Димитър Ненов

Димитър Ненов
български пианист
Роден
Починал
30 август 1953 г. (51 г.)
Учил въвВисше музикално училище „Карл Мария фон Вербер“
Музикална кариера
Стилкласическа музика
Инструментипиано[1]
Димитър Ненов в Общомедия

Димитър Стефанов Ненов е български пианист, композитор, музикален педагог, архитект и общественик.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Още от младежките си години Ненов проявява интерес към музиката. На 6-годишна възраст започва да учи пиано под ръководството на майка си и въпреки че заниманията му са нередовни, напредва бързо. От 1919 г. е частен ученик по пиано на Андрей Стоянов[2].

Димитър Ненов в състава на Софийски духов квинтет, 1934 г.

През 1920 г. заминава за Дрезден, където постъпва като студент по архитектура във Висшето техническо училище. В продължение на няколко години изучава архитектура. Занимава се и с философия, литература, история на изкуството, математика и физика. Същевременно учи пиано при Карл Фелинг (Karl Fehling) и теория и композиция в консерваторията в Дрезден при Теодор Блумер (Theodor Blumer) и П. Битнер (Paul Bitner). Музикален ръководител на балета „Теа Джолис (Thea-Jolles-Ballett)“ (1925 – 1927). След като завършва архитектура през 1927 г., се завръща в България и работи известно време като архитект в Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството (1927 – 1929) е в Главна дирекция на железниците (1929 – 1932). Специализира архитектура на железопътни сгради (гари) в Италия (1932). Ръководи възстановителните работи в Борисовград, днешния Първомай след Чирпанското земетресение 1928 г. Строи няколко жп гари, жп лаборатория, противотуберкулозен диспансер в Хасково.

Той пише първите си по-значителни произведения в Дрезден. Това са Соната за пиано, Соната за цигулка и пиано, Симфония 1.

Посвещава се изцяло на музиката в началото на 30-те години. Специализира пиано в Закопане, Полша при Е. Петри и завършва окончателно музикалното си образование в Болоня, Италия през 1932 г. Връща се в България и написва пиеси за пиано, първи концерт за пиано и оркестър. Ненов е един от най-изтъкнатите български пианисти. Концертира с успех в България и чужбина. Участва в трио с цигуларя Христо Обрешков и виолончелиста Константин Попов. Изпълнява богат репертоар, като свири с артистичен финес и емоционалност.

В първата половина на 30-те години ръководи частна консерватория в София. Преподавател е по пиано (1933 – 1935, 1937 – 1943) и професор в Държавната музикална академия в София. Ненов е пръв музикален уредник на Радио „София“ (1935 – 1937) и създател на фонотеката на радиото. Съосновател и секретар на дружеството на българските композитори „Съвременна музика“, създадено 1933 г. Занимава се активно с музикална публицистика.

При бомбардировките над София от 30 март 1944 г. апартаментът на ул. „Искър“ и „Веслец“, където Димитър Ненов живее, сериозно пострадва, така че той се мести на ул. „Бистрица“ 7А в София, в апартамент на родителите на композитора Георги Арнаудов, който се оказва негов последен дом.


След 1948 година здравословното състояние на Димитър Ненов се влошава и в началото на 1949 година той получава разрешение да замине за Будапеща, където през 1939 година вече веднъж се е лекувал. Според Лазар Николов нервите му са започнали да му „изневеряват“[3]. Проблемите със здравето му се увеличават, поради тежка мигрена и бъбречни болки приема силни болкоуспокояващи.

В протокола от аутопсията на Димитър Ненов е записано „фиброзна склероза на двата бъбрека“[3].

Удостоен с Димитровска награда (1952).

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Списък на произведения на Димитър Ненов
Паметна плоча на Димитър Ненов на фасадата на дома му
Домът на Ненов на ул. „Бистрица“ 7А, София

Ненов е представител на българския музикален модернизъм. Музикалният му език е оригинален и уникален сред създаваното от неговите съвременници – изтънчен, но също така богат на звукови цветове. Независимо че използва в произведенията си народната песен, той я претворява, подобно на Пенчо Славейков или Пейо Яворов в литературата, в една съвременна музикална поетика. Някои откриват влияние на Александър Скрябин върху композиционния му стил, особено в клавирните му произведения, което може да се приеме дотолкова, доколкото и двамата споделят тенденцията на излизане извън рамките на конвенционалния изказ и търсене на нови възможности на тонова организация. Главни жанрове в музиката на Ненов са симфоничната и клавирната музика. През 1920-те години той работи над 3 симфонии и композира Четири скици за голям оркестър. Едно от най-често присъстващите произведения в репертоара на българските пианисти е Неновата Токата.[4]

По своя хармоничен стил музиката му е самобитна и оригинална[5].

Оркестровият стил на Ненов е оценен като ярко индивидуален. Без да е изучавал дълго оркестровото изкуство, със своята надареност той за кратко време успява да овладее основите на оркестрацията на професионално равнище.

Димитър Ненов написва симфоничната поема – „Коледа“ (1938 – 1939) и симфоничната сюита „Тракия“ (1940). Едни от най-ранните му пиеси са „Ноктюрно“, „Етюд“ и „Рондо“.

Памет

[редактиране | редактиране на кода]

На Димитър Ненов е наречена улица в квартал „Драгалевци“ в София (Карта).

Ученици на Димитър Ненов

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ n82158261 // Посетен на 20 май 2023 г.
  2. ↑ Ненов, Димитър. Димитър Ненов. Спомени и материали. С., Наука и изкуство, 1969.
  3. ↑ а б в Николов, Лазар. Спомени за Димитър Ненов. София, 1987. с. 12, 15, 18.
  4. ↑ Куюмджиев, Юлиан. Уникален документ. В: Музикални хоризонти. бр.8 2002, с. 22 – 28
  5. ↑ Градев, Николай. „Симетричноладовото музикално мислене на Димитър Ненов в Етюд за пиано № 1, Част I.“. В: Бълг. музикознание, 2008, № 1, 39 – 61.
  • Енциклопедия България в 7 тома, т.4 (М-О), БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1984.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Музика“         Портал „Музика“          Портал „История на България“         Портал „История на България“