Евгений Водолазкин Евгений Германович Водолазкин | |
руски писател и литературовед | |
Роден | Евгений Германович Водолазкин
21 февруари 1964 г.
|
---|---|
Работил | РАН |
Литература | |
Жанрове | роман, разказ, пиеса, есе |
Тема | религия, време, история |
Направление | постмодернизъм |
Дебютни творби | "Похищението на Европа" |
Известни творби | "Лавър", „Авиатор“, „Соловьов и Ларионов“ |
Награди | "Большая книга" (2013), „Ясная поляна“ (2013), „Александър Солженицин“ (2019) |
Евгений Водолазкин в Общомедия |
Евгений Водолазкин (на руски: Евге́ний Ге́рманович Водола́зкин) е руски писател и литературовед. Най-известен е с романите си „Лавър“ и „Авиатор“.
Роден е през 1964 г. в Киев. През 1986 г. завършва филологическия факултет на Киевския държавен университет. След това постъпва в Института по руска литература на АН СССР, където се обучава при академик Дмитрий Лихачов. Защитава дисертация върху превода на византийската хроника на Георги Амартол.[1] От 1990 г. работи в Академията на науките в Отдела за древноруска литература. Член е на редколегията на издаваното от РАН списание „Русская литература“. От 2012 г. е главен редактор на алманаха „Текст и традиция“, издание на Пушкинския дом.[2]
През 2000 г. става доктор на филологическите науки, като защитава дисертация на тема "Световната история в литературата на древна Рус (по материали на хронографическото и палейното повествование през XI—XV вв.). През 2017 г. става почетен доктор на Букурещкия университет. От 2018 до 2019 г. е част от Президентския съвет по култура и изкуство, а от 2019 г. е в Обществения съвет при Комитета по култура на Държавната дума.
През 90-те години на XX век се занимава с изследователска работа върху древноруското историческо повествование. През 1993 г. е съавторство с Г. М. Прохоров и Е. Е. Шевченко издава монографията „Преподобните Кирил, Ферапонт и Мартиниан Белозерски“. През 2002 г. е съставител на книгата „Дмитрий Лихачов и неговата епоха“, съдържаща есета и спомени на учени, писатели и обществени деятели.
В началото на 2000-те започва да пише художествена литература. Дебютният му роман „Похищението на Европа“ е издаден през 2005 г. Популярността на автора расте обаче с издаването на втората му книга „Соловьов и Ларионов“. Романът преплита историите на белогвардейския генерал Ларионов и историка Соловьов, което дава тласък и на основните теми в творчеството на Водолазкин – стълкновението на времето и неговото преодоляване.[3] Книгата е финалист в конкурсите за престижните награди „Андрей Бели“ и „Большая книга“. По-късно книгата е адаптирана като постановка на сцената на театър „Современник“.[4]
През 2012 г. излиза романът „Лавър“, който получава широко международно признание. Книгата, дефинирана като роман-житие и „неисторически роман“, бива преведена на над 30 езика.[5] „Лавър“ получава наградите „Ясная поляна“ и „Большая книга“ през 2013 г., а през 2019 г. става и книга на годината в Словакия. Според вестник Guardian „Лавър“ е в топ 10 книги на световната литература на тема Бог.[6] През май 2019 г. се състои и премиерата на едноименния театрален спектакъл.
През 2016 г. излиза романът „Авиатор“, който печели втора награда в „Большая книга“. През 2017 г. „Авиатор“ оглавява топ 10 книги на годината в румънското издание Metropolis.[7]
През 2019 г. получава наградата на името на Александър Солженицин за „органичното съединение на дълбоките традиции на руската духовна и психологическа проза с високата филологическа култура; за вдъхновения стил на художественото писане“.[8]
През 2022 г. излиза седмият му роман „Чагин“, акцентиращ върху темата за паметта и какво би станало, ако човек не може да забравя.[9] Книгата бива наградена с "Большая книга" през 2023 г.[10] Същата година в Театъра на руската армия е поставен спектакъл по романа "Лавър". Планирана е екранизация на Лавър с режисьор Емир Кустурица.[11]