Мизи

Мизите (на старогръцки: Μοισοί, на латински: Moesi) са балканско тракийско племе, което обитавало земите на днешна Северна България и Източна Сърбия.

Първото споменаване на дунавските мизи под това име е от римския историк Апиан, който посочва земите, населявани от тях:

Марк Лукул, братът на Лукул, който водеше война с Митридат, потегли срещу мизите и стигна до реката, където шест гръцки града бяха разположени съседно на земята на мизите, а по-точно Истрия, Дионисополис, Одесос, Месембрия, Калатис и Аполония...[1]

Според по-стари гръцки извори в тези земи живеели гети, кробизи и трибали. След завладяването на земите им от римляните през 29 год. пр.н.е., там са създадени римските провинции Горна и Долна Мизия.

Съществува неяснота относно връзката между дунавските и малоазийските мизи, известни от по-древни времена като родственици на лидийците и карийците. Херодот твърди, че във времената преди Троянската война (т.е. XV-XIV в. пр. Христа) малоазийските мизи (мизийците) и тевкрите (троянците) преминават Босфора и поставят всички траки под своя власт, като стигат чак до река Пеней.[2] В „Илиада“ мизийците са споменати като съюзници на троянците. За произхода и посоките на миграциите на мизите са изказани различни научни хипотези. Смята се, че езиково мизиийците са родствени на фригите.

Средновековният автор Димитър Хоматиан свидетелства за езика на българите по негово време, наречени от него „мизи“: „...илирийския град Лихнида, който е център на околните градове и който сега на езика на мизите се нарича Охрид...“[3] – цитат от Кратко житие на Климент Охридски.

Въз основа на езиковедски данни е издигната хипотезата, че през Бронзовата епоха мизите обитават земите на изток от река Морава и край Дунава, след което започва тяхното разселване в югоизточна посока, към Мала Азия, като достигат дори до Месопотамия.[4]

Някои автори премат, че хетската експанзия в Югозападна Мала Азия през XIV и първата половина на XIII век пр. Хр. довежда до изселване на местно население към Балканите, включително на част от мизите. След разпада на Хетската държава малоазийските мизи получават отново възможност за самостоятелно развитие.[5]

При завоюването на земите около долното течение на Дунав през I век римляните наричат областта Мизия. Предполага се, че те са нарекли областта така заради архаичната слава на малоазийските мизи като отлични воини, известна още от Омир.[6] С образуването на римска провинция Мизия наименованието мизи се разпростира върху нейните жители. Дион Касий пише:

… тези …, които живеят отсам реката и до земите на трибалите, се числят към провинция Мизия и се наричат мизи от всички освен от живеещите наоколо [7]

Автори, отъждествяващи мизите с българи

[редактиране | редактиране на кода]
Ренесансова карта от 1595 г. на Абрахам Ортелий, показваща Балканите, населени с мизи, даки, гети, българи, трибали и др. През Ренесанса забравените антични географски наименования започват да излизат от забрава, което създава причудливи карти.[8]

През Средновековието едно от архаичните имена, често използвани от византийските автори за обозначаване на българите, е „мизи“ наред със „скити“, „мирмидонци“ и други.

Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи.[14]

По-нататък той възхвалява Методий (брата на Кирил) като го назовава учител на мизийския народ: „Методий, известния учител на мизийския народ на благочестие и православна вяра“.

  1. Appian, Ill.5.30, The Foreign Wars, transl. H.White, THE MACMILLAN COMPANY, New York, 1899;
  2. Herodotus, VII.20, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996
  3. Български език и култура, Министерство на просветата и културата, София, 1979, стр. 11.
  4. Фол, Александър. Етнически произход на населението на Балканския полуостров, в: История на България в четиринадесет тома, т. 1. Първобитнообщинен и робовладелски строй. Траки, София 1979, с. 112 – 113. Различни версии за миграциите на мизите и други народи са коментирани от А. Фол в История на българските земи в древността. Първа част, София 1981, с. 62 – 65, 67.
  5. Спиридонов, Тошко. Тракийският етнос. Проблеми на формирането и развитието, София 1991, с. 63.
  6. Фол, Александър. История на българските земи в древността. Първа част, София 1981, с. 85.
  7. Cassius Dio, Historia Romana, LI, 22, 7
  8. Francis W. Carter, An historical geography of the Balkans, Academic Press, 1977, ISBN 0-12-161750-5, p. 312.
  9. Ангелов, Димитър. „Образуване на българската народност“, София 1971, с. 340 – 341
  10. Ангелов, Димитър. „Образуване на българската народност“, София 1971, с. 373.
  11. Гръцки извори за българската история, т. XI, София 1983, с. 26, бел. 80.
  12. Михаил Пселл. Хронография, Москва 1978, бел. 60.
  13. Матанов, Христо. Княжеството на Драгаши. Към историята на Североизточна Македония в предосманската епоха, София 1997, с. 213.
  14. Български език и култура, Министерство на просветата и културата, София, 1979, стр. 11.