Доспат

Вижте пояснителната страница за други значения на Доспат.

---

Доспат
Изглед към Доспат
Доспат 41.645792, 24.160543 Доспат Доспат
Общи данни
Население	2057 души[1] (15 март 2024 г.) 29,7 души/km²
Землище	69,196 km²
Надм. височина	1358 m
Пощ. код	4831
Тел. код	03045
МПС код	СМ
ЕКАТТЕ	23025
Администрация
Държава	България
Област	Смолян
Община    – кмет	Доспат Елин Радев (ГЕРБ; 2015)
Адрес на общината
ул. „Първи май“ №1 п.к. 4831 тел.: [phone] – 10 e-mail: [e-mail]
Доспат в Общомедия

Доспа̀т е град в Южна България. Той се намира в Област Смолян. Градът е административен център на община Доспат. По данни на ГРАО към 15 юни 2023 г. в града живеят 2098 души по настоящ адрес и 2311 души по постоянен адрес.

География

Доспат е разположен в планински район, в западните дялове на Родопите и със своите 1358 m надморска височина е най-високопланинският град в България. В непосредствена близост до града се намира язовир Доспат. Релефът е планински силно пресечен, пролетта настъпва късно, лятото е прохладно, а есента топла. Вследствие на беломорското влияние по поречието на река Доспатска зимата е мека, но се задържа сняг.

Панорамен изглед на Доспат

Име

Етимология

В европейски карти от XVIII и XIX век Родопите са отбелязани като Despoto dagh, Dospada Jailasi, Dozpat Jaïlassi. Според „Българския етимологичен речник“ името е производно от деспот с о вместо е – или под влияние на вокалната хармония в турския език, или вероятно от *дêспат, акащ говор. Вероятно е по името на деспот Алексий Слав, владял Западните Родопи в началото на XIII век. Сравнимо е и засвидетелстваното име на Родопите Славееви гори.^[2]

Има и теории, че името на града произлиза от името на гръцкото село Доксат. През османско време се среща като „Янъкли“ и „Хамидие“.^[3] В други османски документи се среща и под името Доспод (на османски турски: ﺪﺳﭙﻮﺩ).^[4] Французинът д-р Ами Буе, посетил Балканите в периода 1836 – 1838, го споменава под името Доспада-Хан.^[5]

История

В околностите на града са намирани останки от 4 – 5 век пр.н.е.. Край Доспат са открити и ранни керамични фрагменти от славяните.^[6]

В османски списък на селищата и броя на немюсюлманското население в тях от Пловдивско и Пазарджишко от 28 февруари 1651 година се посочва, че в Доспат (Досподлу) живеят три немюсюлмански семейства, облагани с данъка джизие.^[7]

Според Стефан Захариев към 1850 година в Доспат (Деспотово) има 40 помашки къщи и 130 жители помаци.^[8] През 1895 година Доспат е опожарен, по време на т. нар. Четническа акция на Македонския комитет.^[9] По време на Балканската война войниците от 9-и пловдивски пехотен полк са изклали 40 ратаи, които служели на местен чифликчия. Ратаите били погребани в масов гроб в местността „Ратайско гробе“.^[10]

В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Доспат (Dospat).^[11]

Има данни, според които в миналото в Доспат са живели турци, работещи в административния апарат или войници във военен гарнизон в или край селото.^[12] След Руско-турската война (1877 – 1878) град Татар Пазарджик, към чиято кааза спадат Доспат и околните села, попада в Източна Румелия, поради което Доспат минава към Неврокопската каза, където остава до 1912 година, а след 1912 година става община в Пашмаклийска околия.

След покръстването от края на 1912 година и избухването на Междусъюзническата война през 1913 година в Доспат е организирана чета, която да противодейства на различните хайдушки дружини. Така Доспат дава своя принос към въстанието, родило т.нар. Гюмюрджинска република.^[13] Доспатската чета действа заедно с четите от селата Ваклиново, Любча, Вълкосел и Кочан. Тези чети се състояли от по 30, 50 или 60 души. В нощта на 26 срещу 27 септември 1913 година те извършват нападение срещу заставата на граничната стража в село Чавдар.^[13] Освен това свещеникът и секретар-бирникът в селото са били убити.^[14]

Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946, 1956 и 1965, населението на Доспат е било съответно 932, 1026, 1394, 1884 и 2421 души.^[15]

При прокарването на Възродителния процес властите избират да сменят имената най-напред на жителите на Барутин, тъй като доспатчани били по-фанатизирани. След потушаването на страстите в Барутин населението на Доспат е изплашено и затова не се стига до сериозни инциденти. Операцията е ръководена от офицерите Зафиров и Касапов от МВР в Девин.

Селото е обявено за град с Указ № 1942 на Държавния съвет на НРБ от 4 септември 1974 г. (Обн., ДВ, бр. 72 от 17.09.1974).

Икономика

Язовир „Доспат“

Икономиката на град Доспат е насочена най-вече в картофопроизводството, дърводобива, дървообработването и леката промишленост – производство на вълнен трикотаж, обувно производство. Туризмът се развива в добри насоки. В последните години голяма атракция е предлагането на услугата разходка с лодка и водни спортове на язовир „Доспат“. През лятото някои жители се препитават от събиране на диворастящи гъби, билки и плодове (боровинки, малини, къпини, диви ягоди). Икономиката на общината запада заради лошите условия на труд, предлагани от работодателите. Текстилните цехове в околностите привличат евтина работна ръка. Няма добре развита стратегия за инвестиционната политика от страна на управляващите местни структури. Работят малки семейни хотели.

