Биенале на Венеция

Венецианското биенале (на италиански: La Biennale di Venezia) е наименование на събитието биенале, което се организира и провежда във Венеция от културната организация „Фондация Биенале“ (Биенале фондацията).

В активния период (в нечетни години) се нарича „Арт биенале“, за да се разграничи от другите изложби, които се организират – кино, театър, танци, архитектура, музика.^[1]

Биенале фондацията организира следните събития, в рамките на биеналето:

Наименование	Официално наименование	от	Честота
Арт биенале	Международна изложба (изложение) на изкуството	1895	нечетни години
Биенале Музика	Международен фестивал за съвременна музика	1930
Биенале Театър	Международен театрален фестивал	1934
Венециански филмов фестивал	Международен филмов фестивал на Венеция	1934	ежегодно
Венецианско биенале на архитектурата	Международна изложба на архитектурата	1980	четни години (от 2000 г.)
Биенале Танци	Международен фестивал за съвременен танц	1999 г.^[2]	нередовни^[3]
Международен детски карнавал		2009

История

1895 – 1947

На 19 април 1893 г. Венецианският градски съвет приема резолюция, с която организира изложба на италианско изкуство („Esposizione biennale artistica nazionale“), за да отпразнува сребърната годишнина на крал Умберто I и Маргарита Мария Савойска.

Година по-късно, Съветът приема три способа за избор на участващи художници – по изрична покана; квота за чуждестранни художници; трети, целящ признаване творбите на непоканени италиански художници, избрани от жури.^[4]

Първото издание на биеналето (Първата международна художествена изложба на град Венеция) [„I Esposizione Internazionale d'Arte della Città di Venezia (1st International Art Exhibition of the City of Venice)“], (макар, първоначално да е планирано за 22 април 1894 г.), е открито на 30 април 1895 г., от крал Умберто I и Маргарита Мария Савойска.

Първата изложба е видяна от около 224 000 посетители.

През първите две десетилетия на 20 век, събитието става преимуществено международно. От 1907 г. на няколко държави е позволено да построят свой национален „дом на изкуството“ в парка на изложението, наречени национални павилиони. Първи е изграден павилионът на Белгия (1907 г.). През 1910 г., първите международно известни художници били показани – зала била посветена на Густав Климт; зала – самостоятелна изложба на Реноар и др. Творбите на Пикасо били премахнати от испанския салон в Централния дворец (Palazzo Centrale), поради опасения, че обществеността би могла да се скандализира.

До 1914 г. са установени седем павилиона – на Белгия (1907), Унгария (1909), Германия (1909), Великобритания (1909), Франция (1912), Русия (1914) и в т.ч. – Италия.

По време на Първата световна война, арт събитията за 1916 и 1918 година били отменени.

През 1920 г. длъжностите кмет на Венеция и председател на биеналето са отделени.

Новият генерален секретар на биеналето (председателят) Виторио Пика довежда на изложението за първи път авангардното изкуство, особено импресионистите и постимпресионистите.

Година 1922 е свидетел на изложба на африкански скулптори.

Между двете световни войни много известни модерни художници излагат своите творби в салоните на биеналето.

През 1928 г. е открит Историческият институт за съвременно изкуство (Istituto Storico d'Arte Contemporanea), който се явявал ядро на архивните колекции на биеналето. През 1930 г. наименованието му е променено на Исторически архив на съвременното изкуство.

През 1930 г., с кралски декрет № 33 от 13-01-1930, биеналето е преобразувано в автономна комисия (Ente Autonomo).

Впоследствие, контролът върху биеналето преминава от Венецианския градски съвет към националното фашистко правителство, под ръководството на Бенито Мусолини.

В резултат на това преструктуриране и свързаните с него финансови приходи са създадени няколко нови секции към изложението, включително „Биенале музика“ – през 1930 г., наричано още Международен фестивал на съвременната музика; „Биенале театър“ през 1934 г., наричано още Международен театрален фестивал, а в същата година и филмовият фестивал, наричан още Международен филмов фестивал на Венеция.

През 1933 г. Венецианското биенале организира изложба на италианското изкуство в чужбина. От 1938 г., се присъжда Гран при (Голямата награда).

По време на Втората световна война, дейността на биеналето е прекъсната, като изданието от 1942 г. е последно.

Филмовият фестивал се възобновява през 1946 г., музикалният и театралният фестивали – през 1947 г., а изложбата за изкуство – през 1948 г.

1948 – 73

Арт биеналето е възобновено през 1948 г. с голяма рекапитулационна изложба. Кураторът на биеналето – историкът на изкуство Родолфо Паллучини подновява традицията, като кани импресионисти и именити представители на изкуството, сред които Шагал, Паул Клее, Жорж Брак, Пол Делво, Джеймс Сидни Енсор и Рене Франсоа Гислен Магрит, както и ретроспекция на произведенията на Пикасо.

Пеги Гугенхайм е поканена да покаже прочутата си Нюйоркска колекция, която впоследствие настанява в дома си, в Ca 'Venier dei Leoni, на Канал Гранде. Същата е там и днес.

През 1949 г. е възродено вниманието към авангардните движения в европейските, а по-късно – към световни течения, в модерното и съвременно изкуство. Абстрактният експресионизъм е показан през 50-те години на миналия век.

От 1948 до 1972 г. италианският архитект Карло Скарпа прави серия от забележителни промени по изложбените пространства на биеналето, касаещи интериора и екстериора.

През 1954 г. остров Сан Джорджо Маджоре става домакин на първите в Европа театрални представления на Ногаку ((Но) – японско театрално изкуство от 14 век).

От 1956 г. участващите филми вече не се състезават на национален принцип – „филм – държава участник“.

Златният лъв от 1957 г. е присъден на Сатиаит Рей, въвел индийското кино в Запада.

Студентските протести от 1968 г., представляват криза за биеналето, като затрудняват неговото откриване. Следва период на институционални промени, завършващи с нов статут през 1973 г.

През 1969 г. след протести, присъждането на Гран при е прекратено до 1980 г., когато е възобновено за кинофестивала, а през 1986 г. – за художествената изложба.

Куратори на биеналето

1948 – Rodolfo Pallucchini
1950 – Rodolfo Pallucchini
1952 – Rodolfo Pallucchini
1954 – Rodolfo Pallucchini
1956 – Rodolfo Pallucchini
1958 – Gian Alberto Dell'Acqua
1960 – Gian Alberto Dell'Acqua
1962 – Gian Alberto Dell'Acqua
1964 – Gian Alberto Dell'Acqua
1966 – Gian Alberto Dell'Acqua
1968 – Maurizio Calvesi and Guido Ballo
1970 – Umbro Apollonio
1972 – Mario Penelope
1974 – Vittorio Gregotti
1976 – Vittorio Gregotti
1978 – Luigi Scarpa
1980 – Luigi Carluccio
1982 – Sisto Dalla Palma
1984 – Maurizio Calvesi
1986 – Maurizio Calvesi
1988 – Giovanni Carandente
1990 – Giovanni Carandente
1993 – Achille Bonito Oliva
1995 – Jean Clair
1997 – Germano Celant
1999 – Harald Szeemann
2001 – Harald Szeemann
2003 – Francesco Bonami
2005 – Maria de Corral and Rosa Martinez
2007 – Robert Storr
2009 – Daniel Birnbaum
2011 – Bice Curiger
2013 – Massimiliano Gioni
2015 – Okwui Enwezor
2017 – Christine Macel^[5]
2019 – Ralph Rugoff^[6]

Роля на пазара на изкуство

При своето основаване, една от целите на биеналето е да създаде възможност за нов пазар, на съвременно изкуство. Между 1942 и 1968 г. отделът за продажби подпомага художниците при намирането на клиенти – услуга, за която се начислява комисионна в размер на десет процента. Продажбите са неразделна част от биеналето до 1968 г., когато тази практика е преустановена.

Арсенале, Венеция
Arsenale Biennale, 2015
Арсенале отвътре, 2011
Арсенале Изложбена площ
Докове на Арсенале
Пристан на Арсенале

Централен павилион и Арсенале

Основната част на Венецианското биенале е разположена в парковото пространство „Джардини“ (Giardini) и в бившата флотска корабостроителница от времето на Венецианската република с прилежащите ú складове „Арсенале“. Това са и постоянните, основни експозиционни площи.

Към тях се присъединяват различни дворци, апартаменти, галерии и дори пространства в молитвени храмове, както и плавателни съдове на док или зони с улични инсталации.

Giardini (от италиански: градини) е парковото пространство, в което са изградени основните експозиционни павилиони на отделните държави (национални домове на изкуството) и Централният павилион [Палацо Чентрале] (Palazzo Centrale), който включва изложбени зали за тематична изложба, зададена от куратора на биеналето.

За изданието през 2013 г., бюджетът на основната изложба е около 2,3 млн. щатски долара. Повече от 2 милиона долара са отпуснати предимно от частни лица, фондации и филантропи.

