Боргофранко д'Ивреа Borgofranco d'Ivrea | |
Страна | Италия |
---|---|
Регион | Пиемонт |
Провинция | Метрополен град Торино |
Площ | 13,42 km²[1] |
Надм. височина | 253 m |
Население | 3496 души (2023) |
Кмет | Фаусто Франчиска (Гражд. листа) от 27 май 2019 г. |
Основаване | XIII век |
Покровител | Св. Маврикий, 22 септември |
Пощенски код | 10013 |
Телефонен код | 0125 |
МПС код | TO |
Официален сайт | www.comune.borgofranco.to.it |
Боргофранко д'Ивреа в Общомедия |
Боргофра̀нко д'Иврѐа (на италиански: Borgofranco d'Ivrea; на пиемонтски: Borghfranch, Боргфранк) е малък град и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположен е на 253 m надморска височина. Към 1 януари 2023 г. населението на общината е 3496 души,[2] от които 253 са чужди граждани.[3]
Намира на устието на Вале д'Аоста, на древния поклоннически път Виа Франчиджена, между западните склонове на мореновия релеф „Ла Сера ди Ивреа“ и Монте Буоно, който го отделя от река Дора Балтеа, в североизточната част на Метрополен град Торино.
Територията има неправилен геометричен профил и е със силно подчертани височинни вариации: стига се до 1115 м надморска височина. Застроената зона, запазила селския си характер, се характеризира с топографията на средновековния правоъгълен заслон (на итал. ricetto, ричето).
Боргофранко се намира на кръстопът, свързващ Пиемонт, провинция Биела, Вале д'Аоста и от там – Франция и Швейцария. Навремето през него са минавали поклонниците от Франция и Англия за Рим по Виа Франчиджена.
Особеното му териториално разположение представлява интерес за любителите на природата и туризма, особено пътуването до района на Петте езера на Мореновия релеф „Ла Сера ди Ивреа“, най-голямото мореново образование в Европа от епохата на Неозоя.
Граничи със следните 8 общини: Куасоло, Андрате, Монталто Дора, Номальо, Киаверано, Сетимо Витоне, Бросо и Лесоло. Отстои на 50 км от Торино и на 103 км от Милано.[4]
Има следните подселища (на итал. frazioni[5]): Байо Дора, Биò, Кампаньола, Ивоцио, Сан Джермано, Екс Казермете, Сероне и Параторе.
Към 1 януари 2023 г. населението на общината е 3496 души,[2] от които 253 чужди граждани, сред които преобладават тези на Румъния (115 души). Там живеят и двама български граждани.[6]
Първите свидетелства за топонима са от 1328 г.. Най-документираната форма е Burgusfrancus (букв. от лат. „свободно от данъци селище“), чиято етимология е ясно историческа.[7]
Възниква като малко земеделско селище около края на XIII век от сливането на три селища – Куинто, Монбуено и Буò по волята на епископа на Ивреа и на Маркграфа на Монферат. На 5 март 1251 г. на техните жители се дава правото да се заселят в Бастия и да издигнат укрепено селище, burgus francus (букв. от лат. „свободно от данъци селище“). Целта е да се подсигури важния път към Вале д'Аоста и по-специално – транзитът на мелничните камъни на Сен Марсел, чийто контрол е причина за непрекъснати спорове между Ивреа и Верчели.
Oколо 1277 г. се появява „Ново селище в долината на Монталто“, бъдещо Боргофранко. На селището се дават широки привилегии, за да се привлекат допълнителни заселници.
През 1348 г. маркграфът на Монферат Джовани II дава правото на жителите на borgo franco да се събират, да номинират консули и официални лица, и да раздават правосъдие за по-малки престъпления.
В продължение на около два века селището успява с възходи и падения да запази независимостта си от опитите за господство на Савойската династия.
През 1562 г. херцог Емануил Филиберт I Савойски потвърждава привилегиите на Боргофранко, които са частично отменени в полза на Бартоломео Фача единадесет години по-късно.
През 1618 г. херцог Карл Емануил I Савойски премахва юрисдикцията над Боргофранко от страна на Комуната на Ивреа и го дава като феод на Джовани Франческо Лусалаборда до смъртта му.
През януари 1623 г. то минава в ръцете на генуезкия патриций Клаудио Марини – шамбелан на френския крал и посланик при Савоя, който става маркиз. Родът Марини го запазва като феод до 1720 г., когато Боргофранко минава в кралски ръце.
