Иван Радоев

Вижте пояснителната страница за други личности с името Иван Радоев.
Иван Радоев
български поет и драматург
Роден
Починал
10 юли 1994 г. (67 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вСофийски университет
Литература
Периодот 1939 г.
Жанровепиеса, поезия
Известни творби„Човекоядката“
Семейство
СъпругаВесела Радоева
ДецаИван Радоев
Уебсайт

Иван Дашев Радоев е български драматург, поет и журналист. Носител на извънредна награда за цялостно творчество, присъдена от Международната академия на изкуствата в Париж.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Иван Радоев е роден на 30 март 1927 година в Пордим, Плевенско. Завършва гимназия в Плевен. През 1945 година е приет за член на Работническия младежки съюз. Участва в строежа на Хаинбоаз по време на бригадирското движение. Следва право (1947 – 1949) и българска филология (1949 – 1951) в Софийския държавен университет. Редактор във в. „Стършел“, в. „Родни криле“, сп. „Български воин“. Драматург в Народната опера в София (1963 – 1968), главен редактор на Българската телевизия, драматург на театрите „Сълза и смях“ (1970 – 1972) и „София“ (1972 – 1986), на театъра в Перник (1986 – 1990).

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]

От края на 40-те години Радоев е автор на първия любовен цикъл, печатан след септември 1944 година, станал повод за бурна дискусия. По юношески чистата романтично обагрена лирика е възприета от нормативната критика като „сексуално-буржоазна“, „еротична“, „порочна“, „упадъчна“. Постепенно упреците за „вредителството“, за липсата на „идейно здраве“ се прехвърлят върху личния живот на поета. Той е принуден да напусне София и да се установи в Сливен и Бургас. Радоев е един от създателите на т. нар. лирична драма през втората половина на 50-те години. В малките пиеси „Джудо“, „Петрол“, „Ромео и Жулиета“, „Моцарт“ от 1986 година за първи път в българската драматургия са представени младежките несъгласия и бягства, станали причина за спирането на спектаклите.

Литературна анкета с Иван Радоев публикува Мария Гарева през 1987 година.

Памет

[редактиране | редактиране на кода]

На негово име са наречени Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ в Плевен и улица „Иван Радоев“ в квартал „Овча купел" в София, недалеч от Нов български университет (Карта).

Министерство на културата, община Плевен и Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ организират Национален конкурс за българска драматургия „Иван Радоев“.

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]

Поезия

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Шумят знамената“ (1951)
  • „Пролетно разсъмване. Стихотворения“ (1953)
  • „Стихотворения“ (1958)
  • „Баладична поема“ (1960)
  • „Един бял лист“ (1975)
  • „Стихотворения и поеми“ (1978)
  • „Грешни сънища. Стихотворения и поеми“ (1987)
  • „Песъчинки – животинки“ (1990)
  • „Бяло потъване. Децими. Феникс“ (1992)
  • „Да бъде любов“ (1993)
  • „Ракия за Бога“ (1994)

Посмъртни издания[1]

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Автентичният абсурд“ (2001, интервюта)
  • „Свързване“ (2007, избрани стихове)
  • „Чудо“ (2007, избрани пиеси)

За него

[редактиране | редактиране на кода]

Пиеси

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Светът е малък“,
  • „Юстинианова монета“,
  • „Голямото завръщане“,
  • „Червено и кафяво“,
  • „Пожарът“,
  • „Садал и Орфей“,
  • „Човекоядката“,
  • „Биволът“,
  • „Чудо“,
  • „Кълбовидна мълния“,
  • „Сън“,
  • „Вангела“,
  • „Упи или Театърът в края на века“ и др.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Росица Димчева, „Евангелие на свободата“, в. „Литературен форум“, бр. 31 (472), 2 октомври 2001 г.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
За него
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни