Никола Жеков | |
български генерал | |
Звание | Генерал от пехотата |
---|---|
Години на служба | 1885 – 1918 г. |
Служи на | България |
Род войски | Сухопътни войски |
Военно формирование | пехотни войски |
Командвания | 1-ви пехотен софийски полк Българска армия |
Битки/войни | Сръбско-българска война Балканска война Първа световна война |
Награди | Вижте по-долу |
Образование | Национален военен университет |
Дата и място на раждане | |
Дата и място на смърт | |
Погребан | София, Република България |
Друга дейност | преподавател |
Никола Жеков в Общомедия |
Никола Тодоров Жеков (1865 – 1949) е министър на войната на България (1915). Български офицер, генерал от пехотата – главнокомандващ на действащата армия по време на участието на България в Първата световна война (1915 – 1918). През 30-те години на ХХ век Жеков е сред идеолозите на безпартийното управление и национализма в България, автор на статии с антисемитски и антимарксистки характер, а също и ръководител на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ).
Никола Жеков е роден на 6 януари 1865 г. (25 декември 1864 г. стар стил) в Сливен. Първоначално учи в родния град, след което продължава образованието си в мъжката гимназия в София. През 1883 година, след успешно издържан приемен изпит, става юнкер във Военното на Негово Княжеско Височество училище.
Във връзка с подготовката за Сръбско-българската война (1885) на 9 септември 1885 година военният министър генерал-майор Кантакузин издава приказ, съгласно който всички юнкери от втория специален клас се зачисляват със звание портупей-юнкери в частите на войските. Почти месец по-късно, на 6 октомври с височайши указ юнкерите и възпитаниците на Военното училище се уволняват в отпуск до 1 януари 1886 година и им се разрешава да постъпват като доброволци в армията като унтерофицери.[1]
Младият юнкер Жеков кандидатства за доброволец, но комисията го отхвърля, преценявайки неговото физическо състояние. Заедно с други юнкери от Военното училище се отправя към Пловдив и с разрешение на командира на Ямболския отряд подполковник Филов са зачислени към 2-ри Сливенски резервен полк, където Жеков е назначен за ротен командир.[2] Заедно с полка си заминава за Елхово, който по-късно е изпратен като резерв на бойната линия Цариброд-Пирот и стои на разположение на главното командване. Скоро е сключено примирието и полкът без да участва във военните действия се връща обратно в Сливен и бива разформирован, а юнкер Никола Жеков се завръща във Военното училище, за да продължи обучението си.[3]
През 1886 г. участва в детронирането на княз Александър I Батенберг, за което е разжалван в редник и пратен в 12-и пехотен балкански полк, впоследствие амнистиран, завършва Военното училище. На 27 април 1887 г. е произведен в първи офицерски чин подпоручик, след което служи във 2-ри артилерийски полк в Шумен.[4] За кратко време след това е преместен в Кула, Белоградчик и Враца.[5]
На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик. На 2 август 1894 г. е произведен в чин капитан и през есента на същата година е изпратен в Торинската генералщабна академия, която завършва през 1898 г. След завръщането си в България служи като генералщабен офицер във 2-ри артилерийски полк, след това е преместен в гарнизона в Пловдив.[5] През 1900 г. капитан Жеков е прикомандирован в ГЩ като офицер за особени поръчки, през 1901 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател по военна педагогика във Военното училище. Малко по-късно е прехвърлен в Школата за запасни подпоручици в пехотата в Княжево, на която е началник от 1903 г. до 1910 година. Като майор изпълнява и длъжността инспектор на класовете във Военното на Н. Величество Училище, където преподава военна педагогика и ръководи тактическите занятия на юнкерите. През 1905 г. е произведен в чин подполковник, а на 18 май 1909 г. – в чин полковник. На 27 март 1910 г. е назначен е за началник на 1-ви пехотен софийски полк, като същата година е прикомандирован временно да изпълнява длъжността началник на отделение при щаба на армията,[6] след което от 1911 отново се връща като командир на 1-ви полк. На 1 март 1912 година е назначен за началник на Военното училище, а същата година придружава престолонаследника княз Борис на германските императорски маневри.[6]
През Балканската война (1912 – 1913) Никола Жеков е началник-щаб на Втора армия, която действа срещу Одрин.[7]
По време на Междусъюзническата война (1913) се разболява тежко, което попречва на участието му, като при демобилизацията след войната е назначен за началник-щаб на окупационните войски в Западна Тракия.
През 1913 – 1914 г. полковник Жеков участва в дипломатическа мисия в Цариград, която води преговори за военна конвенция между България и Османската империя. След това е помощник-началник на Щаба на войската (лято 1914 – пролет 1915) и командир на Осма пехотна тунджанска дивизия (май 1915).[6] На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор. От 6 юли до 21 септември 1915 г. Жеков е министър на войната, след което по личното настояване на цар Фердинанд I на 24 септември 1915 г. е назначен за Главнокомандващ на действащата армия.[4]
Никола Жеков работи за намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Под негово ръководство през Първата световна война (1915 – 1918) българската войска воюва 3 години на Северния и Южния фронт. На 6 октомври 1916 г. е произведен в чин генерал-лейтенант за бойни отличия.[6]
За участието си във войната през 1915 г. е награден с османски медал „За бойни заслуги“, през 1917 г. с османските сребърен и златен орден „Имтияз“, а на 12 май 1917 г. с османския орден „Османие“.[8]
През септември 1918 г. заболява тежко и на 8 септември заминава на лечение във Виена, където го заварва Солунското примирие и заповедта за уволнението му. Преминава в запаса на 4 октомври 1918 г. Няколко години остава в изгнание в Германия и Австрия.
На 21 октомври 1921 г. се завръща в България и е осъден като виновен за Втората национална катастрофа от Третия държавен съд през същата година на 10 години затвор. След почти три години е амнистиран и излиза от затвора през 1924 г.[4][9]
След излизането си от затвора генерал Никола Жеков е сред критиците на режима на Александър Цанков. В началото на 1925 година той дори обмисля евентуален военен преврат, като получава подкрепата на лявото крило на Българския земеделски народен съюз, както и на Българската комунистическа партия, която има колебания, но позицията на Коминтерна е в подкрепа на Жеков.[10]
През следващите години той се отдава на научна и литературна дейност, като написва книги на чисто военни теми и мемоари. От 1931 г. чете лекции във Военната академия. От 30-те години се изявява като идеолог на идеите за национална общност и безпартийно управление. На 6 май 1936 г. е произведен в чин генерал от пехотата, избран е за почетен председател на Обществото на кавалерите на Ордена „За храброст.
На 23 юли 1940 г. по покана на Адолф Хитлер, генерал Никола Жеков като главнокомандващ Българската армия през Първата световна война, посещава Западния фронт от Първата и Втората световна война. Същия ден Жеков е официално приет от военния комендант пред кметството на Ньой и пред построената специално за целта на посещението почетна войскова част е издигнато българското знаме, а в залата в която е извършено унижението на България, командващият Българската армия в предходната световна война се разписва в Златната книга на общината. С този външно манифестиран акт започва реабилитацията на българската войнска чест след поражението от 1918 г. със сключването на Солунското примирие на Солунския фронт, което е подписано и в резултат от избухналото предходно Войнишко въстание.
През Втората световна война развива активна прогерманска дейност, ръководител е на Българските национални легиони и има лични връзки с Адолф Хитлер. Той е почетен председател на националистическата организация Съюз на българските национални легиони.[4] В този си период ген. Жеков говори за „национализма като обединителна идеология и жизнена енергия, която се въздига в култ, за да премахне злотворното влияние на семитизма, марксизма и комунизма (болшевизма)… все плод на еврейския космополитизъм и интернационализъм, който е убийствен за националното ни битие".[11] Жеков застъпва принципите на антисемитизма, като според него „евреинът е анационален и аморален“.[12]
На 3 септември 1944 г. Никола Жеков емигрира в Нацистка Германия, опасявайки се от политическо преследване. На 1 февруари 1945 г. е осъден на смърт от Народния съд, но присъдата му не е изпълнена, тъй като не е в България и се води в неизвестност.[13]
Никола Жеков умира на 1 ноември 1949 г. във Фюсен, Бавария. На 7 ноември 1992 г. костите му са пренесени във Военния мавзолей костница в София.
Никола Жеков е женен и има 2 деца.
На генерал Никола Жеков е наречена улица в в София (Карта).
|
|
|