Елън Бърстин

Елън Бърстин
Ellen Burstyn
американска актриса
Елън Бърстин (2007)
Елън Бърстин (2007)
Родена
Една Рей Джилули
7 декември 1932 г. (92 г.)
РелигияСуфизъм[1]
Националност САЩ
Работилаактриса
Актьорска кариера
Активност1958-днес
Оскаринай-добра женска роля:
1974 „Алис не живее вече тук“
Златен глобусНай-добра актриса в драма:
1978 „Догодина по същото време“
БАФТАНай-добра актриса
1975 „Алис не живее вече тук“
Семейство
СъпругУилям Александър
(1950-1957; развод)
Пол Робъртс
(1958-1962; развод)
Нийл Бърстин
(1964-1972; развод)
Деца1
Уебсайтellenburstyn.net
Елън Бърстин в Общомедия

Елън Бърстин (на английски: Ellen Burstyn) е американска актриса, носителка на много престижни награди, между които и „Оскар“. Номинирана е за „Оскар“ 5 пъти. [2]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Елън Бърстин е родена, като Една Рей Джилули на 7 декември 1932 г. в Детройт, Мичиган. [3] Тя е дъщеря на Корин Мари и Джон Остин Джилули, описва своя произход като „ирландски, френски, холандски от Пенсилвания, малко канадски индианец“. [4][5] Бърстин има по-голям брат Джак и по-малък брат Стив. [3][6] Родителите ѝ се развеждат, когато е малка, и тя и братята ѝ живеят с майка си и втория си баща. [3]

Бърстин посещава техническа гимназия Кас, подготвително училище за университет, което позволява на учениците да избират конкретна област на обучение. Тя завършва модна илюстрация. [7] В гимназията е мажоретка, член на ученическия съвет и президент на своя драматичен клуб. Напусна гимназията по време на последната си година, след като се проваля в часовете си. [8][9] Скоро след това работи като танцьорка под името Кери Флин, а след това като модел до 23-годишна възраст. [10] По-късно тя се премества в Далас, където продължава да моделира и работи в други модни работни места, преди да се премести в Ню Йорк.[11]

От 1955 до 1956 г. Бърстин се появява като танцуващо момиче в „Шоуто на Джаки Глийсън“ под името Ерика Дийн. [12] След това решава да стане актриса и избира името „Елън Макрей“ като свое професионално име, по-късно променя фамилното си име след брака си през 1964 г. с Нийл Бърстин. [13]

Кариера

[редактиране | редактиране на кода]
Линда Блеър и Елън Бърстин в „Заклинателят“ (1973)

На 24 години тя прави своя актьорски дебют на Бродуей през 1957 г. и скоро започва да се появява в телевизионни предавания. Звездата ѝ изгрява няколко години по-късно с всепризнатата ѝ роля в „Последната прожекция“ (1971), която ѝ донесе номинация за Оскар за най-добра поддържаща женска роля. Следващата ѝ поява в „Заклинателят“ (1973) ѝ носи номинация за Оскар за най-добра женска роля. Филмът остава популярен и няколко публикации го смятат за един от най-великите филми на ужасите на всички времена. Тя продължава с филма на Мартин Скорсезе „Алис не живее вече тук“ (1974), като печели Оскар за най-добра женска роля. През 1975 г. тя печели наградата Тони за най-добра актриса за ролята си в пиесата в „Догодина по същото време“. Изпълнението ѝ във филмовата адаптация от 1978 г. ѝ носи награда Златен глобус за най-добра актриса в мюзикъл или комедия.

Елън Бърстин се появява в множество телевизионни филми и получава по-нататъшно признание за изпълнението си във филмите „Възкресение“ (1980), „Американско сватбено одеало“ (1995) и „Реквием за една мечта“ (2000). За ролята на самотна наркозависима жена в последния, тя отново е номинирана за Оскар и Награда на Гилдията на актьорите. През 2010 г. тя се появява в телевизионни сериали, включително политическите драми „Политически животни“ и „Къща от карти“, като и двете ѝ спечелват номинации за награда Еми.

