Италианска литература

Италианската литература е литература, писана на италиански език^[1], особено в Италия. Може да се отнася и за литературата, написана от италианци или на други езици, говорени в Италия – често езици, които са тясно свързани със съвременния италиански език, включително регионалните разновидности и народните диалекти.

Италианската литература започва през 12 век, когато в различни региони на Апенинския полуостров италианският народен език започва да се използва по литературен начин. Поетическата композиция Ritmo laurenziano (1150 – 1571) е първият запазен документ на италианската литература.

Ранен пример за италианска литература е традицията на народната лирическа поезия, изпълнявана на окситански език, която достига Италия до края на 12 век. През 1230 г. Сицилианската школа става известна с това, че е първият стил в стандартния италиански език. Данте Алигиери, един от най-великите италиански поети, е известен с това, че е автор на „Божествена комедия“ (ок. 1308 – 1320).

Ренесансовият хуманизъм се развива през 14 и началото на 15 век. Италианските хуманисти се стремят да създадат граждани, способни да говорят и пишат с красноречие и яснота. Ранните италиански хуманисти, като лиричния поет Франческо Петрарка и философът неоплатонист Марсилио Фичино, са ерудирани класически учени и големи колекционери на антични ръкописи. Италианският благородник, държавник и меценат Лоренцо де Медичи се счита за знаменосец на влиянието на Флоренция върху Ренесанса в Италианските държави. Италианският ерудит, учен и художник Леонардо да Винчи пише „Трактат за живописта“.

Развитието на драмата през 15 век е много голямо. През 16 век основната характеристика на епохата след края на Ренесанса е, че тя усъвършенства италианския характер на езика. Николо Макиавели и Франческо Гуичардини са главните създатели на историографията.^[2] Пиетро Бембо е влиятелна фигура в развитието на италианския език и влияе върху възраждането на интереса към произведенията на Франческо Петрарка през 16 век.

През 1690 г. е основана Академия Аркадия с цел „възстановяване“ на литературата чрез имитиране на простотата на древните пастири със сонети, мадригали, канцонети и бели стихове. През 17 век някои силни и независими италиански свободомислещи, като Бернардино Телезио, Лучилио Ванини, Джордано Бруно и Томазо Кампанела, превръщат философските и езотерични изследвания в нови канали и отварят пътя за научните завоевания на италианския астроном Галилео Галилей, който е забележителен както с научните си открития, така и със своите писания.^[3]

През 18 век политическото състояние на Италианските държави започва да се подобрява и философите разпространяват своите писания и идеи в цяла Европа през Епохата на Просвещението. Апостоло Дзено и Пиетро Метастазио са две от забележителните фигури на епохата. Карло Голдони, венециански драматург и либретист, създава Комедия дел арте. Водещата фигура на италианското литературно възраждане от 18 век е Джузепе Парини.^[4]

Значими италиански писатели от началото на 20 век са Джовани Пасколи, Итало Звево, Габриеле д'Анунцио, Умберто Саба, Джузепе Унгарети, Еудженио Монтале и Луиджи Пирандело (носител на Нобелова награда за литература за 1934 г.). Неореализмът е разработен от Алберто Моравия. Пиер Паоло Пазолини става известен като един от най-противоречивите автори в историята на Италия. Умберто Еко постига международен успех със средновековната детективска история „Името на розата“ (1980). Нобеловата награда за литература е присъждана на автори на италиански език шест пъти (от 2019 г.) с победители, включително Джозуе Кардучи, Грация Деледа, Луиджи Пирандело, Салваторе Куазимодо, Еудженио Монтале и Дарио Фо.

Ранносредновековна латинска литература

Докато Западната Римска империя запада, латинската традиция се поддържа жива от писатели като Касиодор, Боеций и Квинт Аврелий Симах. Либералните изкуства процъфтяват в Равена при Теодорих Велики, а готическите крале се обграждат с майстори на реториката и граматиката. Някои мирски училища остават в Италия и сред известните учени са Магн Феликс Енодий, Аратор, Венанций Фортунат, Феликс Граматик, Петър Пизански, Павлин Аквилейски и много други.

Италианците, които се интересуват от богословие, гравитират към Париж. Тези, които остават, обикновено са привлечени от изучаването на римското право. Това допринася за по-късното създаване на средновековните университети в Болоня, Падуа, Виченца, Неапол, Салерно, Модена и Парма. Те спомагат за разпространението на културата и подготвят почвата, в която се развива новата народна литература.^[5] Класическите традиции не изчезват и привързаността към паметта на Древен Рим, загрижеността за политиката и предпочитанието към практиката пред теорията се комбинират, за да повлияят на развитието на италианската литература.^[6]

Ранносредновековна литература

Трубадури

Най-ранната народна литературна традиция в Италия е на окситански език, който се говори в части от Северозападна Италия. Традицията на народната лирическа поезия възниква в Поату в началото на 12 век и се разпространява на юг и изток, като в крайна сметка достига Италия до края на века. Първите трубадури, както се наричат онези окситански лирични поети, които практикуват в Италия, са от другаде, но висшата аристокрация на Северна Италия е готова да ги покровителства.^[7] Не след дълго местните италианци възприемат окситанския като средство за поетично изразяване, въпреки че терминът „окситански“ се появява всъщност едва през 1300 г., а „лангдок“ или „провансалски“ са предпочитаните термини.

Сред ранните покровители на чуждестранните трубадури са особено родовете Есте, Да Романо, Савоя и Маласпина. Ацо VI д’Есте, маркиз на Есте и господар на Ферара, е забавляван от трубадурите Аймерик дьо Беланоа (док. 1215 – 1242), Аймерик дьо Пегиян (ок. 1170 – ок. 1230), Алберте дьо Систерон (1194 – 1221), Пейре Раймон Тулузки от Окситания (док. 1180 – 1220) и Рамбертино Бувалели от Болоня (1170 или 1180 – 1221) – един от най-ранните италиански трубадури. Влиянието на тези поети върху местните италианци привлича вниманието на Аймерик дьо Пегиян през 1220 г. След това в двора на Маласпина той пише стихотворение, атакуващо петима окситански поети в двора на маркграфа на Салуцо Манфред III: Пейре Гийем дьо Лузерна (док. 13-14 век), Персевал Дория (ок. 1195 – 1264), Николето да Торино (док. 13 век), Шантарел и Труфарел. Аймерик очевидно се страхува от възхода на местните конкуренти.

Маркграфовете на Монферат Бонифаций I, Вилхелм VI и Бонифаций II са покровители на окситанската поезия. Пейре дьо ла Мула (док. ок. 1200) остава в двора на Монферат около 1200 г., а Рамбо дьо Вакейрас (* 1155/1180 или 1165 – ок. 1207) прекарва по-голямата част от кариерата си като придворен поет и близък приятел на Бонифаций I. Рамбо, заедно с няколко други трубадури, включително Елиас Кайрел, следва Бонифаций по време на Четвъртия кръстоносен поход и установява макар и накратко, итало-окситанската литература в Солун.

Дъщерята на Ацо VI, Беатриче, е обект на куртоазната любов на ранните поети. Синът на Ацо, Ацо VII д’Есте, е домакин на Елиас Кайрел (док. 1204 – 1222) и Арно Каталан (док. 1219 – 1253). Рамбертино е обявен за подест на Генуа между 1218 г. и вероятно по време на тригодишния си мандат там въвежда окситанската лирическа поезия в града, която по-късно развива процъфтяваща окситанска литературна култура.^[8]

Сред генуезките трубадури са Ланфранк Чигала (док. 1235 – 1257), съдия, Калега Панцан (1229/1230 – сл. 1313), търговец, Жакме Грил (док. 1244–1262), съдия, и Бонифачи Калво (док. 1253 – 1266), рицар. Генуа е и мястото на раждането на феномена подест-трубадур: мъже, които служат в няколко града като подести от името на гвелфската или гибелинската партия и които пишат политическа поезия на окситански. Рамбертино Бувалели е първият подест-трубадур, а в Генуа това са гвелфите Лука Грималди (док. 1240 – 1275) и Лукето Гатилузио (док. 1248 – 1307), и гибелините Персевал Дория (ок. 1195 – 1264) и Симоне Дория (док. 1250 – 1293).

Окситанската традиция в Италия надхвърля Генуа и дори Ломбардия. Бертоломе Дзордзи (док. 1266 – 1273) е от Венеция. Джирардо Кавалаци (док. 1225 – 1247) е гибелин от Новара. Николето да Торино (док. 13 век) вероятно е от Торино. Във Ферара Дуеченто (13 век) е представено от Ферари Трони (док. 13-14 век). Тераманино да Пиза (? – сл. 1250) от Пиза пише Doctrina de cort като ръководство за куртоазната любов. Той е една от фигурите от края на 13 век, които пишат както на окситански, така и на италиански. Друг такъв е Паоло Ланфранки да Пистоя (док. 1282 – 1295) от Пистоя. И двамата пишат сонети, но докато Тераманино е критик на Тосканската школа, Паоло е сочен като неин член. От друга страна той има много общо със Сицилианската школа и с Долче стил нуово.

Може би най-важният аспект на феномена на италианския трубадур е създаването на шансониери (ръкописи с текстове, стихове и песни), види (кратки биографии в проза) и разо (къса окситанската проза, действаща като предговор и обяснение за трубадурската композиция).^[9] Юк дьо Сен Сер (док. 1217 – 1253), който е свързан със семействата Да Романо и Маласпина, прекарва последните четиридесет години от живота си в Италия. Той е автор на целия корпус от разо и на голяма част от видите. Най-известният и влиятелен италиански трубадур, Сордело (1210-те – 1269) обаче е от малкото градче Гойто близо до Мантуа.^[10]

Трубадурите имат връзка с възхода на поетичната школа в Кралство Сицилия. През 1220 г. Об дьо Бигули (док. до 1220) присъства като зингер на коронацията на император Фридрих II, вече крал на Сицилия. Гийом Ожие Новела (? – 13 век) преди 1230 г. и Гийом Фигейра (док. 1229 – 1244) след това са двама важни окситански поети в неговия двор. И двамата бягат от Албигойския кръстоносен поход, подобно на Аймерик дьо Пегиян. Кръстоносният поход опустошава Лангедок и принуждава много трубадури от областта, чиято поезия не винаги е благосклонна към църковната йерархия, да се спасяват в Италия. В Италия се поставя началото на италианската традиция на папската критика, която процъфтява, защитена от императора и от фракцията на гибелините.^[11]

Рицарски роман

Яков Ворагински със *Златната легенда* в ръка – фреска от Отавиано Нели, параклис на двореца Тринчи във Фолиньо, Италия

Historia de excidio Trojae, приписвана на Дарет Фригийски, твърди, че е разказ на очевидец за Троянската война. Дава вдъхновение на писатели в други страни. Гуидо деле Колоне от Месина (ок. 1210 – ок. 1287) – един от поетите на народния език от Сицилианската школа, пише Historia destructionis Troiae („История на разрушението на Троя“). В поезията си той е имитатор на провансалците, но в тази книга той превръща френския романс на Беноа в нещо, което звучи като сериозна история на латински.^[12]

Почти същото се случва и с други велики легенди. Куиликино да Сполето (док. 1236) пише дистихове за легендата за Александър III Македонски. Европа е изпълнена с легендата за крал Артур, но италианците се задоволяват с превода и съкращенията на френските романси. Яков Ворагински (ок. 1228 – 1298), докато съставя своята „Златна легенда“ (1260), остава историк.^[13] Интелектуалният живот на Италия се проявява в съвсем специална, положителна, почти научна форма в изучаването на римското право. Фарфа, Марсикано и други учени превеждат Аристотел, предписанията на Школата в Салерно и пътешествията на Марко Поло, свързвайки Класиката и Ренесанса.^[14]

В същото време епическата поезия е написана на смесен език – диалект на италиански, базиран на френски: хибридните думи показват обработка на звуците според правилата на двата езика, имат френски корени с италиански окончания и се произнасят според италианския или според латински правила. Накратко, езикът на епическата поезия принадлежи и на двата езика. Примерите включват chansons de geste (от старофр. „песен за подвизи“ – вид епична поема), Macaire („Макер“) и Entrée d'Espagne („Влизане в Испания“ – песен за подвизи), написана от Анонимен падуанец, и неговото продължение от 1343 г. Prize de Pampelune („Превземането на Памплона“), дело на Николò да Верона (док. ср. 14 век), и други. Всичко това предшества появата на една чисто италианска литература.^[15]

Поява на родна народна литература

Френският и окситанският език постепенно отстъпват място на местния италиански. Хибридизмът се повтаря, но вече не преобладава. В Bovo d'Antona и Rainaldo e Lesengrino венецианският се усеща ясно, въпреки че езикът е повлиян от френските форми. Тези писания, които италианският лингвист от 19 век Грациядио Исая Асколи нарича „смесени“, непосредствено предхождат появата на чисто италиански произведения.

Има доказателства, че определен вид литература вече е съществувал преди 13 век. Става въпрос за следните поетически текстове (първите пет – от анонимен автор):

Ritmo cassinese – алегория от Монтекасино
Ritmo di Sant'Alessio – животоописание на Св. Алексий Римски/Едески
Ritmo lucchese – написана на тосканско койне за битката между луканци и пизанци от през 1213 г. в Маса Карара
Ritmo laurenziano (познато и като Salv'a lo vescovo senato) – написано на последната страница на кодекс в Библиотека Лауренциана във Флоренция)
Ritmo bellunese – разказва за събитията в Комуна Белуно от периода 1193 – 1196 г.
Laudes creaturarum („Песен за създанията“) – библейска песен на Св. Франциск от Асизи от ок. 1224 г.

Тези творби са класифицирани са класифицирани от съвременния италиански филолог и семиотик Чезаре Сегре и др. като „архаични произведения“: „като такива са обозначени първите литературни произведения на италиански народен език, а датите им варират от последните десетилетия на 12 век до първите десетилетия на 13 век“.^[16] Въпреки това, както посочва той, такава ранна литература все още не представя никакви унифицирани стилистични или езикови черти.^[16] Все пак това ранно развитие е едновременно на целия полуостров, варирайки само в предмета на изкуството. На север стиховете на Джакомино да Верона (1255/60 – ?) и Бонвезин да ла Рива (ок. 1240 – ок. 1313) са особено религиозни и са предназначени да бъдат рецитирани на хората. Те са написани на ломбардски и на венециански диалект.^[17]^[18] Те могат да се считат за принадлежащи към народния вид поезия. Този вид композиция е възможно да е бил насърчаван от стария обичай в Северна Италия да се слушат песните на жонгльорите по площадите и по пътищата. Тълпите са запленени от историите за романси, от порочността на Макер и от бедите на Бланшфльор, ужасите на Babilonia Infernale („Адския Вавилон“) и блаженството на Gerusalemme celeste („Небесния Йерусалим“), а певците на религиозна поезия се съревновават с тези на chansons de geste („песните за подвизи“).^[19]

Сицилианска школа

Основна статия: Сицилианска школа

1230 г. бележи началото на Сицилианската школа и на литература с по-сходни черти. Значимостта на школата се крие повече в езика (в създаването на първия стандартен италиански език), отколкото в тематиката ѝ – любовна песен, частично моделирана според провансалската поезия, внесена на юг от норманите и швабите при Фридрих II.^[20] Тази поезия се различава от френския еквивалент в отношението си към жената, което е по-малко еротично и е по-платонично – насока, доразвита от Долче стил нуово в Болоня и Флоренция от по-късния 13 век. Обичайният репертоар от рицарски термини е адаптиран към италианската фонотактика, създавайки нов италиански речник. Френските суфикси -ière и -ce пораждат стотици нови италиански думи на -iera и -za (например riv-iera и costan-za). Те са възприети от Данте и неговите съвременници и предадени на бъдещите поколения италиански писатели.^[20]

Към Сицилианската школа принадлежат Енцио, крал на Сардиния (ок. 1218 – 1272), Пиетро дела Виня (ок. 1190 – 1249), Ингилфред от Лука (13 век), Гуидо деле Колоне (ок. 1210 – ок. 1287), Одо деле Колоне (13 век), Яков Аквински (док. 13 век), Руджери Апулиезе (док. 13 век), Джакомо да Лентини (ок. 1210 – ок. 1260), Ариго Теста (13 век) и др. Най-известната нейна творба е Io m'aggio posto in core („Заявих в сърцето си“) на Джакомо да Лентини – главата на движението, но има и поезия, написана от самия крал Фридрих II. На Джакомо да Лентини се приписва и изобретяването на сонета – форма, усъвършенствана по-късно от Данте Алигиери, Петрарка и Бокачо.^[21] Цензурата, наложена от краля, означава, че нито един политически въпрос не влиза в литературния дебат. В това отношение поезията на Северна Италия, все още разделена на комуни или градове-държави с относително демократични правителства, дава нови идеи. Тези нови идеи са показани в жанра Сирвента, а по-късно и в дантевата „Комедия“, пълна с инвективи (нападателни речи) срещу съвременните политически лидери и папи.

Въпреки че конвенционалната любовна песен преобладава в двора на Фридрих II (и по-късно на Манфред), една по-спонтанна поезия съществува в Contrasto, приписвано на Чело д'Алкамо (13 век). Този спор между двама влюбени на сицилиански език не е най-древната или единствената южна поема от народен вид. Без съмнение тя принадлежи към епохата на император Фридрих II (не по-късно от 1250 г.) и е важно като доказателство, че е съществувала народна, независима от литературата поезия. Contrasto вероятно е научна преработка на изгубена народна рима и е най-близко до вид поезия, загинал или задушен от старата сицилианска литература.^[22] Неговата отличителна черта е притежаването на всички качества, противоположни на поезията на римите на Сицилианската школа, въпреки че стилът му може да издава познаване на поезията на Фридрих II и вероятно има сатирично намерение в съзнанието на анонимния поет. Той е енергичен в изразяването на чувствата. Самонадеяността, понякога смела и много груба, показва, че темата е народна. Всичко в Contrasto е самобитно.^[23]

Стиховете на Сицилианската школа са написани на първия известен стандартен италиански език.^[24] Това е разработено от тези поети под ръководството на Фридрих II и съчетава много черти, типични за сицилианския и в по-малка, но не пренебрежима степен, за апулийски диалекти и други южни диалекти, с много думи от латински и от френски произход. Стиловете ilustre, cardinale, aulico, curiale на Данте са разработени от неговото лингвистично изследване на Сицилианската школа, чиито технически характеристики са внесени от Гуитоне д'Арецо (1239/35 – 1294) в Тоскана, въпреки че той въвежда политически въпроси в своята „канцониера“. Стандартът се променя леко в Тоскана, тъй като тосканските писатели възприемат системата от пет гласни, използвана от южноиталианския език, като система от седем гласни. В резултат на това текстовете, които италианските ученици четат в своята антология, съдържат редове, които изглежда не се римуват един с друг – характеристика, известна като „сицилианска рима“, която по-късно е широко използвана от поети като Данте или Петрарка като проява на технически умения или като последна мярка.^[25]

Сицилианска рима

Поетите в двора на Фридрих II използват възвишен, дворцов, понякога изкуствен език, който обаче е подложен на „пречистване“ чрез използването на латинизми и термини от провансалската лирика.

Запазването на сицилианските текстове се извършва от тосканските преписвачи, които обаче ги „тосканизират“, като най-вече променят окончанието на римите. По този начин някои рими се запазват, но други се нарушават. Като сицилианизми са признати термините, завършващи на -u (напр. statu, usatu, quandu) или на наставките -uri или -iri (напр. amaduri, taciri). Тосканизацията на сицилианския език води до следните промени на ниво рима: -i се римува със затворено -e, -u се римува със затворено -o, и това се среща и в „Божествена комедия“ на Данте.^[26]

Религиозна литература

През 13 век в Италия възниква религиозно движение с възхода на Доминиканския и Францисканския ордени. Най-ранните запазени проповеди на италиански език са тези на доминиканеца Йордан Пизански (ок. 1255 – 1311).^[27] Франциск от Асизи (ок. 1181 – 1226), мистик и реформатор в Католическата църква, основател на францисканците, също пише поезия. Въпреки че е образован, поезията му е под изисканата поезия от двора на Фридрих II. Според легендата Франциск продиктува химнa Laudes Creaturarum („Песен на създанията“) на 18-ата година от покаянието си, почти завладян от екстаз.^[23] ^[28] Това е първото голямо поетично произведение на Северна Италия, написано във вид стих, белязан от асонанс – поетично средство, по-разпространено в Северна Европа. Други стихотворения, приписвани преди това на Франциск, сега са общопризнати като лишени от автентичност.

Якопоне да Тоди (ок. 1230 – 1306) е поет, който представлява религиозното чувство, постигнало особен напредък в Умбрия. Якопоне е обладан от мистицизма на Свети Франциск, но също така е и сатирик, който осмива покварата и лицемерието на Църквата, олицетворена от папа Бонифаций VIII, гонител на Якопоне и на Данте.^[29] Съпругата му умира, след като трибуните на публичен турнир се срутват, и скръбта от внезапната ѝ смърт кара Якопоне да даде всичките си притежания на бедните. Якопоне се покрива с дрипи, присъединява се към Третия орден^[30] на Свети Франциск, изпитва удоволствие да му се смеят и е следван от тълпа хора, които му се подиграват и викат след него Якопоне, Якопоне. Той бълнува години наред, подлагайки се на най-тежки страдания и давайки воля на религиозното си опиянение в стиховете си. Якопоне е мистик, който от своята отшелническа килия гледа към света и специално наблюдава папството, бичувайки с думите си папа Целестин V и папа Бонифаций VIII, за което е хвърлен в затвора.^[23]^[31]

Религиозното движение в Умбрия е последвано от едно друго литературно явление – религиозната драма. През 1258 г. отшелникът Раниеро Фазани (? – 1281) напуска пещерата, в която е живял дълги години, и внезапно се появява в Перуджа. Той се представя като изпратен от Бога да разкрие мистериозни видения и да обяви на света ужасни посещения.^[32] Това е бурен период на политическа разцепление (гвелфи и гибелини), забрани и отлъчвания, издадени от папите, и репресии на императорската партия. В тази среда изказванията на Фазани стимулират формирането на Compagnie di Disciplinanti, които за покаяние се самобичуват до кръв, и пеят възхвали (laudi) в диалог в своите братства. Тези laudi, тясно свързани с литургията, са първият пример за драма на местния език на Италия. Те са написани на умбрийски диалект, в стихове от осем срички и нямат особена стойност. Тяхното развитие обаче е бързо. Още в края на 13 век се появяват Devozioni del Giovedi e Venerdi Santo („Посвещения на Четвъртъка е Светия петък“), смесващи литургия и театър. По-късно di un Monaco che andò al servizio di Dio („За монах, постъпил в служба на Бога“) се доближава до определената форма, която религиозната драма ще приеме през следващите векове.^[23]

Първа тосканска литература

През 13 век Тоскана се намира в уникална ситуация. Тосканците говорят на диалект, който доста наподобява латинския език и впоследствие става почти изключително език на литературата, а в края на 13 век се смята за превъзхождащ другите диалекти.^[33] „Тосканският език е по-подходящ за писане или литература“, пише Антонио да Темпо от Падуа, роден около 1275 г. След падането на Хоенщауфен в битката при Беневенто през 1266 г. това е първата провинция на Италия. От 1266 г. Флоренция започва движение за политическа реформа, което води през 1282 г. до назначаването на Приори на изкуствата и създаването на Arti Minori (Търговски гилдии). По-късно това е копирано от Сиена (с Магистратурата на деветимата), Лука, Пистоя и други гвелфски градове в Тоскана с подобни популярни институции. Гилдиите взимат управлението в свои ръце и това е времето на социален и политически просперитет.

В Тоскана също съществува народна любовна поезия. Школа от подражатели на сицилианците се ръководи от Данте да Маяно, но нейната литературна оригиналност е в друга посока - тази на хумористичната и сатиричната поезия.^[34] Изцяло демократичната форма на управление създава поетичен стил, който се противопоставя силно на средновековния мистичен и рицарски стил. Благочестивото призоваване на Бога или на дама идва от клоатъра и от замъка; по улиците на градовете всичко, което е било преди, се третира с насмешка или хаплив сарказъм. Фолгорè да Сан Джиминяно (1270 – 1332) се смее, когато в своите сонети разказва на група сиенски младежи за заниманията от всеки месец от годината или когато учи група флорентински младежи на удоволствията от всеки ден от седмицата. Чене дела Китара (13 век – 1336) се смее, когато пародира сонетите на Фолгоре. Сонетите на Рустико ди Филипо (1230/40 – 1291/1300) са наполовина забавни и наполовина сатира, както и работата на Чеко Анджолиери от Сиена (ok. 1260 – 1310/13) – най-старият сатирик, когото познаваме, далечен предшественик на Рабле и Монтен.^[35]

Още един вид поезия започва в Тоскана. Гуитоне д'Арецо (1230/35 – 1294) кара изкуството да се откаже от рицарството и провансалските форми заради националните мотиви и латинските форми. Той се опитва да пише политическа поезия и въпреки че творчеството му често е неясно, той подготвя пътя за Болонската школа. Болоня е градът на науката и там се появява философската поезия.

Гуидо Гуиницели (1235 – 1276) е поетът, следващ новата мода в изкуството. В творчеството му се променят и разширяват идеите за рицарството.^[36] Само онези, чието сърце е чисто, могат да бъдат благословени с истинската любов, независимо от класата. Той опровергава традиционното кредо на куртоазната любов, за която любовта е фина философия, която само няколко избрани рицари и принцеси могат да схванат. Любовта е сляпа за клевети, но не и за доброто сърце, когато я намери: когато успее, това е резултат от духовното, а не от физическото сродство между две души. Демократичният възглед на Гуиницели може да бъде разбран по-добре в светлината на по-голямото равенство и свобода, на които се радват градовете-държави в Централна и Северна Италия, и на възхода на средната класа, нетърпелива да се легитимира в очите на старата аристокрация, все още гледана с уважение и възхищение, но всъщност лишена от политическата си власт. Канцоните на Гуиницели съставляват библията на Долче стил нуово и по-специално "Al cor gentil" („Към благородното сърце") се смята за манифест на новото движение, което разцъфтява във Флоренция при Гуидо Кавалканти, Данте и техните последователи.^[37] Неговата поезия има някои от недостатъците на Школата на Арецо. Въпреки това тя бележи голямо развитие в историята на италианското изкуство, особено поради тясната си връзка с лирическата поезия на Данте.

През 13 век има няколко големи алегорични поеми. Една от тях е на Брунето Латини (ок. 1220 – 1294 или 1295), близък приятел на Данте. Неговото Tesoretto е кратко стихотворение в редове от седем срички, римувани в куплети, в които авторът е изгубен в пустинята и среща дама, която представлява Природата и която му дава много инструкции. Тук виждаме видение, алегория и инструкция с морален обект – три елемента, които откриваме отново в „Божествена комедия“. Франческо да Барберино (1264 – 1348), секретар на епископите, съдия и нотариус, пише две малки алегорични стихотворения, Documenti d'amore („Документи за любовта“) и Del reggimento e dei costumi delle donne („За полка и за нравите на жените“). Стихотворенията днес обикновено се изучават не като литература, а заради историческия контекст.^[38] Четвъртото алегорично произведение е Intelligenza, което понякога се приписва на Компани, но вероятно е само превод на френски стихове.

През 15 век хуманистът и печатар Алдо Мануцио 1449/1450 – 1515) публикува тосканските поети Петрарка и Данте Алигиери („Божествена комедия“), създавайки модела за това, което се превръща в стандарт за съвременния италиански език.^[39]

Развитие на ранната проза

Италианската проза от 13 век е толкова богата и разнообразна, колкото и поезията.^[40] Най-ранният пример датира от 1231 г. и се състои от кратки известия за вписвания и разходи от Матазала ди Спинело дей Ламбертини от Сиена. По това време няма и следа от литературна проза на италиански, но има такава на френски. По средата на века някой си Алдобрандо или Алдобрандино от Флоренция или Сиена написва книга за Беатриса Савойска, графиня на Прованс, наречена Le Régime du corps. През 1267 г. Мартино да Канале (док. 13 век) написва „История на Венеция“ на същия старофренски (лангдок). Рустикело да Пиза (док. 13 век), който е бил дълго време в двора на Едуард I от Англия, пише много рицарски романси, произлизащи от цикъла на Артур, и впоследствие пише „Пътешествията на Марко Поло“ („Милионът“), които може да са били продиктувани от самия Марко Поло.^[41] И накрая Брунето Латини (ок. 1220 – 1294 или 1295) написва своя Tesoretto („Съкровище“) на френски.^[36] Латини също написва някои произведения на италианската проза като La rettorica, адаптация от De pronatione на Цицерон, и превежда три речи от Цицерон: Pro Ligario, Pro Marcello и Pro rege Deiotaro. Друг важен писател е флорентинският съдия Боно Джамбони (пр. 1240 – ок. 1292), който превежда Historiae adversus paganos на Павел Орозий, Epitoma rei militaris на Флавий Вегеций Ренат, прави превод/адаптация на De pronatione на Цицерон, смесена с Rethorica ad Erennium, и превод/адаптация на Инокентий III с De miseria humane conditionis. Той също така пише алегоричен роман, наречен Libro de' Vizi e delle Virtudi („Книга на греховете и на добродетелите“), чиято по-ранна версия (Trattato delle virtù e dei vizi) също е запазена. Андреа да Гросето (13 век – ?) през 1268 г. превежда три договора на Албертан Брешански от латински на тоскански диалект.^[42]

След оригиналните композиции на лангьой идват преводи или адаптации на същите. Има някои морални разкази, взети от религиозни легенди, роман за Юлий Цезар, някои кратки истории за древни рицари, Кръглата маса, преводи на „Пътешествията на Марко Поло“ и на Tesoretto на Брунето Латини. В същото време се появяват преводи от латински на морални и аскетични произведения, истории и трактати по реторика и красноречие. Също така забележителна е Composizione del mondo („Композиция на света“) – научна книга от Ристоро да Арецо (док. ср. 13 век).^[43] Това произведение е обширен трактат по астрономия и география. Ристоро е внимателен наблюдател на природните явления; много от нещата, които той разказва, са резултат от негови лични разследвания и следователно неговите произведения са по-надеждни от тези на други писатели от онова време по подобни теми.^[36]

Съществува и друг кратък трактат: De regimine rectoris, от Паолино Венето (ок. 1270 – 1344) – миноритски монах от Венеция, епископ на Поцуоли, който също пише латинска хроника. Неговият трактат е в тясна връзка с този на Еджидио Колона (1242/47 – 1316), De regimine principum. Написан е на венециански.

13 век е много богат на приказки.^[44] Сборникът, наречен Cento Novelle antiche („100 древни новели“), съдържа истории, извлечени от много източници, включително азиатски, гръцки и троянски традиции, древна и средновековна история, легендите за Бретан, Прованс и Италия, Библията, местни италиански традиции и истории на животни и древна митология. Тази книга има далечна прилика с испанската колекция, известна като El Conde Lucanor. Особеността на италианската книга е, че историите са много кратки и изглеждат просто очертания, които разказвачът трябва да попълни, докато върви. Други прозаични романи са включени от Франческо да Барберино (1264 – 1348) в неговия труд Del reggimento e dei costumi delle donne, но те са от много по-малко значение.

Като цяло италианските романи от 13 век имат малко оригиналност и са слабо отражение на много богатата легендарна литература на Франция. Трябва да се обърне известно внимание на Lettere („Писма“) на Фра Гуитоне д'Арецо (1230/35 – 1294), който пише много стихотворения, а също и някои писма в проза, чиито теми са морални и религиозни. Любовта на Гуитоне към Античността и традициите на Рим и неговия език е толкова силна, че той се опитва да пише италиански в латински стил. Писмата са неясни и напълно варварски. Гуитоне взима като свой специален модел Луций Аней Сенека, Аристотел, Цицерон, Боеций и Августин Блажени.^[45] Той смята стила си за много художествен, но по-късните учени го разглеждат като екстравагантен и гротесков.^[36]

Долче стил ново

Основна статия: Стилновизъм

Долче стил ново (Dolce stil novo), известен също като Стилновизъм, е важно италианско поетично течение, което се развива между 1280 и 1310 г., първо в Болоня благодарение на своя инициатор Гуидо Гуиницели (1235 – 1276), но след това се премества във Флоренция, където се развива най-много.

Стилновизмът повлиява на част от италианската поезия до Франческо Петрарка: всъщност той се превръща в ръководство за задълбочено изследване към изтънчено и „благородно“ изразяване на мислите, отделяйки езика от обичайния народен език и по този начин пренасяйки италианската литературна традиция към идеала за изискана и придворна поезия. Раждат се новите рими – стихотворение, в центъра на което вече не е само страданието на влюбения, но и празнуването на духовните дарове на любимия, независимо от отвръщането или не на любовното чувство. В сравнение с предишни тенденции, като школата на Гуитоне д'Арецо, стилновската поетика придобива по-висок качествен и интелектуален характер: редовното използване на метафори и символи, както и двойното значение на думите.

С школата на Лапо Джани (док. 13 - 14 век), Гуидо Кавалканти (ок. 1258 – 1300), Чино да Пистоя (1265 или ок. 1270 – 1336) и Данте Алигиери (1265 – 1321) лирическата поезия става изключително тосканска.^[46]^[47] Цялата новост и поетична сила на тази школа се състои, според Данте, в силата на изразяване на чувствата на душата по начина, по който любовта ги вдъхновява, по подходящ и изящен начин, подходяща форма за материята и чрез изкуство, сливащо едното с другото.^[48] Любовта е божи дар, който изкупва човека в очите на Бога, а любимата на поета е ангелът, изпратен от небето, за да покаже пътя към спасението. Този неоплатоничен подход, широко подкрепян от Долче стил ново, и въпреки че в случая на Кавалканти може да бъде разстройващ и дори разрушителен, все пак е едно метафизично преживяване, способно да издигне човека към по-висше, духовно измерение. Новият стил на Джани все още е повлиян от Сицилиано-провансалската школа.^[49]

Стиховете на Кавалканти попадат в два класа: тези, които изобразяват философа (il sottilissimo dialettico, както го нарича Лоренцо Великолепни) и тези, които са по-пряко продукт на неговата поетична природа, пропита с мистицизъм и метафизика. Към първия набор принадлежи известната поема Sulla natura d'amore („Върху природата на любовта“), която всъщност е трактат върху любовната метафизика и е анотирана по-късно по учен начин от известни неоплатонически философи от 15 век, като Марсилио Фичино и други. В други стихотворения Кавалканти е склонен да задуши поетичните образи под мъртвата тежест на философията. От друга страна в своите Ballate той се излива простодушно, но със съзнание за своето изкуство. Най-великата от тях се счита баладата, написана когато е прогонен от Флоренция с групата на Бианки през 1300 г. и намира убежище в Сардзана.^[48] ^[50]

Третият поет сред последователите на новата школа е Чино да Пистоя от рода Синибулди. Неговите любовни стихове са сладки, меки и музикални.

14 век: зародиши на Ренесанса

Данте Алигиери

Основна статия: Данте Алигиери

Данте Алигиери (1265 – 1321) , един от най-великите италиански поети, също показва тези лирични тенденции.^[51] През 1293 г. той пише „Нов живот“ (наречен така, за да покаже, че първата му среща с Беатриче е началото на нов живот), в която идеализира любовта. Това е сборник от стихове, към които Данте добавя разказ и обяснение. Всичко е свръхчувствено, въздушно, небесно, а истинската Беатриче е изместена от идеализирана визия за нея, губейки човешката си природа и превръщайки се в образ на божественото.^[52] Данте е главният герой на произведението и разказът претендира да бъде автобиографичен, въпреки че историческата информация за живота на Данте доказва, че това е поетическа свобода.

Няколко от текстовете на „Нов живот“ се занимават с темата за новия живот. Не всички любовни стихотворения обаче се отнасят до Беатриче - някои са философски и препращат към Convivio.^[53]

„Божествена комедия“

Основна статия: Божествена комедия

Първа страница от ранно печатно издание на „Божествена комедия“ на Данте

„Божествена комедия“ разказва за пътуванията на поета през трите царства на мъртвите — Ада, Чистилището и Рая, придружен от латинския поет Вергилий. Под буквалния смисъл на този велик епос се крие алегоричен смисъл. Данте, пътуващ през трите царства, символизира човечеството, насочено към двойния обект на временното и вечното щастие. Гората, в която поетът се губи, символизира греха.^[54] Планината, огрявана от слънцето, е универсалната монархия.^[48] Трите звяра са трите порока и трите сили, поставили най-големите пречки пред плановете на Данте. Завистта е Флоренция, лека, непостоянна и разделена на Черни гвелфи и Бели гвелфи. Гордостта е домът на Франция. Скъперничеството е папският двор. Вергилий представлява разума и империята.^[55] Беатриче е символът на свръхестествената помощ, която човечеството трябва да има, за да постигне върховната цел, която е Богът.

Достойнството на поемата не е в алегорията, която все още я свързва със средновековната литература. Новото е индивидуалното изкуство на поета, класическото изкуство, прелято за първи път в романска форма. Независимо дали описва природата, анализира страстите, проклина пороците или пее химни на добродетелите, Данте се отличава с величието и деликатността на своето изкуство. Той взима материалите за своята поема от богословието, философията, историята и митологията, но най-вече от собствените си страсти, от омразата и любовта.^[56] Под перото на поета мъртвите оживяват; те отново стават мъже и говорят езика на своето време, на своите страсти. Фарината дели Уберти, Бонифаций VIII, граф Уголино, Манфред, Сордело, Хуго Капет, Св. Тома Аквински, Качагуида, св. Бенедикт и св. Петър са толкова много обективни творения; те стоят пред нас в целия живот на техните характери, техните чувства и техните навици.

Истинският наказващ греховете и възнаграждаващ добродетелите е самият Данте. Личният интерес, който той проявява към историческото представяне на трите свята, е това, което най-много ни интересува и ни вълнува. Той преправя историята според собствените си страсти. Така „Божествена комедия“ е не само жизнена драма на съвременните мисли и чувства, но и ясно и спонтанно отражение на индивидуалните чувства на поета, от възмущението на гражданина и изгнаника до вярата на вярващия и плама на философът. „Божествена комедия“ се нарежда сред най-добрите произведения на световната литература.^[57]

Франческо Петрарка

Основна статия: Франческо Петрарка

Два факта характеризират литературния живот на Франческо Петрарка (1304 – 1374): класическото изследване и новото човешко чувство, въведено в неговата лирика. Петрарка, който разкрива творбите на великите латински писатели, ни помага да разберем Петрарка, който обича истинска жена на име Лаура и я възхвалява приживе и след смъртта ѝ в поезии, изпълнени с елегантност. Петрарка е първият хуманист и същевременно първият модерен лирически поет.^[58]^[59] Кариерата му е дълга и бурна. Живее дълги години в Авиньон, проклинайки покварата на папския двор; обикаля почти цяла Европа. Кореспондира си с императори и папи и е смятан за най-важния писател на своето време.^[48]

Неговият Canzoniere е разделен на три части: първата съдържа поезиите, написани по време на живота на Лаура, втората е стихотворенията, написани след смъртта ѝ, третата е поемата Trionfi. Единствената тема на тази поезия е любовта; но обработката е пълна с разнообразие в концепцията, в образите и в чувствата, извлечени от най-разнообразните впечатления от природата. Лирическите стихове на Петрарка са доста различни не само от тези на провансалските трубадури и италианските поети преди него, но и от текстовете на Данте.^[60] Петрарка е психологически поет, който изследва всичките си чувства и ги предава с изкуство на изящна сладост. Лириката му вече не е трансцедентална като тази на Данте, а е изцяло в човешките граници. Втората част на Канцониери е по-страстна. Триумфи-те са по-ниски; в тях Петрарка се опитва да имитира „Божествена комедия“ на Данте, но не успява. Канцониерите включват и няколко политически поезии, за една се предполага, че е адресирана до Кола ди Риенци, и няколко сонета срещу двора на Авиньон. Те са забележителни със силата на чувствата си, а също и с това, че показват, че в сравнение с Данте Петрарка е имал чувство за по-широко италианско съзнание. Той ухажва Италия, която е различна от всичко, замислено от хората от Средновековието. В това той е предшественик на модерните времена и модерните стремежи.^[61] Петрарка няма решителна политическа идея. Той превъзнася Кола ди Риенци, призовава император Карл IV и възхвалява Висконти; всъщност неговата политика е повлияна повече от впечатления, отколкото от принципи. Преди всичко това е любовта му към Италия, която в съзнанието му е обединена отново с Рим, великият град на неговите герои Цицерон и Сципион.^[62] Някои казват, че Петрарка поставя началото на Ренесансовия хуманизъм.

Джовани Бокачо

Основна статия: Джовани Бокачо

Джовани Бокачо (1313 – 1375) изпитва същата ентусиазирана любов към Античността и същото преклонение пред новата италианска литература като Петрарка.^[63] Той е първият, който прави латински превод на „Илиада“, а през 1375 г. и на „Одисея“. Неговото класическо обучение е показано в произведението De genealogia deorum, в което той изброява боговете според генеалогични дървета от различни автори, писали за езическите божества. Genealogia deorum е, както каза А. Х. Хеерен, енциклопедия на митологичните знания; и е предшественик на хуманистичното движение от 15 век.^[64] Бокачо е и първият историк на жените в своя De mulieribus claris и първият, който разказва историята на великите нещастници в своя De casibus virorum illustrium. Той продължава и усъвършенства предишни географски изследвания в своята интересна книга De montibus, silvis, fontibus, lacubus, fluminibus, stagnis, et paludibus, et de nominibus maris, за която използва Вибий Секвестер. От италианските му творби текстовете му не се доближават до съвършенството на тези на Петрарка.^[63] Неговата наративна поезия е по-добра. Той не изобретява октавната строфа, но е първият, който я използва в произведение с дължина и художествени качества в неговата Teseide – най-старата италианска романтична поема. Филострат разказва за любовта на Троил и Кресида. Възможно е Бокачо да е познавал френската поема за Троянската война от Беноа дьо Сен Мор, но интересът на неговата поема се крие в анализа на страстта на любовта. Ninfale fiesolano разказва любовната история на нимфата Мезола и овчаря Африка. Amorosa Visione, поема в терцини, несъмнено дължи произхода си на „Божествена комедия“. „Ameto“ е смесица от проза и поезия и е първият италиански пасторален романс. ^[65]

Filocolo заема най-ранното място сред рицарските романи.^[66] В него има забележително изобилие в митологичната част, което накърнява романа като художествено произведение, но допринася за историята на съзнанието на Бокачо. Fiammetta е друг роман за любовта на Бокачо и Мария Аквинска, предполагаема извънбрачна дъщеря на крал Робер Анжуйски, която той винаги е наричал с името Фиамета. ^[65]

Бокачо става известен главно „Декамерон“ – сборник от сто новели, свързани от група мъже и жени, които се оттеглят във вила близо до Флоренция, за да избягат от чумната епидемия през 1348 г. Писането на новели, толкова изобилно през предходните векове, особено във Франция, сега за първи път приема художествена форма.^[67] Стилът на Бокачо клони към имитация на латински, но при него прозата първо приема формата на развито изкуство. Грубостта на старите фаблио отстъпва място на внимателната и добросъвестна работа на един ум, който има чувство за красивото, който е изучавал класическите автори и който се стреми да им подражава колкото е възможно повече. Освен това в „Декамерон“ Бокачо е очертаващ характера и наблюдател на страстите. В това се крие неговата новост. Много е писано за източниците на романите на „Декамерон“. Вероятно Бокачо е използвал както писмени, така и устни източници. Народната традиция трябва да го е снабдила с материалите за много истории, като например тази за Гризелда.

За разлика от Петрарка, който винаги е бил недоволен, зает, уморен от живота, обезпокоен от разочарования, намираме Бокачо спокоен, ведър, доволен от себе си и от обкръжението си. Въпреки тези фундаментални различия в характерите им двамата големи автори са стари и сърдечни приятели.^[68] Но привързаността им към Данте не е еднаква. Петрарка, който казва, че го е видял веднъж в детството си, не е запазил приятен спомен за него и би било безполезно да отричаме, че ревнува славата му. „Божествена комедия“ му е изпратена от Бокачо, когато е бил стар, и Петрарка признава, че никога не я е чел. От друга страна Бокачо изпитва към Данте нещо повече от любов - той изпитва ентусиазъм. Той пише неговата биография (която някои критици осъждат за точността) и изнася публични критични лекции върху поемата в Санта Мария дел Фиоре във Флоренция.

Други

Имитатори

Фацио дели Уберти (1305 или 1309 – сл. 1367) и Федерико Фреци (ср. на 14 век – 1416) са имитатори на „Божествена комедия“, но само на външната ѝ форма.^[69] Първият пише Dittamondo – дълга поема, в която авторът предполага, че е отведен от географа Солин в различни части на света и че неговият комедиен пътеводител разказва историята им. Легендите за възхода на различните италиански градове имат известно историческо значение. Фреци, епископ на родния си град Фолиньо, пише Quadriregio („Четирицарствие“) – поема за четирите царства Любов, Сатана, Пороци и Добродетели. Тази поема има много прилики с „Божествена комедия“. Фреци описва състоянието на човека, който се издига от състояние на порок до състояние на добродетел, и описва Ада, Лимбо, Чистилището и Рая. Поетът има като спътница богинята Атина Палада.^[70]^[71]

Между 1378 и 1385 г. сер Джовани (Джовани Фиорентино, док. 14 век) пише Il Pecorone – сборник от 50 новели, разказани от монахинята Сатурнина и влюбения в нея монах Антонио. В продължение а 50 дена те се срещат в салона на манастир във Форли, за да си разказват истории. Сер Джовани доста подражава на Бокачо и в 32 от новелите възпроизвежда откъси от Хрониката на Джовани Вилани. Първата новела от Ден IV съдържа основните характеристики, които характеризират един от шедьоврите на Уилям Шекспир – „Венецианският търговец“.^[72]

Франко Сакети (1332 – 1400) също пише новели, в по-голямата си част по теми, взети от флорентинската история. Сборникът му Trecentonovelle („300 новели“) дава реалистична картина на флорентинското общество в края на 14 век. Темите почти винаги са неподходящи, но е очевидно, че Сакети е събрал тези анекдоти, за да може да направи свои собствени заключения и морални размисли, които поставя в края на всяка история. От тази гледна точка творчеството на Сакети се доближава до Monalisaliones от Средновековието.

Трети новелист е Джовани Серкамби от Лука (1347 или 1348 – 1424), който след 1374 г. написва книгата Novelliere, подражавайки отчасти на Бокачо и повече на Сер Джовани и на Франко Сакети, за група хора, които трябва да бягат от чумата и пътуват из различни италиански градове, спирайки тук и там, разказвайки истории.^[73]

По-късни, но важни имена са тези на Мазучо Салернитано (Томазо Гуардато, ок. 14010 – 1475), който пише Novellino – сборник с 50 разказа, и Антонио Корнацано (ок. 1430 – 1483/84), чийто сборник от новели в елегични дистихове De proverbiorum origine^[74] става изключително популярен.

Хроники

Хрониките, за които преди се смята, че са от 13 век, сега се считат главно за фалшификати.^[75] В края на 13 век има хроника от Дино Компани (ок. 1255 – 1324), вероятно автентична.

Джовани Вилани (ок. 1276 или 1289 – 1348) е повече хроникьор, отколкото историк.^[76] Той разказва за събитията до 1347 г. Пътуванията, които е направил в Италия и Франция, и информацията, получена по този начин, означават, че неговата хроника, Historie Fiorentine, обхваща събития в цяла Европа. Той говори надълго и нашироко не само за събитията в политиката и войната, но и за заплатите на държавните служители, паричните суми, използвани за заплащане на войници и обществени празници, и много други неща, чието знание е ценно. Разказът му често е обременен с измислици и грешки, особено когато говори за неща, които са се случили преди неговото време.^[77] Негов брат е Матео Вилани (1282 – 1363), който продължава хрониката до 1363 г. Тя е продължена от Филипо Вилани (1325 – 1407).^[78]

Аскетици

„Божествена комедия“ е аскетична в своята концепция и в много точки от нейното изпълнение. Работата на Петрарка има подобни качества, но нито Петрарка, нито Данте могат да бъдат класифицирани сред чистите аскети на своето време. Все пак много други писатели попадат тук. Мистицизмът на Света Катерина Сиенска (1347 – 1380) е политически.^[79] Тази необикновена жена се стреми да върне Римската църква към евангелската добродетел и остави колекция от писма, написани с висок и възвишен тон до всякакви хора, включително папи. Нейното е най-ясното религиозно изказване в Италия през 14 век. Въпреки че точни идеи за реформация не влизат в главата ѝ, нуждата от голяма морална реформа се усеща в сърцето ѝ. Тя трябва да заеме мястото си сред онези, които са подготвили пътя за религиозното движение от 16 век.^[77]^[80]

Друг сиенец – Джовани Коломбини (ок. 1300 – 1367), основател на Ордена на Йезуатите, проповядва бедност чрез предписание и пример, връщайки се към религиозната идея на Свети Франциск от Асизи. Неговите писма са сред най-забележителните в категорията на аскетическите произведения през 14 век.^[81] Бианко да Сиена (ок. 1350 – 1399) пише няколко религиозно вдъхновени стихотворения (lauda), популярни през Средновековието.

Якопо Пасаванти (ок. 1302 – 1357) в своето „Огледало на истинското разкаяние“ (Specchio della vera penitenza) прави сложна преработка на проповедите си, произнесени през Великия пост през 1354 г.^[82] Чрез яркото разглеждане на естеството на греха и неговите последствия той цели да предостави на непрофесионалната публика практическо ръководство за покаяние. Авторът показва впечатляваща доктринална експертиза. Той също така развива 48-те примера, с които илюстрира посланието си в нещо, което всъщност е новела, като артистичността му може да бъде сравнена с тази на Джовани Бокачо в „Декамерон“.^[83]

Доменико Кавалка (ок. 1270 – 1342) от Ордена на Отците проповедници превежда от латински „Жития на Светите отци“ (Vitae patrum). Ривалта () оставя след себе си много проповеди, а известният романист Франко Сакети (ок. 1335 – ок. 1400) – много беседи. Като цяло няма съмнение, че едно от най-важните произведения на италианския дух на 14 век е религиозната литература.^[77]

Творби на народен език

Хумористичната поезия, до голяма степен развита през 13 век, е продължена през 14 от Биндо Боники (1260 – 1337), Ариго ди Кастручо (1304 – 1357), Чеко Нуколи (? – 14 век), Андреа Орканя (ок. 1308 – 1368), Липо Паши де Барди (13 век – пр. 1332), Адриано де Роси (ок. 1333 – 1400), Антонио Пучи (ок. 1309 – 1388) и други по-малко известни творци. Орканя е особено комичен; Боники е комичен със сатирична и морална цел.^[77]^[84] Пучи превъзхожда всички тях с разнообразието на творбите си.^[85] Той поставя в триплети хрониката на Джовани Вилани (Centiloquio) и написва много исторически поеми, наречени Serventesi, много комични поеми и не малко епично-популярни композиции на различни теми. Негова малка поема в седем песни разказва за войната между флорентинците и пизанците от 1362 до 1365 г.^[77]

Други стихотворения, извлечени от легендарен източник, славят Кралицата на Ориента (Reina d'Oriente), Аполон от Тир (Apollonio di Tiro), Хубавия Герардино (Bel Gherardino) и т. н. Тези стихотворения, предназначени за рецитиране, са предците на романтичния епос.^[77]^[86]

Политически творби

Много поети от 14 век създават политически творби. Внимание заслужават Фацио дели Уберти (1305 или 1309 – сл. 1367), авторът на Dittamondo, който пише Serventese до господарите и народа на Италия – поема за Рим в ожесточена инвектива (нападателна реч) срещу Карл IV, както и Франческо ди Ваноцо (ок. 1340 – сл. 1389), Стопа Бостики, нар. фрате Стопа (док. ср. 14 век) и Матео Фрескобалди (ок. 1297 – 1348). Може да се каже най-общо, че по примера на Петрарка много писатели се отдават на патриотична поезия.

От този период датира и литературното явление, известно под името Петраркизъм.^[87] Петраркистите, или онези, които възпяват любовта, имитиращи маниера на Петрарка, се откриват още през 14 век. Но други третират същата тема с повече оригиналност, по начин който може да се нарече полународна. Такива са Ballate на сер Джовани Фиорентино (док. 14 век), Франко Сакети (1332 – 1400), Николò Солданиери (? – 1385), Гуидо Донати (неизв.) и Биндо Донати (неизв.). Ballate са стихотворения, изпети с танци, и има много песни за музика от 14 век. Вече казахме, че Антонио Пучи пише Хрониката на Вилани. Достатъчно е да се отбележи Хрониката на Арецо в терцини от Бартоломео Синигарди (? – ок. 1393) и историята, също в терцини, на пътуването на папа Александър III до Венеция, от Петър де Наталибус (ок. 1330 – пр. 1406).^[88] Освен това всяка тема, независимо дали е история, трагедия или животновъдство, се третира в стихове. Нери ди Ландочо Палярези (ок. 1350 – 1406) пише „Житие на Света Екатерина“; Якопо Градениго, нар. Белето (ср. 14 век – 1417/1420) разделя Евангелията на триплети.

XV век: Ренесансов хуманизъм

Основна статия: Ренесансов хуманизъм

Вижте също: Куатроченто

Ренесансовият хуманизъм се развива през XIV и началото на XV век и е отговор на предизвикателството на средновековното схоластично образование, наблягайки на практическите, допрофесионалните и научните изследвания. Схоластиката се фокусира върху подготовката на мъжете да бъдат лекари, адвокати или професионални теолози и се преподава от одобрени учебници по логика, естествена философия, медицина, право и теология.^[89] Основни центрове на Хуманизма са Флоренция и Неапол.^[90]

Вместо да обучават професионалисти на жаргон и строга практика, хуманистите се стремят да създадат граждани (включително понякога жени), способни да говорят и пишат с красноречие и яснота. По този начин те биха били способни да се ангажират по-добре в гражданския живот на своите общности и да убеждават другите към добродетелни и благоразумни действия. Това трябва да бъде постигнато чрез изучаването на studia humanitatis, известни днес като Хуманитарни науки: граматика, реторика, история, поезия и морална философия. Ранният италиански хуманизъм, който в много отношения продължава граматичните и реторичните традиции на Средновековието, не само предоставя на стария Тривиум ново и по-амбициозно име – Studia humanitatis, но също така увеличава неговия действителен обхват, съдържание и значение в учебната програма на училищата и университетите и в собствената си обширна литературна продукция. Studia hunanitatis изключват логиката, но добавят към традиционната граматика и реторика не само история, гръцки език и морална философия, но също правят поезията, някога продължение на граматиката и реториката, най-важния член на цялата група.^[91]

Ранните хуманисти, като Франческо Петрарка (1304 – 1374), Лино Колучо Салутати (1332 – 1406) и Леонардо Бруни (1370 – 1444), са големи колекционери на антични ръкописи. Мнозина работят за организираната Църква и членуват в религиозни ордени (като Петрарка), докато други са адвокати и канцлери на италиански градове, като ученикът на Петрарка, Салутати, канцлер на Флоренция (1410 – 1411), и по този начин имат достъп до работилници за копиране на книги.

В Италия хуманистичната образователна програма печели бърз прием и до средата на XV век много от членовете на висшите класи получават хуманитарно образование. Някои от най-висшите служители на Църквата са хуманисти с ресурсите да натрупат важни библиотеки. Такъв е кардинал Василий Бесарион (1403 – 1472), бивш гръцки православен, приел католицизма, който се готви за папски престол и е един от най-учените хора на своето време. През XV век има пет папи хуманисти, един от които – Еней Силвий Пиколомини (Пий II) (1404 – 1464) е плодовит автор и пише трактат за „Образованието на момчетата“.

Изота Ногарола (1418 – 1466) е ренесансова писателка и поетеса, хуманистка. По-голямата част от живота си прекарва в уединение, занимавайки се с наука. Най-известното ѝ произведение, отпечатано едва през 1563 г, е диалогът De pari aut impari Evae atque Adae peccato, чийто предмет са мъжката и женската природа, за по-голямата или по-малка отговорност на Адам и Ева за първородния грях. И двамата герои (Изота и бъдещия подест на Бреша Лодовико Фоскарини) заемат страната съответно на своя пол, а следователно и на Адам и Ева. По същество Изота се опитва да превърне крехкостта на Ева в сила. Тя представя Ева като слабо и невежо създание, оправдавайки поведението ѝ пред ласкателството на змията, докато Фоскарини твърди, че жената е по-виновна. В диалога аргументите и опроверженията са подкрепени от прибягването до Аристотел, Библията, De genesi ad litteram на Свети Августин, Moralia in Job на Свети Григорий Велики, Sententiae на Пиетро Ломбардо и произведенията на Свети Тома Аквински.

Литературата във Флоренция при Медичите

Леон Батиста Алберти (1404 – 1472) пише на народен език. Веспасиано да Бистичи (1421 – 1498), докато постоянно изучава гръцки и латински ръкописи, пише Vite di uomini illustri („Жизнеописания на знаменитите мъже“), ценни с историческото си съдържание и съперничещи на най-добрите произведения от XIV век по откровеност и простота. Андреа да Барберино (ок. 1370 – ок. 1432) написва красивата проза Reali di Francia, придавайки колорит на рицарските романи. Фео Белкари (1410 – 1484) и Джироламо Бенивиени (1453 – 1542) се връщат към мистичния идеализъм от по-ранни времена.^[92]

Но влиянието на Флоренция върху Ренесанса е особено видимо при Козимо де Медичи Стари (1389 – 1464) и Лоренцо де Медичи Великолепни (1492 – 1492).^[93] Мисленето на Лоренцо де Медичи е формирано от древните: той учи при гърка Йоан Аргиропул, посещава платонови дискусии, събира кодекси, скулптури, вази, картини, скъпоценни камъни и рисунки, за да украси градините на Сан Марко и създава Библиотека Лауренциана.^[94] В салоните на неговия флорентински дворец, във вилите му в Кареджи, Фиезоле и Анибра, се съхраняват прекрасни сандъци, изрисувани от Дело ди Николо Дели с истории от Овидий, Херкулес от Антонио дел Полайоло, Атина Палада на Сандро Ботичели, творбите на Филипино Липи и Андреа дел Верокио. Лоренцо живее изцяло в класическия свят, но ако четем собствените му стихове, виждаме човек на своето време, почитател на Данте и на старите тоскански поети, който черпи вдъхновение от популярната муза. Като поет той успява да предаде и най-ясно изразения реализъм, и най-възвишения идеализъм, като преминава от платоновия сонет към страстните триоли на Amori di Venere, от грандиозността на Salve до Nencia до Beoni, от Canto carnascialesco до lauda. Усещането за природа е силно у него; ту сладък и меланхоличен, ту бодър и дълбок, сякаш ехо от чувствата, тъгата, амбициите на онзи дълбоко вълнуващ живот. Той обича да се вглежда строго в себе си, но също така е в състояние и да излее душата си. Той описва с изкуството на скулптор; той сатиризира, смее се, моли се, въздиша, винаги елегантен, винаги флорентинец, но чете Анакреон, Овидий и Тибул; иска да се наслаждава на живота, но и да вкуси от финеса на изкуството.

Анджело Полициано (1454 – 1494) обединява още по-изкусно античния и модерния, класическия и популярния стил. В неговите Rispetti и Ballate свежестта на образите и пластичността на формата са неподражаеми.^[95] Почитател на Древна Гърция, Полициано пише италиански стихове с ослепителни цветове; най-чистата елегантност на гръцките източници прониква в неговото изкуство във всичките му разновидности, както в Orfeo, така и в Stanze per la giostra.

Възниква напълно нов стил поезия – Карнавалната песен (Canto carnascialesco). Това са хорови песни, придружени от символични маскаради, често срещани във Флоренция по време на карнавала. Те са написани в мерена реч като баладата; и в по-голямата си част се изпълняват от групи работници и търговци, които, с не много целомъдрени намеци, пеят възхвала на своето изкуство. Тези триумфи и маскаради са режисирани от самия Лоренцо Великолепни. Вечер тръгват из града големи дружини на коне, които свирят и пеят тези песни. Има написани самия Лоренцо, които превъзхождат всички останали в своето майсторство. Най-известната е озаглавена Bacco ed Arianna („Бакх и Ариадна“).^[96] ^[97]

Епос: Пулчи и Боардо

Италия все още няма истинска епична поезия, но има много поеми, наречени кантари, защото съдържат истории, които се пеят на хората,^[98] и освен това има романтични поеми, като Buovo d'Antona, Regina Ancroia и др. Но първият, който въвежда живот в този стил, е Луиджи Пулчи (1432 – 1484), който израства в дома на Медичите и който написва Morgante Maggiore по молба на Лукреция Торнабуони, майка на Лоренцо де Медичи. Материалът на Морганте е почти изцяло взет от неясна рицарска поема от 15 век, преоткрита от Пио Райна през 20 век. Пулчи издига своя собствена структура, често превръщайки темата в присмех, изкривявайки героите, въвеждайки много отклонения, ту капризни, ту научни, ту теологични. Пулчи издига романтичния епос в произведение на изкуството и обединява сериозното и комичното.^[96] ^[99]

С по-сериозно намерение Матео Боярдо, граф на Скандиано (1441 – 1494), пише своя Orlando innamorato („Влюбеният Орландо“), в който изглежда се стреми да обхване цялата гама от каролингски легенди; но той не изпълнява задачата си.^[100] Тук също откриваме голяма жилка на хумор и бурлеска. И все пак Боярдо е привлечен от света на романтиката от дълбока симпатия към рицарските маниери и чувства; тоест за любов, куртоазия, доблест и щедрост. Трета романтична поема от 15 век е Mambriano от слепия Франческо Бело (15 – 16 век) (нар. Чеко ди Ферара, но вероятно е Франческо Орбо от Флоренция^[101]). Той черпи от Каролингския цикъл, от романсите на Кръглата маса и от Класическата античност. Той е поет с необикновен гений и с развито въображение. Той оказва влиянието на Боярдо.^[96]^[102]

Други

През 15 век историята няма нито много, нито много добри ученици. Нейното възраждане принадлежи на следващата епоха. Писано е предимно на латински. Джовиано Понтано (1429 – 1503) пише „История на Неапол“, Леонардо Бруни от Арецо (1370 – 1444) – тази на Флоренция, на латински.^[103] Бернардино Корио (1459 – 1519) пише „История на Милано“ на италиански.^[104]^[105]

Леонардо да Винчи (1452 – 1519) пише „Трактат за живописта“, Леон Батиста Алберти (1404 – 1472) – трактати за скулптурата и за архитектурата. Но имената на тези двама мъже са важни не толкова като автори на тези трактати, а като въплъщения на друга характеристика на епохата на Ренесанса; гъвкавостта на гениалността, силата на приложение в много и разнообразни линии и това да бъдеш отличен във всички. Леонардо е архитект, поет, художник, хидроинженер и изтъкнат математик. Алберти е музикант, изучава право, архитект е и чертожник и има голяма слава в литературата. Има дълбоко чувство за природата и почти уникална способност да асимилира всичко, което вижда и чува. Леонардо и Алберти са представители и почти компендиум сами по себе си на цялата онази интелектуална сила на Епохата на Ренесанса.^[104] ^[106]

Пиер Капони (1446 – 1496), автор на Commentari deli acquisto di Pisa и на разказа на Tumulto dei Ciompi, принадлежи както към 14, така и към 15 век. Албертино Мусато от Падуа (1261 – 1329) пише на латински „История на император Хайнрих VII“. След това той пише трагедия на латински за Ецелино III да Романо – имперския викарий на Хайнрих в Северна Италия, Eccerinus, която вероятно не е представена на сцената. Това остава изолирана творба.

Развитието на драмата през 15 век е много голямо.^[107] Този вид полународна литература се заражда във Флоренция и се свързва с определени народни празници, които обикновено се провеждат в чест на Свети Йоан Кръстител, покровител на града. Светото представяне (Sacra Rappresentazione) е развитие на средновековната Мистерия. Въпреки че принадлежи към народната поезия, някои от нейните автори са много известни писатели: Лоренцо де Медичи пише Св. Йоан и Павел, а Фео Белкари (1410 – 1484) – Свети Панунций, Авраам и Исак и др. От 15 век някои елементи от комедийно-профанното намират своето място в Светото представяне.^[108] От неговия библейски и легендарен конвенционализъм Аджело Полициано се еманципира в своя Орфей, който, макар и във външната си форма да принадлежи към светите представления, все пак съществено се отдалечава от тях в съдържанието си и във въведения художествен елемент.

16 век: Късен ренесанс

Основната характеристика на литературната епоха, следваща тази на Ренесанса, е, че тя се усъвършенства във всеки вид изкуство, по-специално обединявайки основно италианския характер на своя език с класическия стил.^[109] Този период продължава от около 1494 г. до около 1560 г.^[2] – 1494 г., когато Карл VIII слиза в Италия, отбелязвайки началото на външното господство и политическия упадък на Италия.

Известните мъже от първата половина на 16 век получават образование в предходния: Пиетро Помпонаци (1462 – 1525), Марчело Вирджилио Адриани (1464 – 1521), Николо Макиавели (1469 – 1527), Пиетро Бембо (1470 – 1547), Микеланджело Буонароти (1474 – 1564), Лудовико Ариосто (1474 – 1533), Якопо Нарди (1476 –1563 ), Джан Джорджо Трисино (1478 – 1550), Балдасаре Кастильоне (1478 – 1529) и Франческо Гуичардини (1483 – 1540). Книжовната дейност, възникнала от края на 15 век до средата на 16 век, е продукт на политическите и социалните условия на по-ранната епоха.^[2]^[110]

Балдасаре Кастильоне

Основна статия: Балдасаре Кастильоне

Балдасаре Кастильоне (1478 – 1529) пише „Книгата на придворния“ (Il Cortegiano), занимаваща се с въпроси на етикета и морала на придворния. Публикувана през 1528 г., тя е много влиятелна в европейските дворцови кръгове от 16 век.^[111] Творбата е дълъг философски диалог по темата какво представлява идеалният придворен или (в трета глава) придворна дама, достойна да се сприятели и да посъветва принц или политически лидер. Вдъхновен от испанския двор по времето си като посланик на Светия престол (1524 – 1529),^[112] Кастильоне поставя разказа на книгата в годините си като придворен в родното си Херцогство Урбино. Тя бързо става изключително популярна и е асимилирана от своите читатели в жанра на предписващите куртоазните книги^[113], занимаващи се с въпроси на етикета, самопредставянето и морала, особено в княжеските или кралските дворове, книги като Galateo (1558) на Джовани Дела Каза (1503 – 1556) и „Гражданският разговор“ (La civil conversazione, 1574) на Стефано Гуацо (1530 – 1593). „Книгата на придворния“ обаче е много повече от това – тя има характер на драма, отворена философска дискусия и есе. На нея се гледа и като на завоалирана политическа алегория.^[114]

Науката за историята: Макиавели и Гуичардини

Основни статии: Николо Макиавели и Франческо Гуачардини

Николо Макиавели (1469 – 1527) и Франческо Гуичардини (1483 – 1540) са главните създатели на науката за историята.^[115] Основните произведения на Макиавели са „История на Флоренция“, „Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий“, „Изкуството на войната“ и „Владетелят“. Неговата заслуга се състои в това, че подчертава експерименталната страна на изследването на политическото действие, като наблюдава факти, изучава истории и извлича принципи от тях. Неговата история понякога е неточна във фактите; това е по-скоро политическо, отколкото историческо произведение.^[116] Особеността на гения на Макиавели се крие, както бе казано, в неговото артистично усещане за третиране и обсъждане на политиката сама по себе си и за себе си, без оглед на непосредствената цел в способността му да се абстрахира от частичните прояви на преходното настояще, в заповяда по-задълбочено да притежава вечното и вродено царство и да го постави в подчинение на себе си.^[2]

До Макиавели и като историк, и като държавник идва Гуичардини. Той е много наблюдателен и се опита да сведе наблюденията си до наука.^[117] Неговата „История на Италия“, която се простира от смъртта на Лоренцо де Медичи до 1534 г., е пълна с политическа мъдрост, подредена е умело в своите части, дава жива картина на характера на хората, за които се отнася, и е написана в грандиозен стил. Той проявява дълбоко познаване на човешкото сърце, обрисува правдиво темперамента, способностите и навиците на различните европейски народи. Връщайки се към причините за събитията, той търси обяснението на разнопосочните интереси на принцовете и на тяхната взаимна ревност. Фактът, че е бил свидетел на много от събитията, които разказва, и че е участвал в тях, добавя авторитет към думите му. Политическите рефлексии винаги са дълбоки; в Pensieri, както казва Джино Капони, той изглежда се стреми да извлече чрез самоанализ една квинтесенция, така да се каже, от нещата, наблюдавани и правени от него, като по този начин се стреми да формира политическа доктрина, която е възможно най-адекватна във всичките ѝ части.

Макиавели и Гуичардини могат да се считат за изтъкнати историци, както и за създатели на историческата наука, основана на наблюдението.^[2]^[118]

По-надолу от тях, но все пак заслужаващи внимание, са Якопо Нарди (1476 – 1563) – справедлив и верен историк и добродетелен човек, който защитава правата на Флоренция срещу Медичите пред Карл V, Бенедето Варки (1503 – 1565), Джован Батиста Адриани (1511 – 1579), Бернардо Сени (1504 – 1558) и, извън Тоскана, Камило Порцио (1526 – 1580), който разказва Congiura de baroni и историята на Италия от 1547 до 1552 г., Анджело ди Костанцо (ок. 1507 – 1591), Пиетро Бембо (1470 – 1547), Паоло Парута (1540 – 1598) и др.^[2]

Лудовико Ариосто

Основна статия: Лудовико Ариосто

„Бесният Орландо“ (Orlando furioso, 1516) на Лудовико Ариосто (1474 – 1533) е продължение на „Влюбването на Орландо“ (L'Inamoramento de Orlando, 1483) на Матео Мария Боярдо. Неговата характеристика е, че той асимилира романтиката на рицарството със стила и образците на Класицизма. Романтичният Ариосто е художник само от любовта към своето изкуство^[2] и епика.^[119]

Единствената му цел е да създаде романтика, която да угоди на него и на неговото поколение. Неговият Орландо няма сериозна и сериозна цел. Напротив, тя създава един фантастичен свят, в който поетът се лута, задоволява каприза си и понякога се усмихва на собственото си творчество. Голямото му желание е да изобрази всичко с възможно най-голямо съвършенство; култивирането на стил е това, което го занимава най-много. В неговите ръце стилът става чудесно пластичен за всяка концепция, независимо дали е висока или ниска, сериозна или спортна. При него октавната строфа достига високо ниво на изящество, разнообразие и хармония.^[2]^[120]

Пиетро Бембо

Основна статия: Пиетро Бембо

Пиетро Бембо (1470 – 1547) е влиятелна фигура в развитието на италианския език, по-специално на тосканския, като литературна среда и неговите писания подпомогат възраждането на интереса към произведенията на Петрарка през 16 век.^[121] Като писател той се опита да възстанови част от легендарното „въздействие“, което старогръцкият е имал върху своите слушатели, но вместо това на тоскански италиански. Той смята за свой модел и за най-високия пример за поетичен израз, постиган някога в италианския език, работата на Петрарка и Бокачо – двама писатели от 14 век, за които той помага да се върнат обратно на мода.

В Prose della volgar lingua той поставя Петрарка като перфектен модел и обсъжда композицията на стихове в детайли, включително рима, ударение, звуци на думите, баланс и разнообразие. В теорията му специфичното разположение на думите в стихотворение, със строго внимание към техните съгласни и гласни, техния ритъм, позицията им в рамките на дълги и къси стихове, може да предизвика емоции, вариращи от сладост и изящество до тежест и скръб у слушателя. Това произведение е от решаващо значение за развитието на Италианския мадригал – най-известната светска музикална форма на 16 век, тъй като именно тези стихотворения, внимателно изградени (или, в случая с Петрарка, анализирани) според идеите на Бембо, трябва да бъдат основните текстове за музиката.^[122]

Торкуато Тасо

Основна статия: Торкуато Тасо

Историците на италианската литература се съмняват дали Торкуато Тасо (1544 – 1595) трябва да бъде поставен в периода на най-високото развитие на Ренесанса или той сам трябва да формира период, междинен между този и следващия.^[123] Със сигурност той е дълбоко нехармоничен със собствения си век. Религиозната му вяра, сериозността на характера му, дълбоката меланхолия, настанила се в сърцето му, продължаващият му стремеж към идеално съвършенство - всичко това го поставя извън литературната епоха, представена от Николо Макиавели, Лудовико Ариосто и Франческо Берни. Както казва Джозуе Кардучи, Тасо е законният наследник на Данте:^[124] той вярва и аргументира вярата си с философия; той обича и коментира любовта си в заучен стил; той е творец и пише диалози на схоластични спекулации, които биха се считали за платонически.

Тасо е само на 18 години, когато през 1562 г. опитва ръката си в епическата поезия и пише „Риналдо“, в която се казва, че се е опитал да примири правилата на Аристотел с разнообразието от Ариосто. По-късно пише „Аминта“ – изящна пасторална драма, но творбата, към която отдавна е насочил мислите си, е героичната поема и тя поглъща всичките му сили. Той обяснява намеренията си в трите Discorsi, написани, докато пише „Освободения Йерусалим“ (Gerusalemme liberata): той би избрал велика и прекрасна тема, не толкова древна, че да е загубила всякакъв интерес, нито толкова нова, че да попречи на поета да я украси с измислени обстоятелства. Той би я третирал стриктно според правилата за единството на действието, наблюдавано в гръцките и латинските поеми, но с много по-голямо разнообразие и великолепие от епизоди, така че в тази точка тя не трябва да изостава от романтичната поема; и накрая, той ще я напише във възвишен и богато украсен стил. Това е направено от Тасо в „Освободения Йерусалим“, чиято тема е освобождаването на гроба на Иисус Христос през XI век от Годфроа дьо Буйон.^[125] Поетът не следва вярно всички исторически факти, но поставя пред нас основните причини за тях, въвеждайки свръхестественото действие на Бога и Сатаната. „Освободеният Йерусалим“ е най-добрата героична поема, която Италия може да покаже. Доближава се до класическото съвършенство. Неговите епизоди преди всичко са най-красивите. В нея има дълбоко чувство и всичко отразява меланхоличната душа на поета. Що се отнася обаче до стила, въпреки че Тасо старателно се стреми да се приближи до класическите образци, не може да не се отбележи, че той използва прекомерно метафората, антитезата, пресилени концепции; и именно от тази гледна точка някои историци поставят Тасо в литературния период, известен като Secentismo, а други, по-умерени в своята критика, казват, че той е подготвил пътя за това.^[126]^[127]

Второстепенни писатели

Междувременно има опити за написване и на исторически епос. Джан Джорджо Трисино (1478 – 1550) от Виченца пише поемата „Италия освободена от готите“ (Italia liberata dai Goti). Изпълнен с учение и с правилата на античните, той се оформя върху вторите, за да възпее кампаниите на Велизарий; той казва, че се е принудил да спазва всички правила на Аристотел и че е подражавал на Омир.^[128] В това отново се вижда един от продуктите на Ренесанса. И въпреки че работата на Трисино е бедна на изобретение и без никаква оригинална поетична окраска, все пак тя помага да се разбере по-добре какви са били условията на ума през 16 век.^[2]

Лирическата поезия със сигурност не е от видовете, издигнали се до голяма висота през 16 век. Оригиналността липсва напълно, тъй като през онзи век изглежда, че не може да се направи нищо по-добро от копирането на Петрарка. Все пак и в този стил има някои енергични поети. Монсиньор Джовани Гуидичони от Лука (1500 – 1541) показва, че има щедро сърце. В изящни сонети той изразява скръбта си за тъжното състояние на страната си. Франческо Мария Молца от Модена (1489 – 1544), научил старогръцки, латински и иврит, пише с изящен стил и дух. Джовани дела Каза (1503 – 1556) и Пиетро Бембо (1470 – 1547), въпреки че са петраркисти, са елегантни. ^[129] Дори Микеланджело (1475 – 1564) понякога е петраркист, но неговите стихове носят печата на неговия необикновен и оригинален гений.

И много дами трябва да бъдат поставени близо до тези поети, като Витория Колона (1492 – 1547), обичана от Микеланджело, Вероника Гамбара (1485 – 1550), Тулия д'Арагона (ок. 1510 – 1556) и Джулия Гондзага (1513 – 1566) – поетеси с голяма деликатност и превъзхождащи по гениалност много писатели от своя род време.^[130] Изабела ди Мора (ок. 1520 – 1545 или 1546) е уникален пример за женска поезия от онова време, чийто скръбен живот е една от най-трогателните и трагични истории, произлезли от Италианския ренесанс.^[131]

През 16 век са написани много трагедии, но всичките са слаби. Причината за това е моралното и религиозно безразличие на италианците, липсата на силни страсти и силни характери. Първият, който заема трагичната сцена, е Джан Джорджо Трисино (1478 – 1550) със своята „Софонизба“, следваща най-стриктно правилата на изкуството, но написана в бледи стихове и без топлина. „Орест“ и „Розмунда“ на Джовани ди Бернардо Ручелай (1475 – 1525) не са по-добри, нито преводът на „Антигона“ на Луиджи Аламани (1495 – 1556). Спероне Сперони (1500 – 1588) в своята Canace и Джиралди Чинтио (1504 – 1573) в своята Orbecche се опитват да станат новатори в трагичната литература, но провокират критики за гротеска и дебат за ролята на благоприличието.^[132] Те често се разглеждат като по-долу от Torrismondo на Торкуато Тасо, особено забележителни с хоровете, които понякога напомнят на хора на древногръцките трагедии.^[133]

Италианската комедия от 16 век е почти изцяло моделирана по латинската комедия. Почти винаги си приличат по сюжета, по характерите на стареца, на слугата, на прислужницата; и аргументът често е един и същ. Така Lucidi на Аньоло Фиренцуола (1493 – 1543) и Vecchio amoroso на Донато Джаноти (1492 – 1573) са по модел на комедиите на Плавт, както и Sporta на Джамбатиста Джели (1498 – 1563), Marito на Лодовико Долче (1508 или 1510 – 1568) и други.^[134] Изглежда, че има само трима писатели, които трябва да бъдат разграничени сред многото, написали комедии: Макиавели, Ариосто и Джовани Мария Чеки (1518 – 1687). В своята „Мандрагола“ Макиавели, за разлика от другите, създава комедия на характера, създавайки личности, които изглеждат живи и сега, защото ги е копирал от реалността с фино наблюдателно око. Ариосто, от друга страна, се отличава по-скоро с картината си на нравите на своето време и особено на тези на ферарските благородници, отколкото с обективното очертаване на характера. И накрая, Чеки оставя в своите комедии съкровище от говорим език, което ни позволява по един прекрасен начин да се запознаем с тази епоха. Небезизвестният Пиетро Аретино (1492 – 1556) също може да бъде включен в списъка на най-добрите автори на комедии.^[135]

15 век включва хумористична поезия. Антонио Камели, наречен „Антонио да Пистоя“ (1436 – 1502), заслужава особено внимание, заради острото си добродушие, както го нарича Сент-Бьов. Но именно Франческо Берни (1497 – 1535) и сатирата довеждат този вид литература до съвършенство през 16 век. От него стилът е наречен „Берниска поезия“, известна със своя хумористичен и подигравателен тон, както и с тенденцията си да омаловажава сериозните или тревожни ситуации. В нея се открива почти същото явление, вече забелязано по отношение на „Бесният Орландо“. Изкуството заради изкуството е това, което вдъхнови и подтиква Берни да пише, както и Антонио Франческо Грацини, наречен „Ласка“ (1503 – 1584), и други по-маловажни писатели. Може да се каже, че в тяхната поезия няма нищо; и е вярно, че те се наслаждават специално на възхвалата на низките и отвратителни неща и на подигравките на това, което е благородно и сериозно. Бернската поезия е най-ясното отражение на онзи религиозен и морален скептицизъм, който е характерен за италианския социален живот през 16 век и който се проявява в повечето произведения от този период - скептицизъм^[136], който спира религиозната Реформация в Италия, което от своя страна е следствие от исторически условия. Бернската поезия и особено самият Берни понякога приемат сатиричен тон. Но тяхната не може да се нарече истинска сатира. Чисти сатирици, от друга страна, са венецианецът Антонио Винчигуера (1440-те г. – 1502), наречен Кронико, Лодовико Аламани (1495 – 1556) и Лудовико Ариосто, последният превъзхождащ останалите с атическата елегантност на стила си и с известна откровеност, преминаваща в злоба, което е особено интересно, когато поетът говори за себе си.^[133]

През 16 век не са малко дидактическите произведения. В своята поема „Пчелите“ (Le Api) Джовани ди Бернардо Ручелай (1475 – 1525) се доближава до съвършенството на Вергилий. Неговият стил е ясен и лек и той добавя интерес към книгата си чрез чести алюзии към събитията от времето. Най-важното дидактическо произведение обаче е „Придворният“ на Балдасаре Кастильоне, в което той си представя дискусия в двореца на херцозите на Урбино между рицари и дами за това какви подаръци изисква един перфектен придворен.^[135] Тази книга е ценна като илюстрация на интелектуалното и морално състояние на висшето италианско общество през първата половина на 16 век.^[133]

От романистите от 16 век двамата най-важни са Антон Франческо Грацини (1505 – 1584) и Матео Бандело (1485 – 1561). Първият е толкова игрив и странен, колкото вторият е сериозен и тържествен. Бандело е доминикански монах и епископ, но въпреки това романите му са много свободни по тема и че той често осмива църковните лица на своето време.^[133]

Във време, когато възхищението от качествата на стила, желанието за класическа елегантност, е толкова силно, както през 16 век, естествено се обръща много внимание на превода на латински и древногръцки автори. Сред многобройните преводи от онова време все още са известни онези на „Енеида“ на Вергилий и на „Пасторалните любови на Дафна“ на Лонг от Анибале Каро (1507 – 1566), „Метаморфози“ на Овидий от Джовани Андреа дел Ангуилара (ок. 1517 – ок. 1570), „Златното магаре“ на Апулей от Аньоло Фиренцуола (1493 – 1543) и „Животите и моралите“ на Плутарх от Марчело Адриани Млади (1562 – 1604).^[133]

Гаспара Стампа (ок. 1523 – 1554) е поетеса, чиито рими, замислени според модела на Петрарка, представляват една от най-интересните лирически колекции на 16 век. Приживе не е толкова популярна и е възхвалявана от съвременниците си главно заради музикалния си талант. Нейната слава възниква през периода на Романтизма. Днес тя се смята за най-значимата и изключителна от писателките на Ренесанса.^[137]

17 век: период на упадък

Вижте също: Сейченто

Приблизително от Договора от Като Камбрези (1559 г.), след който следват векове на господство на чужди нации над Италия, започва период на упадък в италианската литература.^[138] Томазо Кампанела е измъчван от Инквизицията, а Джордано Бруно е изгорен на клада. Чезаре Балбо казва, че ако щастието на масите се състои в мир без трудолюбие, ако щастието на благородниците се състои в титли без власт, ако принцовете се задоволяват със съгласието на своето управление без истинска независимост, без суверенитет, ако литераторите и творците се задоволяват с това да пишат, рисуват и строят с одобрението на своите съвременници, но за презрението на потомството, ако цяла нация е щастлива в спокойствие без достойнство и спокойния прогрес на корупцията, то тогава нито един период не е бил толкова щастлив за Италия като 140-те години от Мира от Като Камбрези до Войната за испанското наследство. Този период е известен в историята на италианската литература като Сейченто.^[139] Авторите му прибягват до преувеличение; те се опитват да постигнат ефект с това, което в изкуството се нарича Маниеризъм. Писателите се съревновават помежду си в използването на метафори, афекти, хиперболи и други странности и го извличат от съществения елемент на мисълта.^[3]

Маринизъм

Основна статия: Маринизъм

Начело на Школата на маринистите^[140] е Джамбатиста Марино от Неапол (1569 – 1625), особено известен с дългата си поема „Адон“ (L'Adone). Той използва най-екстравагантните метафори, най-натрапените антитези и най-пресилените концепции. Той нанизва антитези една след друга, така че те запълват цели строфи без прекъсване. Клаудио Акилини от Болоня (1574 – 1640) следва стъпките на Марино, но неговите особености са още по-екстравагантни.

Почти всички поети от 17 век са повече или по-малко заразени с Маринизма. Карло Алесандро Гуиди (1650 – 1712), въпреки че не достига до преувеличението на учителя си, е бомбастичен и надут, докато Фулвио Тести (1593 – 1646) е изкуствен и превзет. И все пак Гуиди, както и Тести, усещат влиянието на един друг поет – Габриело Киабрера от Савона (1552 – 1638). Влюбен в древните гърци, той създава нова метрика, особено в имитация на Пиндар,^[141] третирайки религиозни, морални, исторически и любовни теми. Киабрера, макар и елегантен по форма, се опитва да прикрие липсата на съдържание с поетични орнаменти от всякакъв вид. Въпреки това Школата на Киабрера бележи подобрение; и понякога показва лирически способности, пропилени в литературната му среда.^[3]

Аркадия

Основна статия: Аркадия (академия)

Възниква убеждението, че ще е необходимо да се промени формата, за да се възстанови литературата, и така през 1690 г. е създадена Академия „Аркадия“.^[142] Нейни основатели са Джовани Марио Крешимбени (1663 – 1728) и Джан Винченцо Гравина (1664 – 1718). Аркадия е наречен така, защото основната ѝ цел е да имитира простотата на древните пастири, за които се предполага, че са живели в Аркадия през Златния век. Както маринистите грешат от огромното си желание за новост, така и аркадците предлагат да се върнем към полетата на истината, винаги възпявайки теми на пасторална простота. Това е просто замяната на старата с нова хитрост; и те падат от надутост в женственост, от хиперболичност в дребнавост, от високопарно в прекалено изискано.

Стиховете на аркадците запълват много томове и са съставени от сонети, мадригали, канцонети и бели стихове. Най-отличилият се сред авторите на сонети е Джамбатиста Феличе Дзапи (1667 – 1719). Сред авторите на песни е известен Паоло Роли (1687 – 1765). Карло Иноченцо Фругони (1692 – 1768) е по-известен от всички останали, човек с плодотворно въображение, но с плитък интелект.^[3] Членовете на Аркадия са почти изключително мъже, но поне една жена, Мария Антония Скалера Стелини (1634 – 1704), успява да бъде избрана въз основа на поетичните си заслуги.^[143]

Винченцо да Филикая (1642 – 1707), флорентинец, има лиричен талант, особено в песните за Виена, обсадена от турците, които го издигат над пороците на времето; но дори и в него се виждат ясно риторичната хитрост и лъжливо самомнение. Като цяло цялата лирика на 17 век има същите недостатъци, но в различна степен. Тези дефекти могат да бъдат обобщени като липса на чувство и преувеличаване на формата.^[3]

Независими мислители

Докато политическите и социални условия в Италия през 17 век карат да изглежда, че всяка светлина на интелигентността е угаснала, някои силни и независими мислители, като Бернардино Телезио (1509 – 1588), Лучилио Ванини (1585 – 1619), Джордано Бруно (1548 – 1600) и Томазо Кампанела (1568 – 1639), превръщат философските изследвания в нови канали, и отварят пътя за научните завоевания на Галилео Галилей (1564 – 1642), великият съвременник на Рене Декарт във Франция и на Франсис Бейкън в Англия.^[144] Галилей е не само велик човек на науката, но и заема видно място в историята на литературата. Отдаден ученик на Лудовико Ариосто, той сякаш прелива в прозата си качествата на този велик поет: ясна и откровена свобода на изразяване, прецизност и лекота, и в същото време елегантност.^[3]^[145]

Друг симптом на възраждане, знак за бунт срещу мерзостта на италианския социален живот, е даден в сатирата, особено тази на Салватор Роза (1615 – 1673) и Алесандро Тасони (1565 – 1635). Роза, роден близо до Неапол, е художник, музикант и поет. Като поет той скърби за тъжното състояние на своята страна и дава воля на чувството си (както казва друг писател сатира – Джузепе Джусти) в „щедри хули“. Той е предшественик на новото време.^[146] Тасони показва независима преценка сред всеобщото раболепие и неговата Secchia rapita доказва, че той е виден писател. Това е героична комична поема, която е едновременно епос и лична сатира. Той е достатъчно смел да атакува испанците в своите Filippiche, в което призова херцог Карл Емануил Савойски да продължи да води война срещу тях.^[147]

Земеделска литература

Паганино Бонафеде (1-ва пол. на 14 век – 1374) в Tesoro de rustici дава много правила за селското стопанство, поставяйки началото на този вид георгическа поезия. Тя по-късно е напълно развита от Луиджи Аламани (1495 – 1556) в неговата „Култивиране“ (Coltivazione), Джироламо Бруфалди (1675 – 1753 или 1755) в Canapajo, Джовани ди Бернардо Ручелай (1475 – 1525) в „Пчелите“ (Le Api), Бартоломео Лоренци (1732 – 1822) в „Култивиране на планините“ (Coltivazione de' monti) и Джамбатиста Сполверини (1695 – 1762) в „Култивирането на ориз“ (Coltivazione del riso).^[77]

Възходът на 18 век: Епохата на разума и реформите

Вижте също: Италианско просвещение и Сетеченто

През 18 век политическото състояние на Италия започва да се подобрява при Йозеф II, император на Свещената Римска империя, и неговите наследници. Тези принцове са повлияни от философите, които на свой ред усещат влиянието на едно общо движение на идеи като цяло в много части на Европа, понякога наричано Просвещение.^[148]

История и общество: Вико, Муратори и Бекария

Джамбатиста Вико (1668 – 1744) показа пробуждането на историческото съзнание в Италия. В своята „Нова наука“ (Scienza nuova) той изследва законите, управляващи развитието на човешката раса и според които се развиват събитията. От психологическото изследване на човека той се опитва да изведе общата природа на нациите, т.е. универсалните закони на историята, според които цивилизациите се издигат, процъфтяват и западат. От същия научен дух, който вдъхновява Вико, идва различен вид изследване – това на източниците на италианската гражданска и литературна история.

Лодовико Антонио Муратори (1672 – 1750), след като събира в своя Rerum Italicarum scriptores хрониките, биографиите, писмата и дневниците на италианската история от 500 до 1500 г. и след като обсъжда най-неясните исторически въпроси в Antiquitates Italicae medii aevi, пише „Анали на Италия“ (Annali d'Italia) – подробно разказване на факти, извлечени от автентични източници. Сътрудници на Муратори в неговите исторически изследвания са Шипионе Мафей (1675 – 1755) от Верона и Апостоло Дзено (1668 – 1750) от Венеция. В своята „Илюстрирана Верона“ (Verona illustrata) Мафей оставя съкровище от знания, което също е отлична историческа монография. Дзено добавя много към ерудицията на литературната история, както в своите Dissertazioni Vossiane, така и в бележките си към Biblioteca dell'eloquenza italiana на монсиньор Джусто Фонтанини. Джироламо Тирабоски (1731 – 1794) и граф Джамария Мацукели от Бреша (1707 – 1765) се посвещават на литературната история.

Макар че новият дух на времето води до изследване на историческите източници, той също насърчава изследването на механизма на икономическите и социалните закони. Фердинандо Галиани (1728 – 1787) пише за валутата; Гаетано Филанджери (1753 – 1788) написва „Наука на законодателството“ (Scienza della legislazione). Чезаре Бонезана ди Бекария (1738 – 1794), в своя „Трактат за престъпленията и наказанията“ (Trattato dei delitti e delle pene) допринася за реформата на наказателната система и насърчава премахването на изтезанията.

Метастазио и мелодрамата

Вижте също: Опера серия

Реформаторското движение се стреми да отхвърли конвенционалното и изкуственото и да се върне към истината. Апостоло Дзено и Пиетро Метастазио (1698 – 1782) – аркадското име на римлянина Пиетро Антонио Доменико Трапаси, се постарават да направят мелодрамата и разума съвместими. Метастазио дава свеж израз на чувствата, естествен завой на диалога и известен интерес към сюжета; ако не изпада в постоянна неестествена свръхизисканост и скука, както и в чести анахронизми, той би могъл да бъде смятан за най-важния автор на либрети за опера серия и първият драматичен реформатор на 18 век.

Карло Голдони

Основна статия: Карло Голдони

Венецианецът Карло Голдони (1707 – 1793) преодолява съпротивата на старата популярна форма на комедията, с маските Панталоне, доктора, Арлекиноа, Бригела и др., и създава комедията на нравите, следвайки примера на Молиер. Героите му често са повърхностни, но той пише оживени диалози. Създава над 150 комедии и няма време да излъска и усъвършенства произведенията си; но за комедия на нравите трябва да отидем направо от „Мандрагола“ на Макиавели към него. Драматичните способности на Голдони се илюстрират от факта, че взима почти всички свои персонажи от венецианското общество, но успява да им даде неизчерпаемо разнообразие. Много от неговите комедии са написани на венециански език.^[149] ^[150]

Неговите произведения включват някои от най-известните и най-обичаните пиеси в Италия. Публиката се възхищава на пиесите му заради тяхната гениална комбинация от остроумие и честност. Неговите пиеси предлагат на неговите съвременници образи на себе си, често драматизирайки живота, ценностите и конфликтите на нововъзникващите средни класи. Голдони също пише под псевдонимите Polisseno Fegeio, Pastor Arcade, което той твърди в мемоарите си, че аркадците от Рим са му дали.^[151]

Едно от най-известните му произведения е комичната пиеса „Слуга на двама господари“, която е многократно превеждана и адаптирана в международен план. През 1966 г. е адаптирана в опера-буфа от американския композитор Виторио Джанини. През 2011 г. Ричард Бийн адаптира пиесата за Националния театър на Великобритания като One Man, Two Guvnors . Популярността му води до трансфер в Уест Енд и през 2012 г. в Бродуей Филмът „Карло Голдони – Венеция, Големият театър на света“ (Carlo Goldoni – Venice, Grand Theatre of the World), режисиран от Алесандро Бетеро, излиза през 2007 г. и се предлага на английски, италиански, френски и японски.^[152]

Джузепе Парини

Основна статия: Джузепе Парини

Водещата фигура на литературното възраждане на 18 век е Джузепе Парини (1729 – 1799).^[153] Роден в ломбардско село, той получава образование в Милано и като младеж е известен сред аркадските поети под името Даризбо Елидонио. Още като аркадец Парини проявява оригиналност. В сборник от стихове, който публикува на 23 години под името „Рипано Еупилино“, поетът показва способността си да взема сцени от реалния живот, а в своите сатирични творби той проявява дух на открито противопоставяне на собствената си епоха. Тези стихотворения, макар и производни, показват решителна решимост да се оспорят литературните условности. Подобрявайки стиховете от младостта си, той се показа като новатор в лириката си, отхвърляйки едновременно Петраркизма, Маринизма и Аркадия – трите болести, които според него са отслабили италианското изкуство през предходните векове. В Оди вече се чува сатиричната нотка, но тя се проявява по-силно в Del giorno, в който той си представя, че учи млад милански патриций на всички навици и начини на галантен живот; той показва всичките му нелепи фриволности и с деликатна ирония демаскира безсмислието на аристократичните навици. Разделяйки деня на четири части: „Сутрин“, „Обед“, „Вечер“ и „Нощ“, той описва дреболиите, от които са съставени, и по този начин книгата придобива голяма социална и историческа стойност. Като творец, връщайки се направо към класическите форми, стремейки се да имитира Вергилий и Данте, той отваря пътя към школата на Виторио Алфиери, Уго Фосколо и Винченцо Монти. Като произведение на изкуството „Ден“ е прекрасно със своята деликатна ирония. Стихът има нови хармонии; понякога е малко твърд и начупен, като протест срещу аркадската монотонност.^[154] ^[155]

Езиков пуризъм

Докато бушуват най-разгорещените политически страсти и докато най-блестящите гениални мъже в новата класическа и патриотична школа са пуристи на върха на своето влияние, възниква въпросът за пуризма на езика. През втората половина на 18 век италианският език е особено пълен с френски изрази.^[156] Има голямо безразличие към приспособимостта и още повече към елегантността на стила. Прозата трябва да бъде възстановена в името на националното достойнство и се смята, че това не може да стане, освен чрез връщане към писателите от 14 век – класиците на италианска литература. Един от популяризаторите на новата школа е Антонио Чезари от Верона (1760 – 1828), който преиздава антични автори и извежда ново издание с допълнения на Речника на Академия дела Круска. Той пише трактата „Върху настоящото положение на италианския език“ (Sopra lo stato presente della lingua italiana) и се опитва да установи върховенството на тосканския език и на тримата велики писатели Данте, Петрарка и Бокачо. В съответствие с този принцип той пише няколко книги, като се старае да копира възможно най-близо класиците. Но патриотизмът в Италия винаги е имал нещо общинско в себе си; така че на това тосканско превъзходство, провъзгласено и поддържано от Чезари, се противопоставя Ломбардската школа^[157], която не иска и да знае за тоскански и с De vulgari eloquentia на Данте се връща към идеята за lingua illustre („приповдигнат език“).^[158]

Това е стар въпрос, за който до голяма степен и горчиво се спори през Чинкуеченто (16 век) от Бенедето Варки, Муцио Манфреди (ок. 1535 – 1609), Лодовико Кастелветро (ок. 1505 – 1571), Спероне Сперони (1500 – 1588) и други. Сега въпросът е повдигнат отново. Начело на Ломбардската школа са Винченцо Монти (1754 – 1828) и неговият зет граф Джулио Пертикари (1779 – 1822). Това кара Монти да напише „Предложение за някои корекции и допълвания на Речника на Круска“ (Proposta di alcune correzioni ed aggiunte al vocabolario della Crusca), в което атакува тосканизма на Академия дела Круска,^[159] но в изящен и лесен стил, така че да формира проза, която е една от най-красивата в италианската литература. Пертикари, чийто интелект е по-малък, стеснява и изостря въпроса в два трактата: „За писателите от 14 век“ (Degli scrittori del Trecento) и „За бащината любов на Данте“ (Dell'amor patrio di Dante). Спорът за езика заема своето място до литературните и политическите спорове и в него участва цяла Италия: Базилио Пуоти в Неапол (1782 – 1847), Паоло Коста в Романя (1771 – 1836), Марко Антонио Паренти в Модена (1788 – 1862), Салваторе Бети в Рим (1792 – 1882), Джовани Герардини в Ломбардия (1778 – 1861), Луиджи Форначари в Лука (1798 – 1858) и Винченцо Нанучи във Флоренция (1787 – 1857).^[158]

Пиетро Джордани (1774 – 1848) е патриот, класик и пурист едновременно. Той е почти обобщение на литературното движение на времето. Целият му живот е битка за свобода. Обучен на гръцки и латински автори и на италиански класици от 14 век, той оставя само няколко писания, но те са внимателно разработени по отношение на стила и на неговата проза силно се възхищават по онова време.^[160] Джордани закрива литературната епоха на класиците.^[158]

Второстепенни писатели

Сатирата на Гаспаро Гоци (1713 – 1786) е по-малко възвишена, но е насочена към същата цел като тази на Джузепе Парини. В неговия Osservatore, нещо като Spectator на Джоузеф Адисън, в неговата Gazzetta veneta и в Mondo morale, с помощта на алегории и новости, той нанася удари на пороците с деликатно докосване, въвеждайки практичен морал. Сатирата на Гоци има известна прилика по стил с тази на Лукиан . Прозата му е грациозна и жива, но имитира писателите от 14 век.

Друг сатиричен писател от първата половина на 18 век е Джузепе Барети от Торино (1719 – 1789). В списание, наречено Frusta letteraria, той безмилостно критикува произведенията, публикувани тогава в Италия.^[161] Научава много, пътувайки; дългият му престой във Великобритания допринася за независимия характер на съзнанието му. Frusta е първата книга с независима критика, насочена особено срещу аркадците и педантите.^[154]

Джовани Батиста Николини (1782 – 1861) в литературата е класицист; в политиката той е гибелин, рядко изключение в Гвелфска Флоренция, родното му място. Подражавайки на Есхил, както и в написването на „Беседи върху гръцката трагедия“ (Discorsi sulla tragedia greca) и на „Възвишения Микеланджело“ (Sublime Michelangelo), Николини показва своята страстна преданост към античната литература. В своите трагедии той се освобождава от прекомерната твърдост на Алфиери и отчасти се доближава до английските и немските трагедии. Той почти винаги избира политически теми, стремейки се да поддържа жива у своите сънародници любовта към свободата.^[162] Такива са Набуко, Антонио Фоскарини, Джовани да Прочида, Лудовико Мавърът и др. Той атакува папския Рим в „Арнолд Брешански“, дълга трагична пиеса, неподходяща за актьорска игра и по-скоро епична, отколкото драматична. Трагедиите на Николини показват по-скоро богата лирична жилка, отколкото драматичен гений. Той има заслугата да защити либералните идеи и за това, че отваря нов път към италианската трагедия.^[163]

Карло Бота (1766 – 1837), е свидетел на френското разграбване в Италия и на властното управление на Наполеон. Той написва „История на Италия“ от 1789 до 1814 г.; и по-късно продължава Историята на Франческо Гуачардини до 1789 г.^[164] Той пише по маниера на латинските автори, опитвайки се да имитира Тит Ливий, с дълги и звучни сложни изречения в стил, който цели да бъде като този на Бокачо, без да се интересува много от това, което представлява критичния материал на историята, единствено с намерението да прокламира академичната си проза в полза на страната му. Бота иска да бъде класически в стила, който вече не може да бъде такъв, и следователно не успява напълно да постигне литературната си цел. Славата му е само на човек с благородно и патриотично сърце. Не толкова лоша като двете истории на Италия е тази на „Войната за американска независимост“ (Guerra dell'indipendenza americana).^[158]

Близо до Бота е неаполитанецът Пиетро Колета (1775 – 1831). Той също така в своята „История на Кралство Неапол от 1734 до 1825 г.“ (Storia del reame di Napoli dal 1734 al 1825) има идеята да защити независимостта и свободата на Италия в стил, заимстван от Тацит^[165] и успява доста по-добре от Бота. Той има бърз, кратък, нервен стил, което прави книгата му привлекателна за четене. Но се казва, че Пиетро Джордани (1774 – 1848) и Джино Капони (1792 – 1876) са го коригирали за него. Ладзаро Папи от Лука (1763 – 1834), автор на „Коментари за Френската революция от 1789 до 1814 г.“ (Commentari della rivoluzione francese dal 1789 al 1814), не е съвсем различен от Бота и Колета. Той също е историк в класически стил и се отнася към темата си с патриотично чувство; но като творец той може би превъзхожда другите двама.^[158]

Алберто Фортис (1741 – 1803) поставя началото на морлацисткото литературно движение в италианската и венецианската литература с работата си от 1774 г. „Пътуване до Далмация“ (Viaggio in Dalmazia).^[166]

Революцията: патриотизъм и класицизъм

Виторио Алфиери

Основна статия: Виторио Алфиери

Патриотизмът и класицизмът са двата принципа, които вдъхновяват литературата, започнала с Виторио Алфиери (1749 – 1803). Той се прекланя пред гръцката и римската идея за народна свобода на оръжие срещу тиранията. Той взима темите на своите трагедии от историята на тези нации и кара древните си герои да говорят като революционери на своето време. школа с нейната многословност и тривиалност е отхвърлена.^[167] Неговата цел е да бъде кратък, стегнат, силен и горчив, да се стреми към възвишеното, за разлика от ниското и пасторалното. Той спасява литературата от аркадските празноти, водейки я към национален край и се въоръжава с патриотизъм и класицизъм. ^[168]

Именно на драмите си Алфиери дължи най-вече високата репутация, която придобива. Преди неговото време италианският език, толкова хармоничен в Сонетите на Петрарка и толкова енергичен в Комедията на Данте, неизменно е вял и прозаичен в драматичния диалог. Педантичните и неодушевени трагедии от 16 век са последвани през желязната епоха на италианската литература от драми, чиито екстравагантност в чувствата и невероятност в действието са основните характеристики. Удивителният успех на Merope на Шипионе Мафей, който се появява в началото на 18 век, може да се дължи повече на сравнение с подобни продукции, отколкото на присъщи заслуги. В тази деградация на трагичния вкус появата на трагедиите на Алфиери е може би най-важното литературно събитие, случило се в Италия през 18 век.^[169]

Винченцо Монти

Основна статия: Винченцо Монти

Винченцо Монти (1754 – 1828) също е патриот, но по свой начин. Той няма дълбоко чувство, което да го владее, или по-скоро подвижността на чувствата му е негова характеристика; но всяко от тях е нова форма на патриотизъм, която заема мястото на стара. Той вижда опасност за страната си във Френската революция и написва Pellegrino apostolico, Bassvilliana и Feroniade. Победите на Наполеон го карат да напише Pronreteo и Musagonia. В своя Fanatismo и Superstizione атакува папството; след това той възхвалява австрийците.^[170] Така всяко голямо събитие го кара да променя мнението си с готовност, която може да изглежда невероятна, но е лесно обяснима. Монти е преди всичко творец. Всичко останало в него може да се промени. Знаейки малко старогръцки, той успява да преведе „Илиада“ по забележителен с омировото ѝ усещане начин, а в своята „Басвилиана“ е на едно ниво с Данте. В него класическата поезия сякаш се възражда в цялото си цветно величие.^[168]

Уго Фосколо

Основна статия: Уго Фосколо

Уго Фосколо (1778 – 1827) е нетърпелив патриот, вдъхновен от класическите модели. „Писмата на Якопо Ортис“ (Lettere di Jacopo Ortis), вдъхновени от „Страданията на младия Вертер“ на Гьоте, са любовна история със смесица от патриотизъм; те съдържат яростен протест срещу Договора от Кампо Формио и изблик от собственото сърце на Фосколо за негова нещастна любовна афера. Страстите му са внезапни и бурни.^[171] На една от тези страсти творбата дължи произхода си и това е може би най-доброто и най-искреното от всички негови писания. Той все още понякога е помпозен и риторичен, но по-малко, отколкото например в лекциите Dell'origine e dell'ufficio della letteratura. Като цяло прозата на Фосколо е бурна и отразява характера на човек, който винаги се е опитвал да позира с драматични нагласи. Това наистина е дефектът на Наполеоновата епоха; има ужас от всичко обикновено, просто, естествено; всичко трябва да приеме някаква героична форма. Във Фосколо тази тенденция е прекомерна. „Гробове“ (Sepolcri), което е най-доброто му стихотворение, е подтикнато от високо чувство, а майсторството на версификацията показва прекрасно изкуство. В него има много неясни пасажи, за които като че ли дори авторът не си е изградил ясна представа. Той оставя непълни три химна на Грациите, в които възпява красотата като източник на куртоазност, на всички високи качества и на щастие. Сред прозаичните му произведения високо място заема преводът му на „Сантименталното пътешествие из Франция и Италия“ на Лорънс Стърн“ – писател, от когото Фосколо е дълбоко повлиян.^[172] Той отива като изгнаник в Англия и умира там. Той пише за английските читатели някои Есета за Петрарка и върху текстовете на „Декамерон“ и Данте, които са забележителни с времето, в което са написани и които може би са поставили началото на нов вид литературна критика в Италия. На Фосколо все още се възхищават и не без причина. Хората, които вдигат революцията от 1848 г., са възпитани от неговата работа.^[168]

19 век: Романтизъм и Рисорджименто

Романтичната школа има за свой орган Conciliatore, създаден през 1818 г. в Милано, в който работят Силвио Пелико (1798 – 1854), Лудовико ди Бреме (1780 – 1820), Джовита Скалвини (1791 – 1843), Томазо Гроси (1790 – 1853), Джовани Берше (1783 – 1851), Самуеле Биава (1792 – 1870) и Алесандро Манцони. Всички те са повлияни от идеите, които, особено в Германия, съставляват движението, наречено Романтизъм.^[173] В Италия курсът на литературната реформа поема в друга посока.^[158]

Алесандро Манцони

Основна статия: Алесандро Манцони

Основният инициатор на реформата е Алесандро Манцони (1785 – 1873). Той формулира целите на новата школа, като казва, че тя се стреми да открие и изрази il vero storico (истински историческото) и il vero morale (истински моралното), не само като цел, но като най-широкия и вечен източник на красивото. Именно реализмът в изкуството характеризира италианската литература от Манцони нататък.

„Годениците“ (Promessi Sposi) е творбата, която го обезсмъртява.^[174] Манцони успява в нещо повече от исторически роман в тясното значение на тази дума; той създава изключително реалистично произведение на изкуството. Вниманието на читателя е изцяло насочено към силното обективно създаване на героите. От най-големия до най-малкия те имат чудесна правдоподобност. Манцони умее да разгърне героя във всички подробности и да го проследи през различните му фази.^[175] Дон Абондио и Ренцо са перфектни като Ацекагарбули и Сарто. Писателят се гмурка в най-съкровените кътчета на човешкото сърце и извлича от него най-фината психологическа реалност. В това се крие неговото величие, признато първо от неговия спътник в гениалността Гьоте.^[158]^[176] Романът обикновено се класира сред шедьоврите на световната литература.^[177] Той също така е символ на италианското Рисорджименто, както заради патриотичното си послание^[177], така и защото е основен крайъгълен камък в развитието на модерния, обединен италиански език.^[178]

Като поет той също има проблясъци на гениалност, особено в Наполеоновата ода, Il Cinque Maggio („Пети май“), и там където описва човешки чувства, като в някои строфи на Inni („Химни“) и в рефрена на Adelchi.^[158]

Джакомо Леопарди

Основна статия: Джакомо Леопарди

Великият поет на епохата е Джакомо Леопарди (1798 – 1837), роден тринадесет години след Манцони в Реканати, от патрицианско семейство. Той толкова се запознава с гръцките автори, че след това казва, че гръцкият начин на мислене е по-ясен и жив за неговия ум от латинския или дори италианския. Самотата, болестта и домашната тирания го подготвят за дълбока меланхолия.^[179] Преминава в пълен религиозен скептицизъм, от който търси почивка в изкуството. Той е и възхитителен прозаик. В неговите Operette morali – диалози и дискурси, белязани от студена и горчива усмивка към човешките съдби, която смразява читателя, яснотата на стила, простотата на езика и дълбочината на концепцията са такива, че може би той е не само най-великият лирически поет от Данте насам, но и един от най-съвършените прозаици, които италианската литература е имала.^[180] Той е смятан за един от най-радикалните и предизвикателни мислители на 19 век,^[181] но е рутинно сравняван от италианските критици с по-възрастния му съвременник Алесандро Манцони, въпреки че изразява „диаметрално противоположни позиции“.^[182] Силно лиричното качество на неговата поезия го превръща в централна фигура на европейския и на международния литературен и културен пейзаж.^[183]

История и политика на 19 век

С утвърждаването на реализма в изкуството позитивният метод в критиката върви в крак с него. Историята се връща към духа си на учени изследвания, както е показано в произведения като Archivio storico italiano (Италиански исторически архив), създаден във Флоренция от Джампиеро Виесьо (1779 – 1863), Storia d'Italia nel medioevo („История на Италия през Средновековието“) от Карло Троя (1784 – 1858), забележителният трактат от самия Алесандро Манцони Sopra alcuni punti della storia longobardica in Italia („По някои точки от лангобардската история в Италия“) и много добрата история на Сицилианската вечерня (Vespri siciliani) от Микеле Амари (1806 – 1889). Наред с големите творци Леопарди и Манцони, наред с учените, през 19 век съществува и патриотична литература.^[184] Виесьо има ясна политическа цел, когато през 1820 г. създава месечния преглед Antologia. Неговият Archivio storico italiano (1842) е, под различна форма, продължение на Antologia, която е затворена през 1833 г. поради действията на руското правителство. В онези дни Флоренция е убежището на всички италиански изгнаници и те се срещат в стаите на Виесьо, където има повече литературни, отколкото политически разговори, но където една мисъл и само една оживява всички умове – мисълта за Италия.

Литературното движение, което предхожда и е съвременно на политическата революция от 1848 г., е представено от четирима писатели: Джузепе Джусти (1809 – 1850), Франческо Доменико Гуераци (1804 – 1873), Винченцо Джоберти (1801 – 1852) и Чезаре Балбо (1789 – 1853). Джусти пише епиграматични сатири на народен език. С остри фрази той бичува враговете на Италия. Той е красноречив политически писател, но посредствен поет. Гераци има голяма репутация и голямо влияние, но неговите исторически романи, макар и жадно четени преди 1848 г., скоро са забравени. Джоберти, мощен полемичен писател, има благородно сърце и велик ум; неговите философски произведения вече са почти мъртви, но Primato morale e civile degli Italiani („Морално и гражданско първенство на италианците“) ще продължи като важен документ на времето, а Gesuita moderno („Модерен йезуит“) е най-страхотното обвинение срещу йезуитите, писано някога в Италия.^[185] Балбо е сериозен ученик по история и прави историята полезна за политиката. Подобно на Джоберти през първия си период Балбо е ревностен за гражданското папство и за федерация на италианските държави, ръководена от него. Неговото Sommario della storia d'Italia („Обобщение на историята на Италия“) е отлично въплъщение.^[180]

Между 19 и 20 век

Основни статии: Скапилятура, Веризъм (литература) и Декадентство

След Рисорджименто политическата литература става по-малко важна. Първата част от този период се характеризира с две различни направления в литературата, които се противопоставят на Романтизма.

Емилио Прага, Карло Доси и Луиджи Конкони

Първата тенденция е Скапилятура, което се опитва да подмлади италианската култура чрез чужди влияния, особено от поезията на Шарл Бодлер и произведенията на американския писател Едгар Алън По. Скапилятура е артистична и литературна група, която се развива в Северна Италия от 1860-те г.; има за център Милано и след това се установява на целия полуостров. Терминът е предложен за първи път от Клето Ариги (1828 – 1906) (анаграма на Карло Ригети) в неговия роман La scapigliatura e il 6 febbraio, публикуван през 1862 г., и е свободен превод на френския термин bohème („цигански живот“), който се отнася до разхвърляния и неконформистки живот на парижките творци, признати за тяхната анархична прическа, описана в романа на Анри Мюрже, Scènes de la vie de Bohème (1847-1849). Срещу преобладаващия Италиански романтизъм (Манцони, Берше, Д'Адзельо), те възстановяват внушенията на чуждестранния Романтизъм и разпространяват вкуса към зараждащия се Френски натурализъм и бодлеровското проклятие, предусещайки Веризма и Декадентството. Негови представители освен Ариги са Емилио Прага (1839 – 1875), Карло Доси (1849 – 1910), Луиджи Конкони (1852 – 1917), Виторио Имбриани (1840 – 1886), Джовани Камерана (1845 – 1905), Иджинио Уго Таркети (1839 – 1869), Ариго Бойто (1842 – 1918), Камило Бойто (1836 – 1914), Джузепе Амизани (1881 – 1941), Фердинандо Фонтана (1850 – 1919), Антонио Гизланцони (1824 – 1893).

Втората тенденция – Веризмът е представена от Джозуе Кардучи (1835 – 1907) – доминираща фигура от този период, пламенен противник на романтиците и възстановител на древните метрики и дух, който, велик като поет, е не по-малко изявен като литературен критик и историк.^[186] Влиянието на Емил Зола е очевидно във Веризма. Луиджи Капуана (1839 – 1915), но най-вече Джовани Верга (1840 – 1922) са неговите основни представители и автори на манифеста на Веризма. Капуана публикува романа Giacinta, който обикновено се счита за манифест на Италианския веризъм.^[187] За разлика от френския натурализъм, който се основава на позитивистични идеали, Верга и Капуана отхвърлят твърденията за научен характер и социална полезност на движението.

Вместо това Декадентизмът се основава главно на декадентския стил на някои художници и автори от Франция и Англия около края на 19 век. Основните автори на италианския вариант са Антонио Фогацаро (1842 – 1911), Джовани Пасколи (1855 – 1912), най-известен със своите Myricae и Poemetti, и Габриеле д'Анунцио (1863 – 1938). Въпреки че се различават стилистично, те защитават идeосинкразията и ирационалността срещу научния рационализъм. Д'Анунцио създава произведения в поезията, драмата и белетристиката с изключителна оригиналност.^[188] Той започва с някои текстове, отличаващи с е не по-малко с изящната си красота на формата, отколкото с тяхната свобода, и тези характеристики се появяват отново в дълга поредица от поеми, пиеси и романи.^[180]

Едмондо де Амичис (1846 – 1908) е по-известен със своите морални произведения и пътувания, отколкото с белетристичния си роман. От романистите популярни стават Матилде Серао (1856 – 1927) и Грация Деледа (1871 – 1936).^[180] Деледа е удостоена с Нобелова награда за литература през 1926 г.^[189]

Второстепенни писатели

Джовани Прати (1814 – 1884) и Алеардо Алеарди (1812 – 1878) продължават романтичните традиции. Други класически поети са Джузепе Киарини (1833 – 1908), Артуро Граф, (1848 – 1913), Гуидо Мацони (1859 – 1943) и Джовани Маради (1851 – 1922), от които двамата последни може могат да се считат за специални ученици на Джозуе Кардучи. Енрико Панцаки (1840 – 1904) все още е романтик по душа. Олиндо Гуерини (1845 – 1916) (който пише под псевдонима „Лоренцо Стекети“) е главният представител на Веризма в поезията и въпреки че ранните му творби имат успех поради скандал, той е автор на много текстове с присъща стойност.^[190] Алфредо Бачели (1863 – 1955) и Марио Рапизарди (1844 – 1912) са значими епични поети. Феличе Кавалоти (1842 – 1898) е автор на вълнуващия Marcia de Leonida („Марш на Леонид“).^[180]

Сред писателите на диалект великият римски поет Джузепе Джоакино Бели (1791 – 1863) намира множество наследници, като Ренато Фучини (1843 – 1921) – Пиза и Чезаре Паскарела (1858 – 1940) – Рим. Сред поетесите Ада Негри (1870 – 1945) с нейните социалистически Fatalità и Tempeste постига голям успех; и други, като Ани Виванти (1866 – 1942), са високо ценени в Италия.^[180] ^[191]

Сред драматурзите Пиетро Коса (1830 – 1881) в трагедията, Фердинандо Мартини (1841 – 1928) и Паоло Ферари (1822 – 1889) в комедията са представители на по-старите школи. По-съвременни методи са възприети от Джузепе Джакоза (1847 – 1906).^[180]

В художествената литература историческият роман изпада в немилост, въпреки че Емилио Де Марки (1851 – 1901) дава някои добри примери. Романът на интригата е култивиран от Салваторе Фарина (1846 – 1918).^[180]

20 век

Важни писатели от началото на 20 век включват Итало Звево (1861 – 1928), авторът на „Съвестта на Дзено“ (1923), и Луиджи Пирандело (1867 – 1936) – носител на Нобеловата награда за литература за 1934 г., който изследва променящата се природа на реалността в своята проза и в подобни пиеси като „Шест лица търсят автор“ (1921). Федериго Тоци (1883 – 1920) е велик романист, оценен критично едва през последните години и считан за един от предшествениците на екзистенциализма в европейския роман.

Грация Деледа (1871 – 1936) е писателка от Сардиния, която се фокусира върху живота, обичаите и традициите на народа на Сардиния в своите творби.^[192] Тя не получава голямо признание като потенциална феминистка писателка поради темите си за болката и за страданието на жените.^[192] През 1926 г. печели Нобеловата награда за литература, като става първата и единствена жена носителка в Италия.^[193]

Сибила Алерамо (1876-1960) е родена в Милано като Рина Фачо.^[194] Публикува първия си роман Una Donna („Една жена“) под псевдонима си през 1906 г. Днес романът е широко признат за най-добрия феминистки роман в Италия.^[195] Нейното писане смесва автобиографични и измислени елементи.

Мария Месина (1887 – 1944) е сицилианска писателка, която се фокусира силно върху сицилианската култура с доминираща тема изолацията и потисничеството на младите сицилиански жени.^[196] Тя постига скромно признание приживе, включително наградата "Златен медал" за "La Mérica".^[196]

Анна Банти (1895 – 1985) е родена във Флоренция през 1895 г. Тя е най-известна с разказа си Il coraggio delle donne („Смелостта на жените“), който е публикуван през 1940 г.^[197] Нейната автобиографична творба Un Grido Lacerante („Остър вик“) е публикувана през 1981 г. и печели наградата „Антонио Фелтринели“.^[197] Освен като успешен автор Банти е призната като литературна и кино критичка и изкуствоведка.^[197]

Елса Моранте (1912 – 1985) е родена в Рим през 1912 г. Започва да пише в ранна възраст и се самообучава, развивайки любов към музиката и книгите. Една от централните теми в творчеството ѝ е нарцисизмът. Тя също използва любовта като метафора в творбите си, казвайки, че любовта може да бъде страст и мания и може да доведе до отчаяние и разрушение.^[198] Моранте печели наградата „Виареджо“ през 1948 г.^[199]

Алба де Сеспедес (1911 – 1997) е кубинско-италианска писателка от Рим.^[200] Тя е антифашистка и участва в Италианската съпротива.^[200] Работата ѝ е силно повлияна от историята и културата, развили се около Втората световна война.^[200] Въпреки че книгите ѝ са бестселъри, Алба е пренебрегната в последните проучвания на италиански писателки.^[200]

Поезията е представена от поетите на здрача (Крепускуларизъм) и Футуристите. Сред представителите на първото течение са Гуидо Гоцано (1883 – 1916), Серджо Корацини (1886 – 1907), Марино Морети (1885 – 1979), Корадо Говони (1884 – 1965) и Антония Поци (1912 – 1938). Аспектите, лишени от всякакъв орнамент и освободени от тежестта на традицията, са обединени от нуждата да скърбят и да се изповядват, от съжаление за изгубените традиционни ценности и от вечно недоволство, което не дава воля на бунта, а само търси тихи кътчета на света и известните места на душата, в които да намерим убежище. Нещо повече, здрачът, макар и от тези белязани и изхабени наследници, намалява празничната поетика на Джозуе Кардучи и преувеличения естетизъм на Габриеле д'Анунцио.

Най-важният член на Футуристите е Филипо Томазо Маринети (1876 – 1944), автор на Първия манифест на Футуризма. Маринети обобщава основните принципи на футуристите, които включват страстно отвращение към идеите на миналото, особено към политическите и художествени традиции, любов към скоростта и технологиите. Той се надява на раждането на една революционна литература, освободена от всички правила, включително тези на граматиката, правописа и пунктуацията. Футуристите експериментират с нови форми на писане, за да дадат живот на поезия, изпълнена с движение и свобода, отричайки традиционния синтаксис, модифицирайки думите, подреждайки ги на страницата, за да внушат образа, който описват.

Водещите поети Модернисти от по-късния век включват Салваторе Куазимодо (1901 – 1968), носител на Нобеловата награда за литература от 1959 г., Джузепе Унгарети (1888 – 1970), Умберто Саба (1883 – 1957), който печели слава със стихосбирката си Il canzoniere, и Еудженио Монтале (1896 – 1981), носител на Нобелова награда за литература през 1975 г. Те са описани от критиците като Херметици.

Неореализмът е разработен от Алберто Моравия (1907 – 1990) (напр. „Конформистът“, 1951), Примо Леви (1919 – 1987), който документира преживяванията си в Аушвиц в „Нима това е човек“ (1947) и други книги, Чезаре Павезе (1908 – 1950) (напр. „Луната и огньовете“, 1949), Корадо Алваро (1895 – 1956) и Елио Виторини (1908 – 1966).

Дино Буцати (1906 – 1972) пише фантастична и алегорична проза, която критиците сравняват с тази на Кафка и Бекет. Итало Калвино (1923 – 1985) също се впуска в това в трилогията I nostri antenati („Нашите предци“, 1952–1959) и в Постмодернизма в романа „Ако пътник в зимна нощ...“ (1979). Карло Емилио Гада (1893 – 1973) е автор на експерименталното Quer pasticciaccio brutto de via Merulana (1957). Пиер Паоло Пазолини (1922 – 1975) е противоречив поет и писател.

Джузепе Томази ди Лампедуза (1896 – 1957) пише само един роман – „Гепардът“ (1958), но той е един от най-известните в италианската литература; той се занимава с живота на сицилиански благородник през 19 век.^[201] Леонардо Шаша (1921 – 1989) привлича общественото внимание с романа си „Денят на совата“ (1961 г.), разкривайки степента на мафиотската корупция в съвременното сицилианско общество. Умберто Еко (1932 – 2016) става международно успешен със средновековната детективска история „ Името на розата“ (1980).

Дача Мараини (1936) е една от най-успешните съвременни италиански писателки. Нейните романи се фокусират върху състоянието на жените в Италия и в някои произведения тя говори за промените, които жените могат да направят за себе си и за обществото.^[202]

Алдо Бузи (1948) е един от най-значимите италиански съвременни писатели. Неговата обширна продукция от романи, есета, пътеписи и наръчници предоставя подробен разказ за съвременното общество, особено италианското. Той също така е добре известен като изискан преводач от английски, немски и староиталиански.

Съвременна италианска литература

Италианската литература е естествено свързана с националната идентичност. Историческият дискурс за литературата е преплетен от самото си начало с перспективата за раждане на общност, която от литературна общност постепенно се превръща в национална общност.

Историите на италианската литература винаги са имали за целели да претендират за национална специфика на италианската литература, от Джовани Марио Крешимбени и Джачинто Джима до Джироламо Тирабоски и Франческо Де Санктис. Следователно литературата е основното средство за обединение на италианците, до степен че може да се говори за Литературна Италия в противовес или в допълнение към Италия, изградена на политическа, етническа или икономическа основа.

Още Данте с De vulgari eloquentia се заема да създаде език и литература, способни да преодолеят общинските граници, за да разширят погледа към общност, обединена от колективни чувства и интереси, основана преди всичко на дискурса на любовта и културния обмен. Впоследствие известни текстове, по пътя, който минава от песента Italia mia на Франческо Петрарка до песента All'Italia на Джакомо Леопарди, разглеждат проблема за връзката между италианската литература и колективната идентичност. Още през XX век всички основни писатели, от Габриеле Д'Анунцио и Филипо Томазо Маринети, през Джузепе Унгарети и Елио Виторини, до Пиер Паоло Пазолини, Леонардо Шаша, Итало Калвино и Умберто Еко се предлагат като интерпретатори на националното чувство.

И когато искат да се противопоставят на националната традиция, това е направено в рамките на италианска перспектива, както се случва в началото на Неоавангардизма с романите, и двата публикувани през 1963 г., Fratelli d'Italia („Италиански братя“) от Алберто Арбазино (1930 – 2020) и Capriccio italiano („Италиански каприз“) от Едоардо Сангуинети (1930 – 2010). И в последно време писателите продължават да се занимават с проблема за литературната Италия, както свидетелстват заглавията на романите L'Italia spensierata („Безгрижната Италия“) от Франческо Пиколо (1964) и Italia, De Profundis от Джузепе Джена (1969).

Между 70-те и 80-те години на XX век италианската литература е свидетел на различни експериментални разработки. Сицилианецът Стефано Д'Ариго (1919 – 1992) публикува Horcynus Orca (1975), визионерски и лабиринтен роман. Други двама сицилианци, Винченцо Консоло (1933 – 2012) и Джезуалдо Буфалино (1920 – 1996), си играят с новата форма. Консоло се занимава с граждански въпроси, но използва наративни форми, далеч от определени форми на „социалната“ литература; напротив, неговите романи притежават сложна структура и шеметна, често херметична проза. Буфалино, който дебютира на 60-те години с Diceria dell'untore, използва много елегантен стил, който води читателя към екзистенциални брегове.

И отново трябва да си припомним важното утвърждаване на детската литература, чийто един от най-известните представители е Джани Родари (1920 – 1980), единственият италиански писател, спечелил наградата „Ханс Кристиан Андерсен“ през 1970 г.

През 1984 г. е публикуван Seminario sulla gioventù („Семинар за младежта“), дебютният роман на Алдо Бузи (1948), един от най-плодотворните съвременни италиански писатели. В романите на Бузи гражданските въпроси се пресичат с въпроса за италианския език, неговата еволюция и опасното му обедняване. Продължавайки известна „гадианска“ линия на обновяване на италианския език, също чрез преоткриване на някои архаизми, е Микеле Мари (1955), автор с голяма изобретателност и до днес смятан за един от най-великите италиански писатели.

През 90-те години се заражда литературният феномен, определян от критиците като „Канибали", от жанра „пълп“, с Алдо Нове (1967), Николо Аманити (1966), Тициано Скарпа (1963). Изабела Сантакроче (1970) заслужава отделна дискусия: започвайки в канибалската литература, Сантакроче по-късно прегръща по-лиричен и сюрреалистичен стил.

Скорошно литературно предложение, новият италиански епос на колектива от болонски писатели Ву Минг, се движи към индивидуализацията на текуща линия, изцяло италианска и изцяло литературна , изследване на историята и работа върху стила. И накрая, сборникът с къси разкази Anteprima nazionale, публикуван през 2009 г. от Minimum Fax, редактиран от Джорджо Васта и с творби на Тулио Аволедо, Алесандро Бергонцони, Асканио Челестини, Джанкарло Де Каталдо, Валерио Еванджелисти, Джорджо Фалко, Джузепе Джена, Томазо Пинчо, Ву Минг 1, които говорят за това каква ще бъде Италия след двадесет години.

От края на 90-те години на XX век до днес най-великите италиански писатели, известни по света, са Умберто Еко (1932 – 2016), Маргарет Мацантини(1961), Ориана Фалачи (1929 – 2006), Елена Феранте (1943), Индро Монтанели (1909 – 2001), Клаудио Магрис (1939), Джанрико Карофильо (1961), Роберто Савиано (1979), Лучано Де Крешенцо (1928 – 2019) и Алесандро Барико (1958). Големият проблем с литературата днес е, че с експлозията на издателската дейност и централизацията на икономическата издателска мощ в двата гиганта BUR (Рицоли) и Мондадори, голям брой хора започнаха да публикуват романи, стихосбирки, драми и различни памфлети, не винаги с голяма литературна или представителна стойност. Това се дължи на лесната кариера на журналистиката, която от 50-те години на XX век все повече се превръща в основно за информацията масово явление. Различни писатели журналисти, занимаващи се с различни сектори на новините или културата, особено най-вече в литературната област, включително Пиеро Анджела (1928 – 2022), Корадо Аугиас (1935), Виторио Згарби (1952) и Алберто Анджела (1962), основават своята литературна кариера върху модерния трактат, засягащ критиката на изкуството, коментарът върху литературни произведения или простото обсъждане на ежедневни въпроси или, като Алберто и Пиеро Анджела, простият трактат-разказ, подправен с цитати, по исторически теми. Например Пиеро Анджела се занимава с основните проблеми в научната област, докато синът му Алберто – с древна история, от Праисторията до Древен Рим, от Древна Гърция до Средновековието, както и Валерио Масимо Манфреди (1943), романист и есеист главно на римската и гръцката история. Това, което обединява тези писатели / журналисти, е използването на есето, т.е. второстепенна форма на трактата, използвана от древните, за да опишат и анализират определена тема, съчетавайки ерудицията с яснотата и разбирането, типични за масовото разпространение.

Успоредно с този феномен на културно запазване на италианската западна идентичност, през 2000-те години се развива „издателският феномен“ на бестселъра, т.е. конкретен роман с незабавна колективна слава. Такъв е случаят с произведенията на Федерико Моча (1963) и Фабио Воло (1972) – писатели, посветени за първи път на юношеската публика, с изготвянето на романтични романи за младежки любовни истории, всеки от които със стил, смесен с неологизмите на типичната младежка публика, докато Воло цели да разкаже истории на 40-50-годишните в криза на средната възраст, борещи се с живота и работата си, с намерението да намерят повратна точка в своето съществуване благодарение на внезапната и страстна любов.

Други известни съвременни писатели са Николо Аманити, Донато Каризи, Паоло Конети, Джанрико Карофильо, Розела Посторино, Марко Балцано, Джорджо Фалети, Паоло Джордано, Алесандро Пиперно, Ери Де Лука, Тициано Терцани, Валерия Парела, Антонио Скурати, Стефано Бени, Диего Де Силва, Антонио Табуки, Мауро Корона, Алесия Гацола, Стефания Аучи, Илария Тути, Микела Марцано, Карло Лукарели, Мелания Мацуко и др.

На театралното поприще работят Джорджо Албертаци (1923 – 2016), Едуардо Де Филипо (1900 – 1984) и Дарио Фо (1926 – 2016). Де Филипо е Фо се концентрират през втората половина на ХХ век до днес в постановките на комедии и драми, като Natale in casa Cupiello и Filumena Marturano, фокусирани върху състоянието на мизерията на обикновените неаполитански семейства. Иронията и наследството на Комедия дел арте, присъстващи в отразяващите герои, винаги изиграни от Едуардо Де Филипо, с изключение на Filumena, където играе сестра му Титина, повлияват значително на италианския театър, например чрез вмъкването на комедията Natale in Casa Cupiello в общността като основна ритуална среща, на която да се присъства през коледния период. Дарио Фо също се занимава със защитата, като закрилник, на най-бедните социални класи, с постановката на пиесата Mistero buffo (1969), в която той адаптира безсмислената реч на grammelòt и шегите на средновековните шутове от района на Бергамо, за да се подиграват и дори силно да иронизират потисниците и силните, като суверени и папи.

Детска литература

*Приключенията на Пинокио* е една от най-превежданите книги в света^[203] и канонично произведение на детската литература.^[204]

Италия има дълга история на детската литература. През 1634 г. „Пентамерон“ (Pentamerone) става първият голям публикуван сборник от европейски народни приказки.^[205] Той съдържа първата литературна европейска версия на приказката за Пепеляшка. Авторът Джамбатиста Базиле (1566 – 1631) създава сборник от приказки, които включват най-старите записани форми на много известни европейски приказки.^[206] През 1550 г. Джовани Франческо Страпарола (1480 – (сл.) 1557) издава „Приятните нощи“ (Le piacevoli notti): наречена първата европейска книга с разкази, съдържаща приказки, тя в крайна сметка има 75 отделни истории, макар и предназначени за възрастна публика.^[207] Джулио Чезаре Кроче (1550 – 1609) също заимства от приказки, които децата харесват, за своите книги.^[208]

През 1883 г. Карло Колоди (1826 – 1890) пише „Приключенията на Пинокио“, който е и първият италиански фентъзи роман. През същата година Емилио Салгари (1862 – 1911), човекът, който ще стане „приключенският писател par excellence за младите в Италия“,^[209] публикува за първи път своя прочут Сандокан.

През 20 век италианската детска литература е представена от писатели като Джани Родари (1920 – 1980), автор на „Приключенията на Лукчо“, и Николета Коста (1953), създателка на Заека Джулиан и Облака Олга.^[210]^[211]

Писателки

Италианските писателки винаги са били слабо представени в академичните среди. В много сборници с видна и влиятелна италианска литература не са включени произведения на жени. „Една писателка“, каза веднъж Ана Банти (1895 – 1985), „дори и да е успешна, е маргинализирана. Ще кажат, че тя е страхотна сред писателките, но няма да я приравнят към писателите мъже.“^[212] През последните години се наблюдава увеличение на включването на жени в академичните стипендии, но представителството все още е несправедливо. Италианските писателки са признати за първи път от критиците през 1960-те години, а през 1970-те години започва издаването на множество феминистки списания, което увеличава достъпа на читателите до тяхната работа и осведомеността за тях.^[213]

Творчеството на италианските писателки е едновременно прогресивно и проникновено; чрез техните изследвания на женската психика, техните критики на социалното и икономическо положение на жените в Италия и тяхното изобразяване на упоритата борба за постигане на равенство в „мъжкия свят", те разбиват традиционните представяния на жените в литературата.^[214] Страницата изигра важна роля за възхода на италианския феминизъм, тъй като предоставя на жените пространство да изразяват свободно мнението си и да описват точно живота си. Четенето и писането на художествена литература става най-лесният начин за жените да изследват и определят своето място в обществото.^[215]

Италианските военни романи, като Dalla parte di lei (1949 г.) на Алба де Сеспедес (1911 – 1997), проследяват събуждането на жените до политическите реалии на времето. Последвалите психологически и социални романи на италиански писателки изследват трудния процес на израстване на жените в италианското общество и другите предизвикателства, пред които са изправени, включително постигането на социално задоволителен живот и използването на интелектуалните стремежи за постигане на равенство в обществото. Примерите включват La casa nel vicolo („Къщата в уличката“, 1989) на Мария Месина (1887 – 1944) и Paura di giorno („Страх от деня“, 1954) на Лаура Ди Фалко (1910 – 2002).^[216] След публичното осъждане на насилието над жени в италианската литература през 1970-те години, писателките започват да изразяват мислите си за сексуалните различия в романи. Много италиански романи се фокусират върху аспектите на италианската идентичност, а писателките винаги са били лидери в този жанр.^[217]

Нобелови лауреати

Произведения на италиански автори, преведени на български

Основна статия: Списък на произведенията на италиански автори, преведени на български

През периода на социализма до края на 80-те години, когато цялата издателска дейност е контролирана от държавата, в България излизат различни преводи на италиански класици като Данте Алигиери, Франческо Петрарка, Джовани Бокачо, Томазо Кампанела, Джакомо Казанова, Алесандро Манцони и др., както и модерни и съвременни автори като Джозуе Кардучи, Антонио Фогацаро, Джовани Верга, Луиджи Капуана, Габриеле д'Анунцио, Емилио Салгари, Грация Деледа, Итало Звево, Луджи Пирандело, Курцио Малапарте, Еудженио Монтале, Алберто Моравия, Дино Будзати, Чезаре Дзаватини, Франческо Йовине, Карло Касола, Луиджи Малерба и др. Сред преведените и издадени преди 1990 г. книги има и такива за деца и юноши от тези на Карло Колоди, Едмондо де Амичис и Джани Родари.^[218] Сред издателствата са Народна култура, Отечествен фронт, Отечество, Народна младеж.

От 90-те години частните издателства постепенно започват да се раздвижват и се раждат множество издателства, някои от които бързо затварят поради липса на адекватни финансови ресурси. Сред авторите, преведени през този период, са имена на класици като Николо Макиавели и Джордано Бруно, на важни автори от ХХ век като Примо Леви, Итало Калвино, Наталия Гинзбург, Джорджо Манганели, но също така и на съвременни писатели като Андреа Камилери, Алесандро Барико, Умберто Еко, Паоло Джордано, Виола Ардоне, Елена Феранте, Фабио Воло, Кристина Касар Скалия, Маргарет Мацантини, от журналисти като Тициано Терцани, Бепе Севернини, Алберто Анджела, от есеисти и учени като Франко Кардини, Джорджо Агамбен, Марио Джузепе Лозано, Нучо Ордине, Карло Ровели, Марино Бионди. По-голямата част от издателите са ориентирани към издаване на текстове от известни автори, които осигуряват добри резултати от продажбите, накратко книги, преминали националните граници и намерили широк отзвук сред публиката и читателите. Умберто Еко в България се издава от поне три различни издателства: Бард, Колибри, Изток-Запад и др.^[218]

Най-важните издатели, които се ангажират да публикуват преведени италиански книги, са:^[218]

Колибри: Алберто Анджела, Дино Будзати, Тициано Терцани, Бепе Севернини, Елена Феранте, Умберто Еко, Маргарет Мацантини, Паоло Джордано, Джани Родари, Лучия Джованини, Итало Калвино, Франческо Алберони, Франческо Фиорети и др.
Изток-Запад: Тит Ливий, Лиутпранд Кремонски, Тома от Аквино, Данте, Николо Макиавели, Бокачо, Джордано Бруно, Леон Батиста Алберти, Джовани Пико дела Мирандола, Леонардо да Винчи, Джорджо Вазари, Умберто Еко, Роберто Асаджоли, Франко Кардини, Нучо Ордине, Марио Лозано. Преводът на класически текстове е една от силните страни на издателството, към които е добавена документалистика със значителна дълбочина. През 2015 г. Италианското министесртво на културата присъжда на издателството специалната награда за преводи на италиански книги и разпространение на италианския език в чужбина. Заслужават внимание и двуезичните издания с оригинален лицев текст, бележки и речници като тези на Макиавели и на Джордано Бруно.
Унискорп: Алесандро Барико, Ерик Фратини, Фабио Воло
Жанет 45: Дино Будзати, Примо Леви, Итало Калвино, Карло Ровели, Джорджо Манганели
Бард: Умберто Еко
Обсидиан: Алесандро д'Авения, Виола Ардоне, Фабио Стаси
Захарий Стоянов: Данте Алигиери, Джовани Бокачо, Томазо Кампанела
Труд: Данила Комастри Монтанари, Джакомо Казанова, Едмондо де Амичис, Карло Колоди, Умберто Еко
Ера: Роберто Савиано, Ориана Фалачи
Прозорец: Емануеле Треви
Книгопис: Андреа Камилери
Рива: Алберто Моравия, Сузана Тамаро
Маг 77: Емилио Салгари
Сиела: Роберто Савиано, Умберто Еко, Ориана Фалачи
Егмонт България: Пиердоменико Бакаларио
Скайпринт: Федерико Моча
Лемур: Доменико Дара, Илария Тути, Катерина Бонвичини, Стефания Аучи, Фулвио Луна Ромеро

Повече информация за преводите от Освобождението до 1989 г. могат да бъдат получени в:

Бойка Илиева, Италия в културата на българското Възраждане. Преводи и литературни влияния. ЮЗУ „Неофит Рилски“, 2012, Дария Карапеткова, Ботуша в българската литературна мода, Изд. „Колибри“, 2012
Daria Karapetkova, La letteratura italiana in Bulgaria, Carocci, 2016.

Вижте също

За произведения, писани в Древен Рим, вижте Римска литература.
Произведения на италиански автори преведени на български

Библиография

De Sanctis, F., Storia della letteratura italiana. Napoli, Morano, 1870
Gardner, E. G., The National Idea in Italian Literature, Manchester, 1921
Momigliano, A., Storia della letteratura italiana. Messina-Milano, Principato, 1936
Sapegno, N., Compendio di storia della letteratura italiana. La Nuova Italia, 1936–47
Croce, B., La letteratura italiana per saggi storicamente disposti. Laterza, 1956–60
Russo, L., Compendio storico della letteratura italiana. Messina-Firenze, D'Anna, 1961
Petronio, G., Compendio di storia della letteratura italiana. Palermo, Palumbo, 1968
Asor Rosa, A., Sintesi di storia della letteratura italiana. Firenze, La Nuova Italia, 1986
AA.VV., Antologia della poesia italiana, ed. C. Segre and C. Ossola. Torino, Einaudi, 1997
De Rienzo, Giorgio, Breve storia della letteratura italiana. Milano, Tascabili Bompiani, 2006 [1997]
Giudice, A., Bruni, G., Problemi e scrittori della letteratura italiana. Torino, 1973
Bruni F., Testi e documenti. Torino, UTET, 1984
Bruni, F. L'Italiano nelle regioni. Torino, UTET, 1997
Ferroni, G, Storia della letteratura italiana, Milano, Mondadori, 2006
Richard Garnet. History of Italian Literature, London, 1898
John Addington Symonds. Renaissance in Italy, London, 1902
J. H. Whitfield. Short History of Italian Literature, Pelican Books, 1969

Бележки

↑ www.britannica.com
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 906
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 908
↑ Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 909 – 910
↑ Duecento e Trecento, lingua del // Посетен на 13 June 2022. (на италиански)
↑ Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). "Italian Literature". In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 898
↑ I trovatori nel Veneto e a Venezia // Архивиран от оригинала на 2023-06-20. Посетен на 14 June 2022. (на италиански)
↑ LA LIRICA TROBADORICA A GENOVA // Посетен на 14 June 2022. (на италиански)
↑ Razos // Посетен на 14 June 2022. (на италиански)
↑ Sordello // Посетен на 14 June 2022. (на италиански)
↑ Contrasti tra Chiesa e trovatori // Посетен на 14 June 2022. (на италиански)
↑ I manoscritti della Crusca // Посетен на 15 June 2022. (на италиански)
↑ JACOPO DA VARAGINE // Посетен на 15 June 2022. (на италиански)
↑ Bartoli Oelsner, с. 898.
↑ LA SEZIONE AUREA DEL POEMA CAVALLERESCO IN ITALIA // Архивиран от оригинала на 2022-06-16. Посетен на 15 June 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б Duecento e Trecento, lingua del // Посетен на 13 June 2022. (на италиански)
↑ Cinquant'anni prima di Dante la Divina Commedia "esisteva" già: ma in dialetto lombardo // Посетен на 15 June 2022. (на италиански)
↑ GIACOMINO da Verona // Посетен на 15 June 2022. (на италиански)
↑ Bartoli Oelsner, с. 898 – 899.
↑ ^а ^б SCUOLA POETICA SICILIANA // Посетен на 16 June 2022. (на италиански)
↑ Alcamo e la Scuola poetica siciliana // Посетен на 16 June 2022. (на италиански)
↑ SCUOLA POETICA SICILIANA // Посетен на 16 June 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б ^в ^г Bartoli Oelsner, с. 899.
↑ L'italiano deriva dal siciliano? // Посетен на 16 June 2022. (на италиански)
↑ SCUOLA POETICA SICILIANA, METRICA // Посетен на 16 June 2022. (на италиански)
↑ Rima siciliana // Посетен на 2023'6'13.
↑ Beryl Smalley, Review of Carlo Delcorno, Giordano da Pisa e l'antica predicazione volgare (Florence: Olschki, 1975), The English Historical Review, 91:359 (1976), с. 412–413.
↑ Cantico delle creature di San Francesco: testo e significato // Посетен на 17 юни 2022. (на италиански)
↑ Jacopone da Todi, "O papa Bonifazio, molt'hai iocato al monno" // Посетен на 17 June 2022. (на италиански)
↑ Третите ордени (първият е мъжкият клон на ордена, вторият - женският) са предназначени за хора, които искат да поемат обетите и да живеят в съответствие с духовността на този орден, но не и да напускат света.
↑ Jacopone da Todi // Посетен на 17 юни 2022. (на италиански)
↑ FASANI, Raniero // Посетен на 17 June 2022. (на италиански)
↑ Volgari medievali // Посетен на 18 June 2022. (на италиански)
↑ Russo, Luigi. LA LETTERATURA COMICO-REALISTICA NELLA TOSCANA DEL DUE e TRECENTO (Continuazione dal vol. I, pp. 141-161, pp. 558-576) // Belfagor 2 (3). 1947. с. 293–313.
↑ L'UMORISMO DI LUIGI PIRANDELLO: PARTE PRIMA // Посетен на 18 June 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б ^в ^г Bartoli Oelsner, с. 900.
↑ Poesie di Guido Guinizzelli // Посетен на 18 June 2022. (на италиански)
↑ Francesco da Barberino tra Andrea Cappellano e Averroè: poesia, immagini, profetismo. Посетен на 18 June 2022. (на италиански)
↑ ALDO MANUZIO, UNA STORIA DI "CARATTERE" // Посетен на 18 June 2022. (на италиански)^{[неработеща препратка]}
↑ La prosa del XIII-XIV sec. // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)
↑ Il Milione // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)
↑ ANDREA DA GROSSETO // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)
↑ RISTORO d'Arezzo // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)
↑ Le forme del racconto breve // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)
↑ GUITTONE d'Arezzo // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)
↑ Whitmore, Charles E. Some Tendencies of Italian Lyric Poetry in the Trecento // PMLA 31 (1). 1916. DOI:10.2307/457066. с. 24–42.
↑ Il Dolce Stil Novo: riassunto // Посетен на 21 June 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б ^в ^г Bartoli Oelsner, с. 901.
↑ RICEVUTI, Lapo, detto Lapo Gianni // Посетен на 21 June 2022. (на италиански)
↑ Guido Cavalcanti // Посетен на 21 June 2022. (на италиански)
↑ Dante // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)
↑ LA FIGURA E IL RUOLO DI BEATRICE NELL'OPERA DANTESCA // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)
↑ Che cosa lega il Convivio alla Vita Nova: Filosofia e Teologia in Dante // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)
↑ Divina Commedia // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)
↑ Inferno, Canto I // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)
↑ Dante, Filippo e la tintura di odio // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)
↑ Bloom, Harold. The Western Canon. 1994. ISBN 9780151957477. Вж. също западния канон за други "канони", които включват „Божествена комедия“.
↑ Francesco Petrarca: biografia, libri e poetica // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)
↑ Petrarca // Архивиран от оригинала на 2022-10-13. Посетен на 22 юни 2022. (на италиански)
↑ Dante e Petrarca a confronto // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)
↑ Fenzi, Enrico. Petrarca e l'esilio // Arzanà. Cahiers de Littérature Médiévale Italienne (16–17). 2013. DOI:10.4000/arzana.232. с. 365–402.
↑ Bartoli Oelsner, с. 901 – 902.
↑ ^а ^б BOCCACCIO, Giovanni // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)
↑ GIOVANNI BOCCACCIO // Архивиран от оригинала на 2022-06-23. Посетен на 23 June 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б Bartoli Oelsner, с. 902.
↑ BOCCACCIO, Giovanni // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)
↑ Madonna Oretta: trama, personaggi e parafrasi // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)
↑ BOCCACCIO, Giovanni // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)
↑ Itinerario della Divina Commedia // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)
↑ Enrico Acquaro, Le memorie puniche del Quadriregio di Federico Frezzi // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)
↑ Bartoli & Oelsner 1911, с. 902
↑ La novella di Giovanni Fiorentino che ha ispirato "Il mercante di Venezia" // Архивиран от оригинала на 2023-06-14. Посетен на 23 June 2022. (на италиански)
↑ Sercambi, Giovanni // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)
↑ Antonio Cornazzano // Посетен на 2023-6-14.
↑ Borgognoni, Rocco. Falsi e Falsificazioni (Tardo Medioevo-Prima Età Moderna) Xxi Seminario Residenziale di Studi – Fonti per la Storia della Civiltà Italiana Tardo Medievale, Fondazione Centro Studi Sulla Civiltà del Tardo Medioevo (San Miniato, 17-20 Settembre 2007) // Quaderni Storici 129 (3). 2008. с. 779–799.
↑ Villani, Giovanni // Посетен на 24 June 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж Bartoli & Oelsner 1911, с. 903
↑ Villani, Giovanni e Matteo // Посетен на 24 June 2022. (на италиански)
↑ Santa Caterina da Siena "mistica della politica" // Посетен на 24 June 2022. (на италиански)
↑ L'eredità di Caterina da Siena nel Ducato Sabaudo fra XVI e XVIII secolo // Посетен на 24 June 2022. (на италиански)
↑ COLOMBINI, Giovanni, beato // Посетен на 24 June 2022. (на италиански)
↑ Auzzas, Ginetta (2014). "PASSAVANTI, Iacopo". Dizionario Biografico degli Italiani, Volume 81: Pansini–Pazienza (in Italian). Rome
↑ Kleinhenz, C. (2002). "Passavanti, Iacopo". The Oxford Companion to Italian Literature. Oxford University Press.
↑ BONICHI, Bindo // Посетен на 25 June 2022. (на италиански)
↑ Tutto letteratura italiana. 2010. ISBN 9788841861981. Посетен на 25 June 2022. (на италиански)
↑ Epica Cavalleresca // Посетен на 25 June 2022. (на италиански)
↑ PETRARCHISMO // Посетен на 25 June 2022. (на италиански)
↑ Giornale de' letterati d'Italia // Посетен на 25 June 2022. (на италиански)
↑ Craig W. Kallendorf, introduction to Humanist Educational Treatises, edited and translated by Craig W. Kallendorf (Cambridge, Massachusetts and London England: The I Tatti Renaissance Library, 2002) p. vii.
↑ Franco Cardili (historical)
↑ Paul Oskar Kristeller, Renaissance Thought II: Papers on Humanism and the Arts (New York: Harper Torchbooks, 1965), с. 178.
↑ Bartoli Oelsner, с. 904.
↑ Il Rinascimento fiorentino e l'era dei Medici dal mito alla realtà (parte terza) // Посетен на 28 June 2022. (на италиански)
↑ Biblioteca Medicea Laurenziana // Посетен на 28 June 2022. (на италиански)
↑ Poliziano, Angelo Ambrogini detto il // Посетен на 28 June 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б ^в Bartoli Oelsner, с. 905.
↑ "Trionfo di Bacco e Arianna" di Lorenzo de' Medici: riassunto e commento // Посетен на 28 June 2022. (на италиански)
↑ CANTASTORIE e Canterini // Посетен на 22 December 2022. (на италиански)
↑ Pulci, Luigi // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)
↑ Orlando innamorato // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)
↑ Cièco, Francesco, detto Francesco Bello // Посетен на 2023-6-15.
↑ FRANCESCO Cieco da Ferrara // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)
↑ L'età dell'umanesimo // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б Bartoli Oelsner, с. 906.
↑ L'HISTORIA DI MILANO VOLGARMENTE SCRITTA DALL'ECCELLENTISSIMO ORATORE M. BERNARDINO CORIO // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)
↑ Il secolo d'oro del Rinascimento // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)
↑ Il teatro del Rinascimento in Italia // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)
↑ Il teatro profano // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)
↑ Il Rinascimento: sintesi dei temi e degli autori principali // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)
↑ Il Rinascimento: sintesi dei temi e degli autori principali // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)
↑ Burke, Peter. The Fortunes of the Courtier: The European Reception of Castiglione's Cortegiano. Penn State University Press, 1995
↑ Castiglione, Baldesar. The Book of the Courtier: The Scribner's Sons Translation. New York, Charles Scribner's Sons, 1901. с. 319.
↑ Любезната литература може да бъде проследена до немски и италиански писатели от 13 век. Вж. Courtesy literature, в Encyclopedia Britannica. Посетено на 21 юни 2023 г.
↑ W. R. Albury,Castiglione's Allegory: Veiled Policy in The Book of the Courtier (1528) (Routledge, 2014).
↑ In sintesi // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)
↑ Niccolò Machiavelli // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)
↑ Francesco Guicciardini // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)
↑ MACHIAVELLI E GUICCIARDINI // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)
↑ ARIOSTO, Ludovico // Посетен на 1 July 2022. (на италиански)
↑ ARIOSTO, Ludovico // Посетен на 1 July 2022. (на италиански)
↑ "Prose della volgar lingua" di Pietro Bembo: introduzione all'opera // Посетен на 1 July 2022. (на италиански)
↑ Madrigale // Архивиран от оригинала на 2023-06-21. Посетен на 1 July 2022. (на италиански)
↑ Le peculiarità della poetica tassiana // Архивиран от оригинала на 2022-07-02. Посетен на 2 July 2022. (на италиански)
↑ Dizionario storico manuale della letteratura italiana, 1000-1900. Nabu Press, 2011. ISBN 978-1176142534. с. 356. Посетен на 2 July 2022. (на италиански)
↑ I temi principali della "Gerusalemme Liberata" di Tasso // Посетен на 2 July 2022. (на италиански)
↑ Bartoli & Oelsner 1911, с. 907–908
↑ Tasso, Torquato // Посетен на 2 July 2022. (на италиански)
↑ Trissino, Gian Giorgio // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)
↑ Il petrarchismo di Pietro Bembo e Giovanni Della Casa // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)
↑ Bartoli & Oelsner 1911, с. 906–907.
↑ Russell, Rinaldina. Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook. Westport, Greenwood Publishing Group, 1994. с. 279.
↑ Il Rinascimento - Letteratura italiana // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д Bartoli & Oelsner 1911, с. 907.
↑ Storia della letteratura italiana // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б Baldassarre Castiglione: vita, opere e Il Cortegiano // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)
↑ Il sonetto "Alla sua donna" di Francesco Berni // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)
↑ Fiora A.Bassanese. Gaspara Stampa // Italian woman writers: A Bio-bibliographical Sourcebook
↑ IL SEICENTO // Посетен на 5 July 2022. (на италиански)
↑ Secentismo // Посетен на 5 July 2022. (на италиански)
↑ Secentismo // Посетен на 5 July 2022. (на италиански)
↑ CHIABRERA, Gabriello // Посетен на 5 July 2022. (на италиански)
↑ Accademia dell'Arcadia: cos'è, scopo e caratteristiche // Посетен на 6 July 2022. (на италиански)
↑ ACCADDE... OGGI: NEL 1634 NASCE MARIA ANTONIA SCALERA STELLINI // Посетен на 6 July 2022. (на италиански)
↑ Francesco paolo Raimondi. Bibliografia vaniniana // Посетен на 2023-6-21.
↑ Il Seicento italiano // Посетен на 2023-6-21.
↑ Salvator Rosa (1615-1673) // Посетен на 2023-6-21.
↑ Bartoli & Oelsner 1911, с. 908–909
↑ Maria Rosa Di Simone, Percorsi del diritto tra Austria e Italia (secoli XVII-XX). Giuffrè, 2006
↑ Bartoli Oelsner, с. 909 – 910.
↑ 宮坂, 真紀. L'ITALIANO NELLE COMMEDIE VENEZIANE DI GOLDONI : IL BILINGUISMO DI GASPARINA // イタリア学会誌 61. 2011. DOI:10.20583/studiitalici.61.0_23.
↑ Goldoni, Carlo. XVII // Memoirs of Goldoni. London, Henry Colburn, 1814. с. 331. Посетен на 6 September 2008.
↑ Carlo Goldoni Venezia Gran Teatro del Mondo - Carlo Goldoni Venice Grand Theatre of the World // www.goldonithemovie.com. Архивиран от оригинала на 2021-09-28. Посетен на 2023-06-21.
↑ Giuseppe Parini: biografia, opere e pensiero // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б Bartoli Oelsner, с. 909.
↑ GIUSEPPE PARINI // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)
↑ Un percorso privilegiato e misconosciuto per la penetrazione dei francesismi nella lingua italiana (secoli XVII-XVIII) // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)
↑ Il "percorso" di Alessandro Manzoni verso l'italiano e la "creazione" dell'italiano moderno, lingua di (quasi) tutti noi // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Bartoli Oelsner, с. 911.
↑ Monti, Vincenzo // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)
↑ "Pietro Giordani persona di spicco della cultura italiana. Serve un evento per celebrarlo" // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)
↑ Frusta letteraria, La // Посетен на 10 July 2022. (на италиански)
↑ Pio Fedi // Посетен на 10 July 2022. (на италиански)
↑ Bartoli Oelsner, с. 910 – 911.
↑ Casini, Simone. La storiografia di Botta // с. 177–178. Посетен на 10 July 2022. (на италиански)
↑ COLLETTA, Pietro // Посетен на 10 July 2022. (на италиански)
↑ Шаблон:Cite thesis
↑ VITTORIO ALFIERI // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б ^в Bartoli Oelsner, с. 910.
↑ Тази статия включва текст от Encyclopædia Britannica Eleventh Edition, която днес е обществено достояние.
↑ Vincenzo Monti // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)
↑ FOSCOLO, Ugo // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)
↑ Viaggio sentimentale di Yorik lungo la Francia e l'Italia // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)
↑ La modernità del "Conciliatore": preludio culturale della "nuova Italia" // Посетен на 11 юли 2022. (на италиански)
↑ Manzoni a Firenze: i Promessi Sposi in un affresco in riva all'Arno // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)
↑ Personaggi de I promessi sposi: analisi, profilo psicologico, confronto // Посетен на 11 юли 2022. (на италиански)
↑ Goethe e Alessandro Manzoni, storia di un'ammirazione reciproca // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б Alessandro Manzoni | Italian author // Encyclopedia Britannica.
↑ I Promessi sposi or The Betrothed // Архивиран от оригинала на 2011-07-18. Посетен на 2023-06-13.
↑ Pessimismo e malinconia di Giacomo Leopardi // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Bartoli Oelsner, с. 912.
↑ The Zibaldone project // Архивиран от оригинала на 2015-05-23. Посетен на 11 July 2022.
↑ Sergio Pacifici. Poems and prose. Bloomington, Indiana, Indiana University Press, 1966. ISBN 0253200946. с. 9.
↑ The Infinite // Архивиран от оригинала на 2019-09-29. Посетен на 11 July 2022.
↑ La poesia patriottica e lirico-patetica // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)
↑ Il gesuita moderno di Vincenzo Gioberti // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)
↑ Giosuè Carducci: vita, opere e poetica // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)
↑ La scuola verista // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)
↑ D'Annunzio, Gabriele // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)
↑ Grazia Deledda - Facts // Посетен на 16 April 2014.
↑ Olindo Guerrini, Sonetti romagnoli // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)
↑ Annie Vivanti, fata luminosa da non dimenticare più // Посетен на 12 юли 2022. (на италиански)
↑ ^а ^б Migiel, Marilyn. "Grazia Deledda." Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook. By Rinaldina Russell. Westport, CT: Greenwood, 1994. 111-117. Print.
↑ Amoia, Alba Della Fazia. 20th-century Italian Women Writers: The Feminine Experience. Carbondale: Southern Illinois UP, 1996. Print.
↑ Amoia, Alba. 20th-century Italian Women Writers: The Feminine Experience. Southern Illinois UP, 1996.
↑ Pickering-lazzi, Robin. Mothers of Invention: Women, Italian Fascism, and Culture. Minneapolis, University of Minnesota Press, 1995. с. 137–165.
↑ ^а ^б Lombardo, Maria Nina. "Maria Messina." Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook. By Rinaldina Russell. Westport, CT: Greenwood, 1994. 253-259. Print.
↑ ^а ^б ^в Aricó, Santo. Contemporary Women Writers in Italy: A Modern Renaissance. Amherst, University of Massachusetts Press, 1990.
↑ Aricó, Santo. Contemporary Women Writers in Italy: A Modern Renaissance. Amherst, University of Massachusetts Press, 1990.
↑ Ragusa, Olga. Women Novelists in Postwar Italy // Books Abroad 33 (1). 1959. DOI:10.2307/40097650. с. 5–9.
↑ ^а ^б ^в ^г Nerenberg, Ellen. "Alba De Céspedes." Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook. By Rinaldina Russell. Westport, CT: Greenwood, 1994. 104-110. Print.
↑ Donadio, Rachel. Essay: Lampedusa's 'The Leopard,' fifty years on // The New York Times. 28 July 2008.
↑ Amoia, Alba. 20th-century Italian Women Writers: The Feminine Experience. Carbondale, Southern Illinois UP, 1996.
↑ Giovanni Gasparini. La corsa di Pinocchio. Milano, Vita e Pensiero, 1997. p. 117. ISBN 88-343-4889-3
↑ Pinocchio: Carlo Collodi – Children's Literature Review // Encyclopedia.com.
↑ Reynolds, Kimberley. Children's Literature: A Very Short Introduction. Oxford University Press, 2011.
↑ Steven Swann Jones, The Fairy Tale: The Magic Mirror of Imagination, Twayne Publishers, New York, 1995, ISBN 0-8057-0950-9, с. 38
↑ Opie, Iona, Peter Opie. The Classic Fairy Tales. Oxford and New York, Oxford University Press, 1974. ISBN 978-0-19-211559-1. с. 20.
↑ The Essential Guide to Children's Books and their Creators. New York, Houghton Mifflin, 2002. ISBN 978-0-618-19082-9.
↑ Lawson Lucas, A. (1995) "The Archetypal Adventures of Emilio Salgari: A Panorama of his Universe and Cultural Connections New Comparison", A Journal of Comparative and General Literary Studies, Number 20 Autumn
↑ Zipes, Jack. The Oxford Companion to Fairy Tales. Oxford University Press, 2015. ISBN 978-0-199-68982-8. с. 129–131, 515–516.
↑ Fenomeno 'GiulioConiglio', il cartoon che piace ai più piccoli protagonista di una collana di libri // Repubblica. Посетен на 4 март 2021.
↑ Petrignani, Sandra. Le signore della scrittura. Milan, La Tartaruga, 1984. с. 106.
↑ Arico, Santo. Contemporary Women Writers in Italy: A Modern Renaissance. Amherst, University of Massachusetts Press, 1990. с. 6.
↑ Ragusa, Olga. Women Novelists in Postwar Italy // Books Abroad 33 (1). 1959. DOI:10.2307/40097650. с. 5–9.
↑ Amoia, Alba della Fazia. 20th Century Women Writers: The Feminine Experience. Carbondale, Southern Illinois University Press, 1996. с. vii.
↑ Ragusa, Olga. Women Novelists in Postwar Italy // Books Abroad 33 (1). 1959. DOI:10.2307/40097650. с. 5–9.
↑ Lucamente, Stefania. A Multitude of Women: The Challenges of the Contemporary Italian Novel. Toronto, University of Toronto, 2008. с. 5.
↑ ^а ^б ^в Sava Slavchev. Il libro italiano in Bulgaria // Посетен на 2023-6-12.

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Italian literature в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

[1] www.britannica.com

[:2-2] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 906

[:5-3] а ^б ^в ^г ^д ^е Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 908

[4] Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 909 – 910

[duecento-e-trecento-5] Duecento e Trecento, lingua del // Посетен на 13 June 2022. (на италиански)

[6] Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). "Italian Literature". In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 898

[7] I trovatori nel Veneto e a Venezia // Архивиран от оригинала на 2023-06-20. Посетен на 14 June 2022. (на италиански)

[8] LA LIRICA TROBADORICA A GENOVA // Посетен на 14 June 2022. (на италиански)

[9] Razos // Посетен на 14 June 2022. (на италиански)

[10] Sordello // Посетен на 14 June 2022. (на италиански)

[11] Contrasti tra Chiesa e trovatori // Посетен на 14 June 2022. (на италиански)

[12] I manoscritti della Crusca // Посетен на 15 June 2022. (на италиански)

[13] JACOPO DA VARAGINE // Посетен на 15 June 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner898-14] Bartoli Oelsner, с. 898.

[15] LA SEZIONE AUREA DEL POEMA CAVALLERESCO IN ITALIA // Архивиран от оригинала на 2022-06-16. Посетен на 15 June 2022. (на италиански)

[duecento-e-trecento2-16] а ^б Duecento e Trecento, lingua del // Посетен на 13 June 2022. (на италиански)

[17] Cinquant'anni prima di Dante la Divina Commedia "esisteva" già: ma in dialetto lombardo // Посетен на 15 June 2022. (на италиански)

[18] GIACOMINO da Verona // Посетен на 15 June 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner898&#32;–&#32;899-19] Bartoli Oelsner, с. 898 – 899.

[scuola-poetica-siciliana-20] а ^б SCUOLA POETICA SICILIANA // Посетен на 16 June 2022. (на италиански)

[21] Alcamo e la Scuola poetica siciliana // Посетен на 16 June 2022. (на италиански)

[scuola-poetica-siciliana2-22] SCUOLA POETICA SICILIANA // Посетен на 16 June 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner899-23] а ^б ^в ^г Bartoli Oelsner, с. 899.

[24] L'italiano deriva dal siciliano? // Посетен на 16 June 2022. (на италиански)

[25] SCUOLA POETICA SICILIANA, METRICA // Посетен на 16 June 2022. (на италиански)

[26] Rima siciliana // Посетен на 2023'6'13.

[27] Beryl Smalley, Review of Carlo Delcorno, Giordano da Pisa e l'antica predicazione volgare (Florence: Olschki, 1975), The English Historical Review, 91:359 (1976), с. 412–413.

[28] Cantico delle creature di San Francesco: testo e significato // Посетен на 17 юни 2022. (на италиански)

[29] Jacopone da Todi, "O papa Bonifazio, molt'hai iocato al monno" // Посетен на 17 June 2022. (на италиански)

[30] Третите ордени (първият е мъжкият клон на ордена, вторият - женският) са предназначени за хора, които искат да поемат обетите и да живеят в съответствие с духовността на този орден, но не и да напускат света.

[31] Jacopone da Todi // Посетен на 17 юни 2022. (на италиански)

[32] FASANI, Raniero // Посетен на 17 June 2022. (на италиански)

[33] Volgari medievali // Посетен на 18 June 2022. (на италиански)

[34] Russo, Luigi. LA LETTERATURA COMICO-REALISTICA NELLA TOSCANA DEL DUE e TRECENTO (Continuazione dal vol. I, pp. 141-161, pp. 558-576) // Belfagor 2 (3). 1947. с. 293–313.

[35] L'UMORISMO DI LUIGI PIRANDELLO: PARTE PRIMA // Посетен на 18 June 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner900-36] а ^б ^в ^г Bartoli Oelsner, с. 900.

[37] Poesie di Guido Guinizzelli // Посетен на 18 June 2022. (на италиански)

[38] Francesco da Barberino tra Andrea Cappellano e Averroè: poesia, immagini, profetismo. Посетен на 18 June 2022. (на италиански)

[39] ALDO MANUZIO, UNA STORIA DI "CARATTERE" // Посетен на 18 June 2022. (на италиански)^{[неработеща препратка]}

[40] La prosa del XIII-XIV sec. // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)

[41] Il Milione // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)

[42] ANDREA DA GROSSETO // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)

[43] RISTORO d'Arezzo // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)

[44] Le forme del racconto breve // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)

[45] GUITTONE d'Arezzo // Посетен на 20 June 2022. (на италиански)

[46] Whitmore, Charles E. Some Tendencies of Italian Lyric Poetry in the Trecento // PMLA 31 (1). 1916. DOI:10.2307/457066. с. 24–42.

[47] Il Dolce Stil Novo: riassunto // Посетен на 21 June 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner901-48] а ^б ^в ^г Bartoli Oelsner, с. 901.

[49] RICEVUTI, Lapo, detto Lapo Gianni // Посетен на 21 June 2022. (на италиански)

[50] Guido Cavalcanti // Посетен на 21 June 2022. (на италиански)

[51] Dante // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)

[52] LA FIGURA E IL RUOLO DI BEATRICE NELL'OPERA DANTESCA // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)

[53] Che cosa lega il Convivio alla Vita Nova: Filosofia e Teologia in Dante // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)

[54] Divina Commedia // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)

[55] Inferno, Canto I // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)

[56] Dante, Filippo e la tintura di odio // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)

[57] Bloom, Harold. The Western Canon. 1994. ISBN 9780151957477. Вж. също западния канон за други "канони", които включват „Божествена комедия“.

[58] Francesco Petrarca: biografia, libri e poetica // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)

[59] Petrarca // Архивиран от оригинала на 2022-10-13. Посетен на 22 юни 2022. (на италиански)

[60] Dante e Petrarca a confronto // Посетен на 22 June 2022. (на италиански)

[61] Fenzi, Enrico. Petrarca e l'esilio // Arzanà. Cahiers de Littérature Médiévale Italienne (16–17). 2013. DOI:10.4000/arzana.232. с. 365–402.

[BartoliOelsner901&#32;–&#32;902-62] Bartoli Oelsner, с. 901 – 902.

[boccaccio-63] а ^б BOCCACCIO, Giovanni // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)

[64] GIOVANNI BOCCACCIO // Архивиран от оригинала на 2022-06-23. Посетен на 23 June 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner902-65] а ^б Bartoli Oelsner, с. 902.

[boccaccio2-66] BOCCACCIO, Giovanni // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)

[67] Madonna Oretta: trama, personaggi e parafrasi // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)

[boccaccio3-68] BOCCACCIO, Giovanni // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)

[69] Itinerario della Divina Commedia // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)

[70] Enrico Acquaro, Le memorie puniche del Quadriregio di Federico Frezzi // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)

[71] Bartoli & Oelsner 1911, с. 902

[72] La novella di Giovanni Fiorentino che ha ispirato "Il mercante di Venezia" // Архивиран от оригинала на 2023-06-14. Посетен на 23 June 2022. (на италиански)

[73] Sercambi, Giovanni // Посетен на 23 June 2022. (на италиански)

[74] Antonio Cornazzano // Посетен на 2023-6-14.

[75] Borgognoni, Rocco. Falsi e Falsificazioni (Tardo Medioevo-Prima Età Moderna) Xxi Seminario Residenziale di Studi – Fonti per la Storia della Civiltà Italiana Tardo Medievale, Fondazione Centro Studi Sulla Civiltà del Tardo Medioevo (San Miniato, 17-20 Settembre 2007) // Quaderni Storici 129 (3). 2008. с. 779–799.

[76] Villani, Giovanni // Посетен на 24 June 2022. (на италиански)

[:1-77] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж Bartoli & Oelsner 1911, с. 903

[78] Villani, Giovanni e Matteo // Посетен на 24 June 2022. (на италиански)

[79] Santa Caterina da Siena "mistica della politica" // Посетен на 24 June 2022. (на италиански)

[80] L'eredità di Caterina da Siena nel Ducato Sabaudo fra XVI e XVIII secolo // Посетен на 24 June 2022. (на италиански)

[81] COLOMBINI, Giovanni, beato // Посетен на 24 June 2022. (на италиански)

[82] Auzzas, Ginetta (2014). "PASSAVANTI, Iacopo". Dizionario Biografico degli Italiani, Volume 81: Pansini–Pazienza (in Italian). Rome

[83] Kleinhenz, C. (2002). "Passavanti, Iacopo". The Oxford Companion to Italian Literature. Oxford University Press.

[84] BONICHI, Bindo // Посетен на 25 June 2022. (на италиански)

[85] Tutto letteratura italiana. 2010. ISBN 9788841861981. Посетен на 25 June 2022. (на италиански)

[86] Epica Cavalleresca // Посетен на 25 June 2022. (на италиански)

[87] PETRARCHISMO // Посетен на 25 June 2022. (на италиански)

[88] Giornale de' letterati d'Italia // Посетен на 25 June 2022. (на италиански)

[89] Craig W. Kallendorf, introduction to Humanist Educational Treatises, edited and translated by Craig W. Kallendorf (Cambridge, Massachusetts and London England: The I Tatti Renaissance Library, 2002) p. vii.

[90] Franco Cardili (historical)

[91] Paul Oskar Kristeller, Renaissance Thought II: Papers on Humanism and the Arts (New York: Harper Torchbooks, 1965), с. 178.

[BartoliOelsner904-92] Bartoli Oelsner, с. 904.

[93] Il Rinascimento fiorentino e l'era dei Medici dal mito alla realtà (parte terza) // Посетен на 28 June 2022. (на италиански)

[94] Biblioteca Medicea Laurenziana // Посетен на 28 June 2022. (на италиански)

[95] Poliziano, Angelo Ambrogini detto il // Посетен на 28 June 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner905-96] а ^б ^в Bartoli Oelsner, с. 905.

[97] "Trionfo di Bacco e Arianna" di Lorenzo de' Medici: riassunto e commento // Посетен на 28 June 2022. (на италиански)

[98] CANTASTORIE e Canterini // Посетен на 22 December 2022. (на италиански)

[99] Pulci, Luigi // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)

[100] Orlando innamorato // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)

[101] Cièco, Francesco, detto Francesco Bello // Посетен на 2023-6-15.

[102] FRANCESCO Cieco da Ferrara // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)

[103] L'età dell'umanesimo // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner906-104] а ^б Bartoli Oelsner, с. 906.

[105] L'HISTORIA DI MILANO VOLGARMENTE SCRITTA DALL'ECCELLENTISSIMO ORATORE M. BERNARDINO CORIO // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)

[106] Il secolo d'oro del Rinascimento // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)

[107] Il teatro del Rinascimento in Italia // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)

[108] Il teatro profano // Посетен на 29 June 2022. (на италиански)

[library-109] Il Rinascimento: sintesi dei temi e degli autori principali // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)

[library2-110] Il Rinascimento: sintesi dei temi e degli autori principali // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)

[111] Burke, Peter. The Fortunes of the Courtier: The European Reception of Castiglione's Cortegiano. Penn State University Press, 1995

[112] Castiglione, Baldesar. The Book of the Courtier: The Scribner's Sons Translation. New York, Charles Scribner's Sons, 1901. с. 319.

[113] Любезната литература може да бъде проследена до немски и италиански писатели от 13 век. Вж. Courtesy literature, в Encyclopedia Britannica. Посетено на 21 юни 2023 г.

[114] W. R. Albury,Castiglione's Allegory: Veiled Policy in The Book of the Courtier (1528) (Routledge, 2014).

[115] In sintesi // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)

[116] Niccolò Machiavelli // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)

[117] Francesco Guicciardini // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)

[118] MACHIAVELLI E GUICCIARDINI // Посетен на 30 June 2022. (на италиански)

[Ariosto-119] ARIOSTO, Ludovico // Посетен на 1 July 2022. (на италиански)

[Ariosto2-120] ARIOSTO, Ludovico // Посетен на 1 July 2022. (на италиански)

[121] "Prose della volgar lingua" di Pietro Bembo: introduzione all'opera // Посетен на 1 July 2022. (на италиански)

[122] Madrigale // Архивиран от оригинала на 2023-06-21. Посетен на 1 July 2022. (на италиански)

[123] Le peculiarità della poetica tassiana // Архивиран от оригинала на 2022-07-02. Посетен на 2 July 2022. (на италиански)

[124] Dizionario storico manuale della letteratura italiana, 1000-1900. Nabu Press, 2011. ISBN 978-1176142534. с. 356. Посетен на 2 July 2022. (на италиански)

[125] I temi principali della "Gerusalemme Liberata" di Tasso // Посетен на 2 July 2022. (на италиански)

[126] Bartoli & Oelsner 1911, с. 907–908

[127] Tasso, Torquato // Посетен на 2 July 2022. (на италиански)

[128] Trissino, Gian Giorgio // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)

[129] Il petrarchismo di Pietro Bembo e Giovanni Della Casa // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)

[130] Bartoli & Oelsner 1911, с. 906–907.

[131] Russell, Rinaldina. Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook. Westport, Greenwood Publishing Group, 1994. с. 279.

[132] Il Rinascimento - Letteratura italiana // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)

[:3-133] а ^б ^в ^г ^д Bartoli & Oelsner 1911, с. 907.

[134] Storia della letteratura italiana // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)

[:4-135] а ^б Baldassarre Castiglione: vita, opere e Il Cortegiano // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)

[136] Il sonetto "Alla sua donna" di Francesco Berni // Посетен на 4 July 2022. (на италиански)

[137] Fiora A.Bassanese. Gaspara Stampa // Italian woman writers: A Bio-bibliographical Sourcebook

[138] IL SEICENTO // Посетен на 5 July 2022. (на италиански)

[139] Secentismo // Посетен на 5 July 2022. (на италиански)

[140] Secentismo // Посетен на 5 July 2022. (на италиански)

[141] CHIABRERA, Gabriello // Посетен на 5 July 2022. (на италиански)

[142] Accademia dell'Arcadia: cos'è, scopo e caratteristiche // Посетен на 6 July 2022. (на италиански)

[143] ACCADDE... OGGI: NEL 1634 NASCE MARIA ANTONIA SCALERA STELLINI // Посетен на 6 July 2022. (на италиански)

[144] Francesco paolo Raimondi. Bibliografia vaniniana // Посетен на 2023-6-21.

[145] Il Seicento italiano // Посетен на 2023-6-21.

[146] Salvator Rosa (1615-1673) // Посетен на 2023-6-21.

[147] Bartoli & Oelsner 1911, с. 908–909

[148] Maria Rosa Di Simone, Percorsi del diritto tra Austria e Italia (secoli XVII-XX). Giuffrè, 2006

[BartoliOelsner909&#32;–&#32;910-149] Bartoli Oelsner, с. 909 – 910.

[150] 宮坂, 真紀. L'ITALIANO NELLE COMMEDIE VENEZIANE DI GOLDONI : IL BILINGUISMO DI GASPARINA // イタリア学会誌 61. 2011. DOI:10.20583/studiitalici.61.0_23.

[151] Goldoni, Carlo. XVII // Memoirs of Goldoni. London, Henry Colburn, 1814. с. 331. Посетен на 6 September 2008.

[152] Carlo Goldoni Venezia Gran Teatro del Mondo - Carlo Goldoni Venice Grand Theatre of the World // www.goldonithemovie.com. Архивиран от оригинала на 2021-09-28. Посетен на 2023-06-21.

[153] Giuseppe Parini: biografia, opere e pensiero // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner909-154] а ^б Bartoli Oelsner, с. 909.

[155] GIUSEPPE PARINI // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)

[156] Un percorso privilegiato e misconosciuto per la penetrazione dei francesismi nella lingua italiana (secoli XVII-XVIII) // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)

[157] Il "percorso" di Alessandro Manzoni verso l'italiano e la "creazione" dell'italiano moderno, lingua di (quasi) tutti noi // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner911-158] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Bartoli Oelsner, с. 911.

[159] Monti, Vincenzo // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)

[160] "Pietro Giordani persona di spicco della cultura italiana. Serve un evento per celebrarlo" // Посетен на 9 July 2022. (на италиански)

[161] Frusta letteraria, La // Посетен на 10 July 2022. (на италиански)

[162] Pio Fedi // Посетен на 10 July 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner910&#32;–&#32;911-163] Bartoli Oelsner, с. 910 – 911.

[164] Casini, Simone. La storiografia di Botta // с. 177–178. Посетен на 10 July 2022. (на италиански)

[165] COLLETTA, Pietro // Посетен на 10 July 2022. (на италиански)

[166] Шаблон:Cite thesis

[167] VITTORIO ALFIERI // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner910-168] а ^б ^в Bartoli Oelsner, с. 910.

[169] Тази статия включва текст от Encyclopædia Britannica Eleventh Edition, която днес е обществено достояние.

[170] Vincenzo Monti // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)

[171] FOSCOLO, Ugo // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)

[172] Viaggio sentimentale di Yorik lungo la Francia e l'Italia // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)

[173] La modernità del "Conciliatore": preludio culturale della "nuova Italia" // Посетен на 11 юли 2022. (на италиански)

[174] Manzoni a Firenze: i Promessi Sposi in un affresco in riva all'Arno // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)

[175] Personaggi de I promessi sposi: analisi, profilo psicologico, confronto // Посетен на 11 юли 2022. (на италиански)

[176] Goethe e Alessandro Manzoni, storia di un'ammirazione reciproca // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)

[britannica-177] а ^б Alessandro Manzoni | Italian author // Encyclopedia Britannica.

[178] I Promessi sposi or The Betrothed // Архивиран от оригинала на 2011-07-18. Посетен на 2023-06-13.

[179] Pessimismo e malinconia di Giacomo Leopardi // Посетен на 11 July 2022. (на италиански)

[BartoliOelsner912-180] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Bartoli Oelsner, с. 912.

[181] The Zibaldone project // Архивиран от оригинала на 2015-05-23. Посетен на 11 July 2022.

[182] Sergio Pacifici. Poems and prose. Bloomington, Indiana, Indiana University Press, 1966. ISBN 0253200946. с. 9.

[183] The Infinite // Архивиран от оригинала на 2019-09-29. Посетен на 11 July 2022.

[184] La poesia patriottica e lirico-patetica // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)

[185] Il gesuita moderno di Vincenzo Gioberti // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)

[186] Giosuè Carducci: vita, opere e poetica // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)

[187] La scuola verista // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)

[188] D'Annunzio, Gabriele // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)

[189] Grazia Deledda - Facts // Посетен на 16 April 2014.

[190] Olindo Guerrini, Sonetti romagnoli // Посетен на 12 July 2022. (на италиански)

[191] Annie Vivanti, fata luminosa da non dimenticare più // Посетен на 12 юли 2022. (на италиански)

[Migiel,_Marilyn_1994-192] а ^б Migiel, Marilyn. "Grazia Deledda." Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook. By Rinaldina Russell. Westport, CT: Greenwood, 1994. 111-117. Print.

[193] Amoia, Alba Della Fazia. 20th-century Italian Women Writers: The Feminine Experience. Carbondale: Southern Illinois UP, 1996. Print.

[194] Amoia, Alba. 20th-century Italian Women Writers: The Feminine Experience. Southern Illinois UP, 1996.

[195] Pickering-lazzi, Robin. Mothers of Invention: Women, Italian Fascism, and Culture. Minneapolis, University of Minnesota Press, 1995. с. 137–165.

[Lombardo,_Maria_Nina_1994-196] а ^б Lombardo, Maria Nina. "Maria Messina." Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook. By Rinaldina Russell. Westport, CT: Greenwood, 1994. 253-259. Print.

[Aricó_1990-197] а ^б ^в Aricó, Santo. Contemporary Women Writers in Italy: A Modern Renaissance. Amherst, University of Massachusetts Press, 1990.

[Aricó_19902-198] Aricó, Santo. Contemporary Women Writers in Italy: A Modern Renaissance. Amherst, University of Massachusetts Press, 1990.

[199] Ragusa, Olga. Women Novelists in Postwar Italy // Books Abroad 33 (1). 1959. DOI:10.2307/40097650. с. 5–9.

[Nerenberg,_Ellen_1994-200] а ^б ^в ^г Nerenberg, Ellen. "Alba De Céspedes." Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook. By Rinaldina Russell. Westport, CT: Greenwood, 1994. 104-110. Print.

[201] Donadio, Rachel. Essay: Lampedusa's 'The Leopard,' fifty years on // The New York Times. 28 July 2008.

[202] Amoia, Alba. 20th-century Italian Women Writers: The Feminine Experience. Carbondale, Southern Illinois UP, 1996.

[Gasparini-203] Giovanni Gasparini. La corsa di Pinocchio. Milano, Vita e Pensiero, 1997. p. 117. ISBN 88-343-4889-3

[204] Pinocchio: Carlo Collodi – Children's Literature Review // Encyclopedia.com.

[reynolds-205] Reynolds, Kimberley. Children's Literature: A Very Short Introduction. Oxford University Press, 2011.

[206] Steven Swann Jones, The Fairy Tale: The Magic Mirror of Imagination, Twayne Publishers, New York, 1995, ISBN 0-8057-0950-9, с. 38

[207] Opie, Iona, Peter Opie. The Classic Fairy Tales. Oxford and New York, Oxford University Press, 1974. ISBN 978-0-19-211559-1. с. 20.

[Silvey-208] The Essential Guide to Children's Books and their Creators. New York, Houghton Mifflin, 2002. ISBN 978-0-618-19082-9.

[209] Lawson Lucas, A. (1995) "The Archetypal Adventures of Emilio Salgari: A Panorama of his Universe and Cultural Connections New Comparison", A Journal of Comparative and General Literary Studies, Number 20 Autumn

[Oxford-210] Zipes, Jack. The Oxford Companion to Fairy Tales. Oxford University Press, 2015. ISBN 978-0-199-68982-8. с. 129–131, 515–516.

[repubblica-211] Fenomeno 'GiulioConiglio', il cartoon che piace ai più piccoli protagonista di una collana di libri // Repubblica. Посетен на 4 март 2021.

[212] Petrignani, Sandra. Le signore della scrittura. Milan, La Tartaruga, 1984. с. 106.

[213] Arico, Santo. Contemporary Women Writers in Italy: A Modern Renaissance. Amherst, University of Massachusetts Press, 1990. с. 6.

[Ragusa_1959_5–9-214] Ragusa, Olga. Women Novelists in Postwar Italy // Books Abroad 33 (1). 1959. DOI:10.2307/40097650. с. 5–9.

[215] Amoia, Alba della Fazia. 20th Century Women Writers: The Feminine Experience. Carbondale, Southern Illinois University Press, 1996. с. vii.

[Ragusa_1959_5–92-216] Ragusa, Olga. Women Novelists in Postwar Italy // Books Abroad 33 (1). 1959. DOI:10.2307/40097650. с. 5–9.

[217] Lucamente, Stefania. A Multitude of Women: The Challenges of the Contemporary Italian Novel. Toronto, University of Toronto, 2008. с. 5.

[:0-218] а ^б ^в Sava Slavchev. Il libro italiano in Bulgaria // Посетен на 2023-6-12.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]

[13]

[14]

[15]

[16]

[17]

[18]

[19]

[20]

[21]

[22]

[23]

[24]

[25]

[26]

[27]

[28]

[29]

[30]

[31]

[32]

[33]

[34]

[35]

[36]

[37]

[38]

[39]

[40]

[41]

[42]

[43]

[44]

[45]

[46]

[47]

[48]

[49]

[50]

[51]

[52]

[53]

[54]

[55]

[56]

[57]

[58]

[59]

[60]

[61]

[62]

[63]

[64]

[65]

[66]

[67]

[68]

[69]

[70]

[71]

[72]

[73]

[74]

[75]

[76]

[77]

[78]

[79]

[80]

[81]

[82]

[83]

[84]

[85]

[86]

[87]

[88]

[89]

[90]

[91]

[92]

[93]

[94]

[95]

[96]

[97]

[98]

[99]

[100]