Ново благочестие

Ново благочестие (на латински: „devotio moderna“) е религиозно обновително движение в църквата. Възниква в края на 14 век в Нидерландия и се разпространява през 15 век предимно в северозападна Германия. През 16 век то губи своята сила, но продължава да влияе върху мисленето на германските ренесансови хуманисти и реформаторите.

История

Произходът на Новото благочестие е свързан с Герт Грооте (1340 – 1384 г.) от град Девентер, от чиято дейност произтича немонашеското движение на Братята от общия живот; по-късно възниква Виндесхаймската конгрегацията – една общност на августинските каунини реформирана в духа на Новото благочестие. Движението е особено широко разпространено през 14-и и 15 век в нидерландски и долнорейнско-вестфалски райони. Понякога се разглежда като предшественик на лутеранството и калвинизма. В този ред на мисли е възпитан и Еразъм Ротердамски.

Тъй като Новото благочестие цени законно конституираната църква, външното приемане на тайнствата и обетите както и правилата на монашеските ордени по-малко от колкото индивидуалната връзка с Христос, на Констанцкия събор (1414 – 1418 г.) доминиканците ги обвиняват в ерес. Йоханес Герсон обаче ги защитава и предотвратява съдебен процес.^[1]

Най-важното произведение на Новото благочестие е „Следвайки Христос“ от Томас Кемпийски.

Особености

Новото благочестие възниква по същото време, когато хуманизма и християнството се обединяват под формата на християнски хуманизъм. Последното изисква изучаване на основните текстове на християнството, за да се установи лична връзка с Бог. Братята от общия живот намерат основната си задача и източник на доходи в преписването и подвързването на книги. През 16 век развитието на печатната преса прави текстовете достъпни за все по-широки кръгове.

Новото благочестие черпи от източниците на християнския мистицизъм и се доближава до късносредновековния спиритизъм. То „цели [...] едно особено лично и вътрешно благочестие, което черпи силите си не толкова от съпричастното отслужване на църковната литургия и тайнствата, колкото от тихото съзерцание на страстите Христови и духа на Проповедта на планината“. То обаче остана „съвсем и напълно лоялна към Църквата“ (Август Францен).^[2]

Източници

1. Heiko Augustinus Oberman: Luther. Mensch zwischen Gott und Teufel. Berlin 1981, S. 101.
2. Kleine Kirchengeschichte. Freiburg 6, 2000, S. 248.

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Devotio moderna в Уикипедия на немски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​