Написва книгата „Уроци как да не изневеряваш на самия себе си“ (Lessons in Becoming Myself).

Личен живот

[редактиране | редактиране на кода]

Елън Бърстин се омъжва за Бил Александър през 1950 г. и се развежда през 1957 г.

На следващата година тя се омъжва за Пол Робъртс, от когото осиновява син на име Джеферсън през 1961 г. Двойката се разведе през същата година. [14]

През 1964 г. тя се омъжва за актьора Нийл Нефю, който по-късно променя името си на Нийл Бърстин. Тя описва Нийл Бърстин като „очарователен и забавен, ярък, талантлив и ексцентричен“, но шизофренията го прави жесток и той в крайна сметка я напуска. [15] Той опитва да се помирят, но в крайна сметка се развеждат през 1972 г. В автобиографията си Елън Бърстин разкрива, че той я е преследвал шест години след развода им и че е нахлул в къщата ѝ и я е изнасилил. Не са повдигнати обвинения, тъй като съпружеското изнасилване тогава не е считано за престъпление. Той се самоубива през 1978 г.[16]

Елън Бърстин е възпитана като католичка, но след това се присъединява към всички религиозни вероизповедания. [17] Тя следва форма на суфизъм, обяснявайки: „Аз съм дух, който се отваря към истината, която живее във всички тези религии... Винаги се моля на Духа, но понякога е на Богинята, понякога е на Исус... понякога се моля на Ганеша, ако имам нужда от премахване на препятствие. Гуан Ин е едно от любимите ми проявления на божественото, въплъщение на състраданието... Така че имам Гуан Ин в себе си през цялото време.“ [18] В края на 30-те си години тя започва да учи за духовността под ръководството на Пир Вилаят Инайат Хан, който ѝ дава духовното име Хадия, което означава „онази, която е напътствана“ на арабски. [18]

През 1970-те години Елън Бърстин е активист в движението за освобождаване на осъдения боксьор Рубин „Ураган“ Картър от затвора. [19] Тя е поддръжник на Демократическата партия [20] и се появява в документалния филм от 2009 г. „PoliWood“. Тя е президент на Асоциацията на актьорите от 1982 до 1985 г. [21] Бърстин също е в борда на селекционерите на наградите „Джеферсън“ за обществена служба. [22] През 1997 г. тя е въведена в Залата на славата на жените в Мичиган. [23] От 2000 г. тя е съпрезидент на „Actors Studio“, заедно с Ал Пачино и Алек Болдуин. [24] През 2013 г. тя е въведена в Американската театрална зала на славата за работата си на сцената. [25]

Избрана филмография

[редактиране | редактиране на кода]
година филм оригинално заглавие роля режисьор
1971 Последната прожекция The Last Picture Show Луиз Фероу Питър Богданович
1972 Кралят на Марвин Гардънс The King of Marvin Gardens Сали Боб Рафелсън
1973 Заклинателят The Exorcist Крис Макнийл Уилям Фридкин
1974 Алис не живее вече тук Alice Doesn't Live Here Anymore Алис Хайът Мартин Скорсезе
1991 Да умреш млад Dying Young Г-жа О'Нийл Джоел Шумахер
1991 Американско сватбено одеало How to Make an American Quilt Хай Дод Джослин Мурхауз
1993 The Cemetery Club The Cemetery Club Естер Московиц Бил Дюк
1996 Съкровените тайни на жриците Divine Secrets of the Ya-Ya Sisterhood Вивиан Джоан „Виви“ Абът Уокър Кали Коури
1998 Любовни приключения Playing by Heart Милдред Уилярд Карол
2000 Реквием за една мечта Requiem for a Dream Сара Голдфарб Дарън Аронофски
2006 Капан The Wicker Man Сестра Съмърсайсъл Нийл ЛаБут
2015 Вечната Аделайн The Age of Adaline Флеминг Лий Толънд Крийгър

