондон и по-висок във Флоренция или Венеция. Разбира се, един лондонски банкер предложи по-малко стерлинги, защото трябваше да изчака, преди да получи дукат във Венеция или флорин във Флоренция. По същата причина банкерът в Италия не желаеше да се раздели с дукат или флорин, освен ако не получи в Лондон по-голямо количество стерлинги. С други думи, икономическото равновесие изисква обменният курс за сметки за ползване да бъде по-висок във Флоренция (или Венеция), отколкото в Лондон." de Roover (1966), с. 113.
85. de Roover (1948), с. 26–28.
86. de Roover (1966), с. 169–170.
87. de Roover (1948), с. 26–28.
88. de Roover (1948), с. 29–30.
89. „Беше стара традиция сред флорентинските семейства, когато те притежаваха обширни поземлени имоти, да контролират или управляват цех за вълна или коприна, за да осигурят работа на „бедните“." de Roover (1966), с. 167.
90. „Подобно на повечето флорентинци от тяхната класа Медичите инвестираха в партньорства за производство на платове, но размерът на капитала, който вложиха в този сектор на икономиката, беше незначителен." Goldthwaite (1987), с. 21–22.
91. de Roover (1966), с. 167.
92. de Roover (1966), с. 168–169.
93. de Roover (1966), с. 152.
94. de Roover (1948), с. 45.
95. de Roover (1966), с. 153.
96. de Roover (1966), с. 152.
97. de Roover (1966), с. 157.
98. de Roover (1966), с. 194.
99. „Както беше посочено, Медичите обещаха на клиентите си да пазят в тайна размера на депозитите, направени при тях." de Roover (1966), с. 199.
100. „Често папските агенти трябваше да разчитат на случайни средства като пътуващи търговци, поклонници или студенти, които се ангажираха да носят пари или стоки до най-близкия банков център. Трансферите от Полша понякога отнемаха шест месеца или повече, докато средствата, получени в Брюж или Лондон, бяха предоставени в Рим в рамките на един месец или по-малко чрез просто писмо със съвет. Банкерите осигуряваха експедитивно и ефективно обслужване." de Roover (1966), с. 195.
101. de Roover (1966), с. 201.
102. "Що се отнася до папата, Мартин V, той се надяваше, че той няма да поиска повече, тъй като вече беше взел достатъчно назаем. Напротив, от него се очакваше да изплати част от задълженията си, освен ако не избухне война с Кралство Неапол." de Roover (1966), с. 204.
103. de Roover (1966), p. 199.
104. „Наличието сред активите на сребърна чиния на сума от повече от 4000 флорина разкрива във всеки случай, че римският клон се е занимавал повече или по-малко широко с този продукт, за който е имало търсене сред висшите църковни служители на Курията, които много се забавляваха и обичаха да показват своето великолепие." de Roover (1966), с. 205.
105. Goldthwaite (1987), с. 32.
106. de Roover (1966), с. 223–224.
107. от с. 12 на de Roover 1948; с. 83 на de Roover 1966

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Medici Bank в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​