Общественото осигуряване или още социално осигуряване е система, при която хората получават доходи или услуги, като резултат от принос към даден фонд или схема на застраховане. То обикновено покрива осигурителни рискове като напреднала възраст, инвалидност, а в някои страни също здравеопазване и безработица.
Съществуват здравно и социално осигуряване, които се подсигуряват съответно от здравноосигурителни и пенсионноосигурителни системи.
Политикоикономическите модели за обществено осигуряване са два основни - либерален и държавен. Изграждането на втория модел е детерминирано от възникването на понятието за социална държава. Съществуват и т.нар. смесени модели, но това са по-скоро модификации между двата основни модела или такива с участието на трети пенсионносигурителни лица, примерно частни фондове, корпорации или други субекти.
В Република България системата за социална сигурност обхваща:
В България задължителното обществено осигуряване се осъществява по силата на закон посредством държавни монополни структури - НОИ и НЗОК.
На 30 май 2008 г. XL народно събрание приема със закон за ратифициране (а от 15 юни същата година е в сила за Република България) Конвенция № 102 на Международната организация на труда за социална сигурност (минимални стандарти) от 1952 г. Социална сигурност по смисъла на конвенцията означава полагане на постоянни усилия от страна на държавата, за да покрие неблагоприятните последици от настъпването на осигурителните събития, които се определят като „социални рискове“ по смисъла на конвенцията. Тези усилия могат да се изразяват в провеждането на различни политики, които обаче да доведат до целения резултат по изискването на конвенцията - социална сигурност адресирана към потребителя на осигурителното право.
Конвенция № 102 покрива деветте основни групи обезщетения:
Държавното обществено осигуряване покрива следните осигурителни рискове: