Григорий VII

Григорий VII
римски папа
Понтификат
Начало	22 април 1073 г.
Край	25 май 1085 г.
Предшественик	Александър II
Наследник	Виктор III
Лична информация
Рождено име	Хилдебранд ди Соана
Роден	ок. 1020 г. Соана, Италия
Починал	25 май 1085 г. Салерно, Италия
Григорий VII в Общомедия

Григорий VII е римски папа в периода 22 април 1073 г. до смъртта си на 25 май 1085 г. Светското му име е Хилдебранд ди Соана. Своя понтификат той посвещава на две основни цели: борба за отстояване на моралната чистота на свещениците и борба със светската власт, за налагането на християнско управление в Западна Европа. Може би най-известното му дело е конфликтът със свещения римски император Хайнрих IV, който бива два пъти отлъчен от католическата църква. Успехът му и в двете посоки предопределя последвалото развитие на Запада. Папата завършва Клюнийската реформа, целяща да стегне институционално системата на католическата църква. Той налага железен закон на безбрачие (целибат) за католическите духовници. Мярката е оправдана в христологически и в социален план. Хората се нуждаели от отдадени на паството си духовни пастири, които да не слагат семейството си на първо място. Това генерира изключителна обществена подкрепа за папството и лично за Григорий във войната му със светската власт.

Заради своите постижения Григорий VII е обявен за един от най-великите понтифици на католическата църква, но си спечелва и редица врагове още приживе. Бено от Майсен го обвинява публично в използване на черна магия, изтезания на бивш приятел върху легло от пирони, опити за убийство, екзекуции без съд и присъда, неоснователно отлъчване от църквата, поставяне под съмнение реалното съществуване на Евхаристията и дори нейното изгаряне. Тези обвинения се повтарят през годините от противници на католическата църква.

Григорий VII бива провъзгласен за блажен от Григорий XIII през 1584 и канонизиран за светец през 1728 от папа Бенедикт XIII.

Ранни години

Григорий VII е роден в Сована, днешна Тоскана. Смята се, че е роден в скромното семейство на ковач под името Бониций Хилдебранд. Според непотвърдени източници, като младеж той е изпратен да учи в Рим, където чичо му е игумен на манастир на хълма Авентин. Сред учителите му е и самият папа Григорий VI, който по-късно е заточен в Германия от император Хайнрих III.

След смъртта на Григорий VI Хилдебранд придружава абат Бруно до Рим, където същият е избран за папа под името Лъв IX, Хилдебранд става дякон и папски администратор. Лъв IX изпраща Хилдебранд като делегат във Франция в навечерието на задаващ се конфликт. След смъртта му новият папа Виктор II потвърждава статуса на делегат на Хилдебранд, но наследникът му го изпраща в Германия, за да получи потвърждение от императрица Агнес. След като се завръща в Рим, той е едно от главните действащи лица при преодоляването на създадената от аристокрацията криза с избора на антипапа Бенедикт Х, като благодарение на помощта на императрица Агнес понтификатът е зает от Николай II, епископ на Флоренция. С помощта на 300 нормандски рицари, изпратени от Ричард от Аверса, Хилдебранд лично ръководи завладяването на замъка Галерия, където Бенедикт държал заложници. Между 1058 и 1059 г. той е провъзгласен за архидякон на Римската църква, с което се превръща в най-важната фигура в папската администрация.

Той е и най-силната фигура, стояща зад избора на Анселм Лука Стари за папа под името Александър II при папските избори през октомври 1061. Новият папа излага реформаторска програма, разработена от Хилдебранд и негови последователи. През годините, в които е папски съветник, Хилдебранд заема важна роля при помирението с норманското кралство Сицилия в южна Италия, при антигерманския съюз със северноиталианското движение Патария и преди всичко при въвеждането на закон, който дава на кардиналите изключителни права, отнасящи се до избора на нов папа.

Избор за папа

В деня на погребението на папа Александър II, 21 април 1073, в Латеранската базилика много вярващи, а и свещеници („спонтанен събор на римския народ и клир“), изказват на глас своето желание Хилдебранд да бъде новият папа. По-късно на същия ден Хилдебранд е въведен в църквата Свети Петър и избран за папа съгласно каноничните заони, със съгласието на кардиналите и римските духовници и под натиска на тълпата.