През 1640 г. Боргофранко е наводнено от река Дора Балтеа. То понася големи изпитания с голямото свлачище върху Буò през 1666 г. и с Пиемонтската гражданска война между Мадамистите – привърженици на регентката Мария Кристина Бурбон-Френска и Принципистите – нейни противници начело с кардинал Маврикий Савойски и принц Томас Франциск Савойски.
През февруари 1722 г. херцог Виктор Амадей II Савойски го дава като феод под формата на графство на Джовани Франческо Палма. Родът Палма го запазва до края на XVIII век, когато изоставя управлението и се премества в Ривароло.
В периода 1802 – 1814 г. Боргофранко е част от Наполеонова Франция.
Произвеждат се зърнени храни, пшеница, грозде и други плодове; отглежда се добитък, свине, овце, кози, коне и домашни птици. Промишлеността се състои от компании, работещи в секторите: хранително-вкусова промишленост, месопреработка, опаковане, дървесина, рафиниране на масла, химически, гумени и пластмасови изделия, металургия, механика, електроника, производство на части и аксесоари за автомобили, мебели и строителство. Секторът на услугите се състои от добра дистрибуторска мрежа и разнообразни услуги.[7]
Балметите (Balmetti) са отличителна характеристика на Боргофранко и представляват естествени изби, изкопани в мореновата скала на Монбаронския масив, използвани за съхранение на вино, сирена, кашкавали и салами.
Произходът им е древен и е свързан с култивирането на лози, за което се говори от началото на XII век. Особен природен феномен предизвиква излизането на въздушни потоци на име „аури“ (ore) от някои планински кухини. Те позволяват в балмета да се запази влажност и постоянна температура от 7 – 8 градуса по Целзий през цялата година.
Балметът е с правоъгълна форма, на един или два етажа над земята, с двор с дървена ограда или каменен зид, с лозница или други пълзящи растения и с дървени или каменни пейки.
Първото официално споменаване на балметите е през 1662 г., а през 1671 г. на графа на Кастеламонте е предложено сладко вино от балмета.
Балметите са повече от 200 и са частна собственост. Те не са само естествен хладилник, но и основна част от местната култура и традиции. Те служат и като места за срещи, събирания и тържества, за което свидетелстват имената на улиците, на които се намират те: Улица на доброто настроение (Via del buonumore), ул. „Бакх“ (Via di Bacco), Ул. „Бокал“ (Via del Coppa). Сградите не се използват като постоянни жилища: долната част, построена над „аурите“, и до 2020 г. се използва като помещение за съхранение на продукти, а горната част – като място за среща между приятели и познати.[8][9][10]
Родът Марини от Генуа се установява в Боргофранко през 1623 г. и преустройва вече съществуваща постройка чрез богати стенописи, голямо стълбище и портик с ложа. Сградата (Palazzo Marini) има благородническа част, разположена на юг и селска част, разположена на север. Благородническата част се състои от партер, първи етаж и подпокривна част, и е без мазе (което е типично за постройките на Боргофранко предвид воднистия терен). Господарското стълбище на входа свързва портика с разположената отгоре му ложа. Елипсовидната стълба в средновековната му цилиндричната кула от XIII век осигурява достъп до всеки етаж на палата.
През януари 1720 г. палатът става кралска собственост, а през февруари 1722 г. минава в ръцете на Джовани Франческо Палма. Впоследствие сградата става собственост на Отците доктринери от Ивреа, след тях – на граф Пинкия и накрая – на семейство Шок от Андрате, което преотстъпва северната част на сградата. През 1960 г. умира последният им наследник и палатът става държавна собственост. През 1964 г. той е отдаден под наем на Общината, която купува сградата през 1981 г. От 2000 г., с проект, съфинансиран от ЕС, Палацо Марини е реставриран като център за документация, културен обмен и туристическа информация.
В палата, по стените на стълбището, на четирите зали на първия етаж и на ложата, е запазен цикъл от стенописи от втората четвърт на XVII век. Те са дело на поне три различни групи декоратори, работили по свода на стълбището, в първите две стаи и по стенописите с по-високо качество в Залата на етиката и Залата на изобилието.
Типична средновековна укрепена структура (Ricetto) от Пиемонт, тази в Боргофранко е почти непроменена и до днес и е свидетелство за селскостопанската дейност от древни времена. Знак за това са правите му улици и типичната селска архитектура на къщите на два или три етажа с големи сводести ложи и с пространства за конюшни и за сено.
