Джепище

Джепище Џепиште
— село —
Джепище 41.4425, 20.532222
Страна	Северна Македония
Регион	Югозападен
Община	Дебър
Географска област	Голо бърдо
Надм. височина	758 m
Население	499 души (2002)
Пощенски код	1250
Телефонен код	046
Джепище в Общомедия

Джепище или Джепища (на македонска литературна норма: Џепиште; на албански: Xhepishta) е село в Северна Македония, в община Дебър.

География

Селото е разположено в областта Голо бърдо, на левия бряг на Черни Дрин над Дебърското езеро до границата с Албания. През селото минава къс поток, а над него са височините Чървеница, Голема Краста и Мала Краста, които го отделят от Албания. В селото има силен карстов извор Студенец, както и изворите Извор в Петковската махала, Бероец в Гиновската и Тушинец в Чеовската махала. Нивите на селото са над него по дължина на държавната граница в местностите Ливади, Бигор, Ледина, Равен, Ускула, Параспур (в миналото манастирско землище), Садовик, Гаталица, Подбраненица, Прелози, Питулец. Махалите са купни. Традиционно мююсюлманската махала е Чеовци, а християнски са^[1] Ковачка, Гиновци, Марковци и Краста. Петковци е смесена.^[2]

История

В XIX век Джепище е село в Дебърската каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Жетища (Jètichta) е посочено като село с 35 домакинства, като жителите му са 25 помаци и 75 българи.^[3] Църквата „Свети Архангел Михаил“ е от XIX век, обновена в 1996 – 1997 година от изселени местни жители.^[4] Джамията е построена с пари на богата мюсюлманка от Дебър.^[2]

Според местните предания, записани в 1940 година от Миленко Филипович, в миналото православните били само четири къщи, от които се появили четирите махали. Краста е заселена в XIX век. Разказват, че някога селото пострадало от чума и жителите избягали в Требищкия орман, откъдето се върнали, чак след като селото е оборано с два вола близнаци. В селото имало и един чифлик, но преди 1912 година селяните го откупили. На рида под мюсюлманската махала била църквата Преображение Господне и сега местността се казва Манастирец. След 1912 година мюсюлманите заличават църквището.^[2]

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Джепища има 165 жители българи християни и 135 българи мохамедани,^[5] като българите мохамедани (торбешите) са в процес на поалбанчване:

„

Жителите на селата Острени (Големо и Мало), Търново (Големо и Мало), Кленье, Летен, Джепища, Ърбеле, Обоки, Макелари и др. предпочитат да се казват арнаути и да говорят арнаутски.[6]

“

На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Дженища е смесено село българи, помаци, албанци и турци в Дебърската каза на Дебърския санджак с 41 къщи.^[7]

Според секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Джетица има 168 българи християни, всички екзархисти.^[8]

Вестник „Дебърски глас“ в 1909 година пише:

„

Джепища. В това българско село се е загнездил един разбойник – арнаутин, от семейството Колецовци от село Горица, който е направил и кула. Той заедно с помаците от Големо и Малко Острени са си турили за цел да изкоренят българите от Джепища и го завладеят с обикновените средства: грабежи, убийства и нечуван терор. Трън в очите им е бил българинът Митре Новков... Когато синът на Митрето Никола потеглюва на гурбет за Солун, една разбойническа банда, съставена от Колецовци и остренчани... зверски го убива, като му извадили първо учите, а после го пронизали с няколко залпа от 40 вистрели. Връщайки се, тия бандити срещнали и стрика на Никола... и убили и него. Ето как изчезват българите в Дебърско, какъв е бил халът им, какъв е и сега.[9]

“

Според статистика на вестник „Дебърски глас“ в 1911 година в Джепища има 25 български екзархийски и 30 помашки къщи.^[10]

При избухването на Балканската война в 1912 година 4 души от Джепище са доброволци в Македоно-одринското опълчение.^[11] Селото остава в Албания след Междусъюзническата война в 1913 година.

В рапорт на Павел Христов, главен български учител в Албания, и Григор Ошавков от 28 януари 1914 година се посочва, че Джепище е село с 30 български къщи. В селото е запазено българското училище, функциониращо до 1912 година.^[12]

В 1915 година, по време на Първата световна война, селото е анексирано от Царство България. Към 1 март 1916 година Джепища е част от Требищката община на българската Дебърска околия.^[13]

След корекция на границата след войната селото е предадено на Сърбия. В 1940 година Филипович пише, че в селото има 66 семейства, от които 34 православни и 32 мюсюлмански. На Краста има православна църква с гробище, а в Теовската махала има джамия. Мюсюлманското гробище е извън селото на Равна. Старинни православни родове, според Филипович, са Трайковци (6 семейства със слава на Свети Никола и Свети Архангел), Трайовци и Блажевци (3 семейства със слава на Свети Никола и Свети Архангел) и Марковци (6 семейства). Симоновци (6 семейства със слава на Свети Архангел) са „скитници“, бежанци от турски преследвания от Прилеп, минали през Добовяне и Модрич. Гиновци (8 семейства) са бежанци от Койовец, където са славили Свети Георги, а сега Свети Архангел. Петковци (4 семейства със слава на Никулден) са бежанци от Мат от началото на XIX век.^[2] Попреданието от трима братя водят потеклото си мюсюлманските родове Юсуфовци (4 семейства), Байрамовци и Селмановци (14 семейства). Старинен род е Лимановци (7 семейства), Латифоци (2 семейства).^[14]

Според преброяването от 2002 година селото има 499 жители.^[15]

Националност	Всичко
македонци	105
албанци	96
турци	276
роми	0
власи	0
сърби	0
бошняци	0
други	22

До 2004 година селото е център на самостоятелна община.

Бележки

1. Филиповиħ, Миленко. С. Голо Брдо : Белешке о насељима, пореклу становништва, народном животу и обичаjима. Скопље, Штампариjа „Јужна Србиjа“, 1940. с. 28.
2. Филиповиħ, Миленко. С. Голо Брдо : Белешке о насељима, пореклу становништва, народном животу и обичаjима. Скопље, Штампариjа „Јужна Србиjа“, 1940. с. 29.
3. Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 172 – 173.
4. Дебарско-реканско архијерејско намесништво // Дебарско-кичевска епархија. Архивиран от оригинала на 2013-06-20. Посетен на 5 март 2014 г.
5. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 261.
6. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 90.
7. Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 44. (на македонска литературна норма)
8. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 184-185. (на френски)
9. Дебърски глас, година 1, брой 2, 12 април 1909, стр. 2.
10. Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 2.
11. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 82.
12. s:Рапорт на Търпо Поповски и Павел Христов до Тодор Павлов от 28 януари 1914 г.
13. Докладъ отъ прѣдсѣдателя на дебърската тричленна комисия Ив. К. Божиновъ // 1 мартъ 1916 год. с. IV. Посетен на 9 ноември 2024 г.
14. Филиповиħ, Миленко. С. Голо Брдо : Белешке о насељима, пореклу становништва, народном животу и обичаjима. Скопље, Штампариjа „Јужна Србиjа“, 1940. с. 30.
15. Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 11 септември 2007