Спорен е въпросът дали тази реакция от страна на тълпата и римските духовници е била спонтанна и породена от нещо свещено или просто предварително уговорено споразумение между страните. Едно е сигурно, начинът на неговото избиране бива сурово критикуван от опонентите му. Много от обвиненията може би са породени единствено от лична неприязън и подлежат на съмнение, защото не са повдигнати веднага след неговото повишение, а едва няколко години по-късно. Ясно е обаче, че начинът, по който е избран за папа е наистина нетрадиционен, а законовите форми, издадени за неговото назначаване не са издавани никога преди. Още повече, пренебрегнато е изискването на папа Николай II императорът на Свещената римска империя да бъде консултиран по въпроса с назначаването на нов папа. Онова, което в крайна сметка обръща хода на събитията в полза на валидността на избора на Григорий за папа е признанието на римския народ. В този смисъл, избирането му е своеобразна ретроспекция към най-ранните векове на Римската църква, пренебрегвайки каноничното законодателство.

На 22 май 1073 г. Григорий е ръкоположен за свещеник и става папа на 30 юни същата година.

Реформи

На първо време новият папа започва борба с привържениците на николаизма, който според него пречел на свещениците да се посветят основно на религиозните си задължения. Започват действия срещу симонията и предимно срещу светската инвеститура на духовниците. Проблемът с инвеститурата е най-остър в германските земи, където все още е запазена системата на управление на Отоните и духовниците са част от държавната администрация. За да успеят, реформаторите се налага да прибегнат до промени в каноническото право. Дотогава то е сбор от откъси от Библията, от писанията на църковните отци, колекция от папски писма и разпоредби и решенията на църковните събори. Реформаторите подновяват т.нар. законови колекции, за да ги използват при доказването на предимството на църковната власт над светската^{[1]:с. 57 – 8}.

Още в началото на понтификата Григорий започва да централизира управлението на църквата: като се позовава на по-стари папски решения, той нарежда всички митрополити да бъдат ръкополагани от папата и да полагат клетва за подчинение на папския престол. С поредица от примери той обосновава идеологически първенството на папството над светските владетели. Неговото съчинение Dictatus papae съдържа 27 точки и той иска да го превърне в основен закон. Григорий твърди, че само римският папа може да издава нови закони и създава нови епископии. Според него Римската църква е непогрешима и ще бъде вечно такава. Извън кръга на църковните въпроси той постановява, че само папата може да носи императорски регалии и можа да сваля императори, докато никой не може да съди папата.

Тази категоричност предизвиква Хайнрих IV и той свиква събор на германските епископи във Вормс през януари 1076 г. Съборът обявява Григорий за „лъжемонах“, който се е самопровъзгласил за папа и с действията си нарушава мира. Германският император настоява, че по традиция именно той трябва да назначава („invest“) епископите, абатите и останалите духовници и пише писмо до папата, в което безцеремонно го призовава да напусне престола. С това започва и борбата за инвеститурата, която макар и борба между две личности, засяга цели държави. На отправеното към него обвинение папата отговаря с контраобвинение към Хайнрих, че „разкъсва единството на Църквата“ и го отлъчва. Като последица от отлъчването императорът трябва да се откаже от трона. Освен това папата освобождава от васалната клетва поданиците на императора и редица князе заплашват, че няма да се подчиняват на Хайнрих, освен ако анатемата не бъде вдигната.

Поклонение в Каноса

През 1077 г. Хайнрих IV е принуден да отиде при Григорий VII, който да го помилва. Императорът отива в резиденцията на папата в Каноса. Принуден е няколко дни да чака папата необлечен и гладен. След няколко дни Григорий VII го приема и му дава опрощение.

Победата над императора е победа на духа над меча. Западът налага истинско християнско управление във всички сфери на обществото и доказателство за това е изумителната подкрепа за кръстоносните походи. Те са немислими без доверието на хората към църквата, която го заслужава през предходния период. Част от заслугата се пада на Григорий VII, най-вече в твърдото отстояване на реформата.

Амбициите на Григорий са прекомерни и той не успява да ги изпълни напълно. Едва през 1122 г. император Хайнрих V и папа Каликст II подписват споразумение – т.нар. Вормски конкордат. Според него се налага различна система при избора на епископи в различните части на империята. В Германия епископът се избира от духовенството, като папата или негов пратеник му дават духовната инвеститура, но решаващата дума е на императора, който му дава светската инвеститура. В Италия и в Бургундия изборът на епископ става без прякото участие на императора, който му дава светската инвеститура шест месеца след духовната, като фактически така я формализира.

Източници

1. Гагова, Красимира. Средновековна Европа X – XIII век. Лекционен курс. София, ИК Полис ООД, 2007. ISBN 978-954-796-020-6. с. 238.

Общомедия

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Григорий VII.

Александър II

→

римски папа (22 април 1073 – 25 май 1085)

→

Виктор III