Обществени институции

• Кметство
• Поща
• СУ „Димитър Благоев“
• Народно читалище „Иван Вазов“

Редовни събития

Всяка година през последния уикенд на август се организира събор с много фолк и попфолк песни и танци, забавления, скара и бира. Традицията е започнала през 80-те години като събор на чешмарите, организиран и проведен за първи път през 1986 година по идея на тогавашния председател на общинския съвет за култура Филип Марински и осъществен заедно със Станислав Сариев – Станчо, секретар на читалището и Георги Марински, ръководител на кръжок по фотодело в гимназията. Те правят и първата фотоизложба на всички действащи в района чешми. В района има построени над 180 крайпътни чешми като дарение от местните жители. Този събор се е утвърдил като селищен празник на Доспат.

Личности

• Павел Вълнев – Бизнесмен, основател на партия „Републиканци за България“, собственик на BiT TV;
• Красимир Плявов – писател, поет, дългогодишен учител, директор на гимназия;
• Веселин Черкезов – бивш депутат в народното събрание, областен управител, кмет на общината;
• Сафка Сариева – народна певица;
• Севдалин Пашов – народен музикант.

Допълнителна литература

• Плявов, Красимир. Доспат. Смолян, Принта Ком, [2005]. ISBN 954-9948-59-5.
• Чешмеджиев, Димо. Доспат: страници от миналото. Пловдив, Компас П, [2001]. ISBN 954-9068-35-8.
• Балкански, Тодор и др. Местните имена от Доспатското краище. ИК „Знак'94“, [2000]. ISBN 954-8709-38-4.
• Стоичков, Румен. Под върховете на Доспат // Европа 2001 (1). 2005. ISSN – 3989 1310 – 3989. с. 52.

Други

В чест на град Доспат връх на остров Ливингстън, Антарктика е наречен „Доспат“.

Кухня

Традиционните доспатски гозби са: боб; „топчета“ (зелеви сарми, направени от специален сорт зеле „лана“, който на цвят прилича на лозов лист, но е много по-вкусен и сочен от него; сармите се завиват в млади листа от алабаш), родопска баница, млин, клин (вид баница с 2 кори, яйца и ориз), мусака и други ястия с картофи.

Фолклор

Песни от Доспат са били включени в сборника „Веда Словена“. Такава е например песента под номер 9.^[16]

Източници

1. www.grao.bg
2. Георгиев, Владимир и др. Български етимологичен речник, Том I (А — З). София, Издателство на Българската академия на науките, 1971. с. 414.
3. Стоичков, Румен. Под върховете на Доспат // Европа 2001 (1). 2005. ISSN – 3989 1310 – 3989. с. 52. Посетен на 17 февруари 2009.
4. Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 64.
5. Цветкова, Бистра. Родопите или Деспото-Даг и техните пътища // Френски пътеписи за Балканите, XIX в. София, Наука и изкуство, 1981. с. 328.
6. Ваклинов, Станчо. Балканските провинции на Византия и техните градски центрове през VI—IX в. // Формиране на старобългарската култура VI-XI век. София, Наука и изкуство, [1977]. с. 58.
7. Горозданова, Елена. Архивите говорят № 13 – Турски извори за българската история. София, Главно управление на архивите при МС, 2001. ISBN 954-9800-14-8. с. 219.
8. Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 92.
9. Силянов, Христо. Негованските лески, 30 юни // Писма и изповеди на един четник. София, Български писател, [1984]. с. 207 – 209.
10. Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 73. Архив на оригинала от 2009-02-27 в Wayback Machine.
11. Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 16 март 2009. Архив на оригинала от 2009-02-24 в Wayback Machine.
12. Сребранов, Румен. Чечкият говор. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2007. ISBN 978-954-322-230-8. с. 16.
13. Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 91. Архив на оригинала от 2011-02-02 в Wayback Machine.
14. Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г. Посетен на 16 април 2009. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и българомохамедани провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т. нар. „Независимо западно-тракийско правителство“ – всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономиското правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспат са убити свещеника и секретар-бирника, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-а пех. дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пех. полк със задача „да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието“. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата“. Изцяло са опожарени 8 села – Геврен, Балабан, Триград, Налбли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьдвлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. „имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за възстание“. Въстаническата агитация била пренесена дори сред българомохамеданските села в старите предели, като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пех. полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд. Архив на оригинала от 2009-07-27 в Wayback Machine.
15. Примовски, Анастас. Книга LIV: Бит и култура на родопските българи // Сборник за народни умотворения и народопис. 1973. с. 154.
16. BulTreeBank. Същност и история на сборника „Веда Словена“ // Архивиран от оригинала на 2008-06-24. Посетен на 7 ноември 2008.

Външни препратки

Общомедия

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Доспат.

• Община Доспат официален сайт^{[неработеща препратка]}
• Вестник на Община Доспат Архив на оригинала от 2016-08-18 в Wayback Machine.
• Снимки от централните Родопи и язовир Доспат
• Радио и телевизия в Доспат
• Доспат – писмо от рая, част 1
• Доспат – писмо от рая, част 2
• Доспат – писмо от рая, част 3

• п
• б
• р

Градове в Област Смолян

Девин • Доспат • Златоград • Мадан • Неделино • Рудозем • Смолян • Чепеларе