През Средновековието кулата (Torre Porta или el Clochèr) е северен вход на укрепения заслон на селището. Превърната е в общинска кула през втората половина на 13 век и ок. 1629 г. поема функцията на камбанария.
През 1734 г. граф Палма, в желанието си да прехвърли енорията в църквата „Св. Герман“ в Сан Джермано, се скарва с енорийския свещеник и нарежда часовника и камбаните да бъдат транспортирани до нея, където обаче най-голямата камбана и часовникът остават да лежат неизползваеми. Спорът е разрешен през 1740 г., когато енорийска църква става „Св. Броеница“ (Santo Rosario), а камбаните и часовникът са върнати в кулата.
През 1764 г. кулата и часовникът стават общинска собственост и камбаните от 3 стават 4.
През 1884 г. на камбанарията е поставен нов четириъгълен часовник от фирма Граналя (Granaglia) от Торино. През 1924 г. ремонтните работи на повредения от дълго време часовник са поверени на Атилио Фиакони от Меуляно, а през 1960 г. механичният часовник е заменен с електрически от фирма Граналя.[12]
Бивша бирена фабрика (Birreria De Giacomi) от началото на XX век на сем. Де Джакоми. То е основател на едноименната пивоварна в Ливорно и е родом от Роса, малко градче, разположено в швейцарската Вал Каланка. Оттам негов клон отива в Киавена, където през 1801 г. основава фирма за търговия на вина. Около 1920 г. част от сем. Де Джакоми, съставена от Доменико и братовчедите му, емигрира в Боргофранко, където основава пивоварна фабрика.[13]
Църквата (Parrocchia di San Maurizio) е бивша Църква на Братството на Св. Броеница (Chiesa della Confraternita del S. Rosario). Началото ѝ е поставено през XVII век. Тя е разширявана и преустроявана много пъти и добива сегашния си вид през първата половина на XVIII век. През 1752 г. става енорийска църква под името „Св. Маврикий“. Интериорът е съставен от три барокови кораба с фино декорирани мраморни колони. До главния олтар има още две мраморни барокови колони.
Ораторият на Св. Марта (Chiesa di Santa Marta) и Братството на Св. Дух (Confraternità dello Santo Spirito) е построен през XV век, а през 1508 г. става енорийска църква, т. к. старите енорийски църкви „Св. Маврикий“, „Св. Герман“ и „Рождество Богородично“ са селски.
Разширена е в края на XVII век и придобива сегашния си вид.
Църквата (Chiesa di San Germano) се намира в подселището Сан Джермано.
Те са традиционен продукт за няколко населени места в Канавезе: Кревакуоре, Боргофранко д'Ивреа, Ивреа, Мацè, за други общини като Вайе и други общини в Долината на Суза. Идват от Късното средновековие. Основните им съставки са брашно, масло, яйца и захар. Те са плоски, крехки бисквити с неправилна форма поради приготвянето им във формата на вафла с тъмнокафява шоколадова основа. Смята се, че оригиналната вафла е била тъмна на цвят въпреки високата цена на какаото. Едва в нач. на 20 век количеството използваното какао става двойно и се прави разлика между горчиво и подсладено какао. През 21 век Канестрелите се правят не само с аромат на какао и ванилия, но и с лешник, лимон, портокал, кафе, мента, кокос и шамфъстък.[21]
Канестрелите имат някои разлики помежду си: по-дебели и с издигнат релеф във Вайе и Вал ди Суза, тънки и с лек релеф в Монтанаро; подобно на средновековните монети в Тоненго ди Мацè и в Полонгера, хрупкави, много тънки и с отпечатани фамилни гербове в Боргофранко д'Ивреа.[22]
В Боргофранко и околности се произвежда местното вино Вин дай Балмит (Vin dai Balmit), както и реномираните „Карема DOC“ (Carema Doc) и Ербалуче DOC ди Калузо (Erbaluce Doc di Caluso).
Първото е червено вино, получено от грозде от различни лози, намиращи се на територията на Боргофранко, по-специално на хълма Монтебуоно и в подселища Биò, Сан Джермано, Ивоцио, Кампаньола; съхранява се в традиционните изби балмети.
Карема док се прави от сорта Небиоло, има рубинов цвят с гранитни отблясъци, фин, характерен и цветен аромат, мек, плътен вкус.
Ербалуче е със сламено жълт цвят, с фин, напомнящ на диви цветя аромат и със сух, свеж и характерен вкус.
|