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Burstyn, Ellen (2006). Lessons in Becoming Myself. Riverhead Books (New York City, New York). ISBN 978-1-59448-929-7.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ www.beliefnet.com
  2. ↑ IMDb.com
  3. ↑ а б в Burstyn, Ellen. Lessons in Becoming Myself. Penguin, 2007. ISBN 978-1-594-48268-7. с. 4.
  4. ↑ Clark, John. Independent Minded // Los Angeles Times. October 19, 2000. Посетен на October 3, 2021.
  5. ↑ "Show Business: Gillooly Doesn't Live Here Anymore". Time (magazine). February 17, 1975. Archived from the original on December 5, 2008. Retrieved October 3, 2021.
  6. ↑ Burstyn 2007, p. 14
  7. ↑ Burstyn 2007, p. 36
  8. ↑ Encyclopædia Britannica, Incorporated. Britannica Book of the Year. Encyclopædia Britannica, 1976. ISBN 0-852-29311-9. с. 29.
  9. ↑ Sweeney, Louise. Burstyn: Women must find own roles in movies // The Baltimore Sun. November 23, 1980. с. N2.
  10. ↑ Sandra Hebron. Ellen Burstyn // The Guardian. 2000-11-05. Архивиран от оригинала на April 30, 2019. Посетен на 2020-03-06.
  11. ↑ Seitz, Matt Zoller. Ellen Burstyn Talks Her Dogs, Cosmology, and Co-hosting Inside the Actors Studio // 2019-12-19. Архивиран от оригинала на March 2, 2020. Посетен на 2020-03-06.
  12. ↑ Ellen Burstyn - Movies, Spouse & Exorcist // Посетен на October 3, 2021.
  13. ↑ Glover, William. Ellen Burstyn wants to be director // The Daily News (Kentucky). May 1, 1975. с. 28. Посетен на January 15, 2013.
  14. ↑ Timeline—A Chronology of Key Events from Lessons in Becoming Myself // Архивиран от оригинала на 2011-03-07. Посетен на 2022-12-28.
  15. ↑ Becoming Yourself // Oprah.com. Посетен на 2020-03-07.
  16. ↑ (December 1, 2006).Ellen Burstyn—Burstyn Feared Death as Abusive Husband Stalked Her" Архив на оригинала от октомври 10, 2008 в Wayback Machine.. contactmusic.com. Retrieved December 20, 2009.
  17. ↑ Winsor, Ben. 9 Famous Americans You Probably Didn't Know Were Muslim // Посетен на 2020-04-11.
  18. ↑ а б Ellen Burstyn's True Face // Beliefnet, 2006. Архивиран от оригинала на January 5, 2014. Посетен на December 4, 2013.
  19. ↑ N.J. Won't Seek a Retrial of Hurricane Carter // Los Angeles Times. February 20, 1988. Архивиран от оригинала на July 17, 2012. Посетен на December 4, 2013.
  20. ↑ Ellen Burstyn On 'House Of Cards' And The Presidential Race: "I'm Just Stunned" // 2016-05-19. Архивиран от оригинала на November 8, 2017. Посетен на 2020-03-07.
  21. ↑ How I Got My Equity Card // Actors' Equity Association. Архивиран от оригинала на 2013-10-21. Посетен на 2022-12-28.
  22. ↑ Our Board of Selectors // Jefferson Awards for Public Service. Архивиран от оригинала на 2010-11-24. Посетен на 2022-12-28.
  23. ↑ Ellen Burstyn: Michigan's Women's Hall of Fame // michiganwomen.org. Архивиран от оригинала на 2015-09-14. Посетен на 2022-12-28.
  24. ↑ Leadership // Архивиран от оригинала на December 31, 2019. Посетен на 2020-03-07.
  25. ↑ Rickwald, Bethany. Whoopi Goldberg to Host the 30th Annual Musical Celebration of Broadway Honoring Neil Patrick Harris | TheaterMania // 2014-01-10. Архивиран от оригинала на February 17, 2020. Посетен на 2020-03-07.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни