Кинцуги (金 継 ぎ, „златно спояване / златни шевове“)[1], или още кинцукурой (金 繕 い, „златен ремонт“)[2], е японско изкуство за поправяне на счупена керамика чрез поправяне на зоните на счупване с лак (лепило), смесен с прахообразно злато, сребро или платина[3] – подобно на техниката maki-e[4][5][6]
Като философия то третира счупването и ремонта като част от историята на даден обект, а не като нещо за прикриване.[7] Изкуството се появява в края на XVI век в Япония, макар че корените му могат да се открият в Китай и други азиатски страни.
Лаковите изделия са дългогодишна традиция в Япония[8][9] и в даден момент кинцуги може да е бил комбиниран с maki-e като заместител на други техники за ремонт на керамика. Докато процесът е свързан с японски майстори, техниката се прилага и за керамични парчета с различен произход, включително Китай, Виетнам и Корея.[10]
Според най-известната история за възникването на кинцуги, японският шогун Ашикага Йошимаса е изпратил повредена емайлирана китайска купа за чай обратно в Китай за ремонт в края на 15 век. Когато е върната, ремонтирана с грозни метални скоби, това може да е подтикнало японските майстори да търсят по-естетично средство за ремонт.[11] Според друга легенда, той получил напълно възстановена купа с помощта на златни шевове, които събирали парчетата. От историята става ясно, че това изкуство е било познато в Китай, но популярност и развитие получило именно в Япония.[12]
Колекционерите са толкова впечатлени от новото изкуство, че някои от тях са обвинени в умишлено разбиване на ценна керамика, за да може тя да бъде поправена със златните шевове на кинцуги.[4]
Кинцуги става тясно свързан с керамичните съдове, използвани за chanoyu (японската чайна церемония).[5] Изкуството е пряко следствие от възхода на чаената церемония и изкуството на изработка на керамични съдове за чай.
Като философия, кинцуги е подобен на японската философия на уаби-саби – да прегърнеш/да се вдъхновиш от недостатъците или несъвършенството.[13][14] Японската естетика оценява следите на износване от използването на предмет. Това може да се разглежда като обосновка за поддържане на обект наоколо, дори след като се е счупил, и като оправдание на самия кинцуги, като се подчертават пукнатините и ремонтите като просто събитие в живота на обекта, вместо да се позволи услугата му да приключи след неговото увреждане или счупване, и може да се разглежда като вариант на поговорката „Не губете, не искайте“.[15] Идеята на кинцуги е, че всеки предмет има своята история, която не бива да се пренебрегва, само защото той е счупен. Поправката с кинцуги превръща предмета в нещо по-хубаво, отколкото е бил оригиналът.
Според Bakōhan Saōki (запис върху чаша за чай), такава „грозота“ е вдъхновяваща и е дзен по начин, който открива красотата в счупените неща.[16]