От 1980 година, в Арсенале най-често се излагат творбите на млади автори, които не са част от националните павилиони.

Национални павилиони

В Джардини се помещават 31 постоянни павилиона, в това число павилионът на Венеция и Централният павилион, построен през 1894 г. (по-късно преструктуриран и разширяван няколко пъти).

Националните павилиони са 29, построени в различни периоди и стилове, от различните държави. Собственост са на съответната държава и се управляват от министерствата на културата или организации.

Държавите, които не притежават павилион в Джардини, излагат експозициите си на разни места във Венеция. Броят на представените държави нараства. През 2005 г. Китай участва за първи път, последван от Африканския павилион и Мексико – 2007 г.; Обединените арабски емирства (2009 г.), Индия (2011 г.).

Няма единен формат за начина, по който всяка държава управлява и поддържа своя павилион. Павилионите обикновено се финансират от правителствата, но частните фондове играят все по-голяма роля.

През 2015 г. павилионите на Ирак, Украйна и Сирия са изцяло финансирани от частния сектор.

Павилионът на Великобритания е управляван от Британския съвет, докато САЩ възлагат своята отговорност на галерия, избрана от Държавния департамент, която от 1985 г., насам е Колекцията „Пеги Гугенхайм“.

Държавите в Арсенале, които пожелаят временно изложбено пространство, заплащат такса – наем на квадратен метър.^[7]

Списък на павилионите

Някои национални павилиони

Павилион на Бразилия, 2011. Биенале на Венеция, Джардини
Френски павилион в Джардини, Биенале на Венеция, 2009
Павилион на Република Корея, биенале Венеция, градини, 2009
Немски павилион в Джардини, 2009
Швейцарски павилион в Джардини, 2009

България на биеналето

През 2019 г. България е представена от Рада Букова и Лазар Лютаков с експозицията „Как живеем“, представена в Палацо Джустиниан Лолин.^[8]

Бележки

↑ Биенале на Венеция – официален сайт // Посетен на 16.11.2019.
↑ Dance // La Biennale di Venezia. Посетен на 22 октомври 2011.
↑ La Biennale di Venezia – History of Dance Biennale // Venice Biennale. Посетен на 2 октомври 2015.
↑ La Biennale di Venezia – From the beginnings until the Second World War // labiennale.org, 2014. Посетен на 28 септември 2014.
↑ Christine Macel Appointed Artistic Director of 2017 Venice Biennale // Посетен на 27 януари 2016.
↑ Фондация Биенале на Венеция. Биенале Арте, 2019 // Посетен на 16.11.2019.
↑ Gareth Harris (15 май 2013), Down but not out, European countries invest in Venice Biennale pavilions The Art Newspaper.
↑ Диана Попова. България на Венецианското биенале – по всички правила // 03.05.2019 г. Посетен на 18.11.2019 г.

Външни препратки

В Общомедия има медийни файлове относно Биенале на Венеция
History of the Venice Biennale's International Art Exhibition at Venice Biennale official website.
Official Central Asia Pavilion website Архив на оригинала от 2017-06-14 в Wayback Machine.
Official Dutch Pavilion website
History of the British Council's involvement with the British Pavilion at the Venice Biennale.
Satellite image of the Biennale buildings from Google Maps
Artefacta Архив на оригинала от 2010-05-13 в Wayback Machine. about 52nd Venice Biennale.
Artupdate Venice Biennale Guide 2015 Map showing exhibition locations and listings.
www.biennale-venezia.ch General overview of all official Swiss contributions to the Venice Biennale since 1920.
la Biennale di Venezia – Biennale Arte at Google Cultural Institute

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Venice Biennale в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

[1] Биенале на Венеция – официален сайт // Посетен на 16.11.2019.

[2] Dance // La Biennale di Venezia. Посетен на 22 октомври 2011.

[3] La Biennale di Venezia – History of Dance Biennale // Venice Biennale. Посетен на 2 октомври 2015.

[4] La Biennale di Venezia – From the beginnings until the Second World War // labiennale.org, 2014. Посетен на 28 септември 2014.

[5] Christine Macel Appointed Artistic Director of 2017 Venice Biennale // Посетен на 27 януари 2016.

[6] Фондация Биенале на Венеция. Биенале Арте, 2019 // Посетен на 16.11.2019.

[theartnewspaper1-7] Gareth Harris (15 май 2013), Down but not out, European countries invest in Venice Biennale pavilions The Art Newspaper.

[8] Диана Попова. България на Венецианското биенале – по всички правила // 03.05.2019 г. Посетен на 18.11.2019 г.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]