Паисий Хилендарски

Паисий пренасочва насам. За други значения вижте Паисий (пояснение).
Паисий Хилендарски
български духовник и будител
Роден
1722 г.
Починал
1773 г. (51 г.)
РелигияПравославна църква
Литература
ПериодРанно българско възраждане
Известни творби„История славянобългарска“
ПовлиянЦезар Бароний
Мавро Орбини
Йосиф Брадати
ПовлиялСофроний Врачански
Канонизация
Почитан вПравославната църква
Канонизация26 юни 1962, България от Българската православна църква
Празник19 юни[1]
Паисий Хилендарски в Общомедия

Паисий Хилендарски, често наричан още Отец Паисий, e български народен будител, духовник и светия, автор на „История славянобългарска“. Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ карат много учени да го сочат за основоположник на Българското възраждане. Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 година и паметта му се отбелязва на 19 юни.[1]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование

[редактиране | редактиране на кода]

Информация за живота на Паисий имаме от автобиографичните му бележки в „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма. Роден е през 1722 година (казва се, че завършва „История славянобългарска“ 40-годишен) в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. За родното си място самият той пише в „История славянобългарска“: „и пришедъша ва Светые гори Афонскые у епархiи Самоковскые въ лѣто 1745“ („дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година“).

Има сведения и предания, които насочват и поставят родното място на Паисий в едно или друго населено място – Доспей, Рельово, Белово, Кралев дол, Банско. Въпреки това, версията, че Паисий е от Банско преобладава. В своя статия от април 1912 година, в навечерието на Балканската война, бившият митрополит Теодосий Скопски пръв говори за вероятен произход на Паисий от Банско, по това време все още намиращ се под османска власт.[2] Хипотезата му придобива широка популярност и утвърждава възгледа сред българската общественост за Македония като „люлка на Българското възраждане“.[2] Като водещо се има мнението на Йордан Иванов, че Паисий бил роден в Банско, тъй като вече е известно, че вторият му баща Михаил Хадживълчов бил заможен търговец от Банско, а по-малкият му полу брат Вълчо Хадживълчов продължил бащината дейност и станал също известен ктитор и покровител на църквите в региона и особено на Хилендар и Зограф.[3] Тезата за произхода му от Банско не получава потвърждение в някои стари изследвания по този въпрос.[4]

Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където брат му Лаврентий е игумен и където по-късно самият Паисий става йеромонах и проигумен.[5] По това време Хилендар имал статута на сръбски манастир, но поради местоположението му по-голямата част от монасите в него били българи от Македония. През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на основния труд. „История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. в Зографския манастир, след като Паисий напуска Хилендарския манастир заради раздор с останалите монаси.[5] При обиколките си из българските земи като таксидиот носи своя исторически труд, за да бъде преписван и разпространяван сред българите.

Предполага се, че е починал през 1773 г. на път за Света гора в манастир в селището Амбелино (днес „Св. Георги“ – квартал на Асеновград).[6] Близо до църквата Свети Никола в Самоков е открит гроб, в който е намерен медальон с изписано името Паисий. Тази находка, заедно с бележката от кондиката на Хилендарския манастир от 3 юли 1798 г. правят този гроб основен претендент за мястото, където е намерил последен покой Паисий Хилендарски.[7]

Влияния и значимост

[редактиране | редактиране на кода]
Първа страница от оригиналния ръкопис на Паисий на „История славянобългарска“

„Историята“ на Паисий Хилендарски е значително повлияна от исторически съчинения като руските преводи на „Деяния церковная и гражданская“ на венецианския кардинал Цезар Бароний и „Книга историография“ („Царството на славяните“) на дубровнишкия абат Мавро Орбини, привърженик на крайния илиризъм, който Паисий критикува. За написването ѝ е ползвал още исторически извори от манастирските библиотеки в Атон и Сремски Карловци. Също Зографската грамота на цар Иван Александър, Рилската грамота на цар Иван Шишман и редица други, които днес са безвъзвратно загубени. Познавал е и съчиненията на патриарх Евтимий Търновски („Житие на св. Иван Рилски“, „Житие на св. Петка Търновска“ и др.), а също и житията на светците Гавриил Лесновски, Иларион Мъгленски, Ангел Битолски и др. Ползвал и известните жития и легенди, свързани с дейността на св. св. Кирил и Методий и техните ученици.[5]

Паисий се стреми да събуди народностното съзнание на българите, да им внуши, че имат основания за високо национално самочувствие. Високомерието на сръбските и гръцките монаси и пренебрежението им към българите и всичко българско, което водело след себе си и заплахата от пълна асимилиация и изчезване на българския род също било водещ мотив за написването. Важни аргументи са дейността на славянските първоапостоли Константин-Кирил Философ и Методий, политическото и културното процъфтяване на средновековната българска държава и видните ѝ владетели. Създаването на „История славянобългарска“ може да се смята за начало на Българското възраждане.[8][9] Паисий е първият автор, който очертал етническата територия на българската нация, която според него обхващала земите на Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Известни са близо седемдесет преписа на историята.[10] Първият препис е на Софроний Врачански при посещението му в Котел (1765 г.), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. под заглавие „Царственик“ след съществено редактиране от Христаки Павлович,[6] което се смята за един от първите учебници по българска история в новооткритите светски български училища.

Наследство

[редактиране | редактиране на кода]

Паисий Хилендарски е сред най-почитаните дейци на Българското възраждане. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и други учебни заведения в България са наречени на негово име. На името му е наречена улица „Отец Паисий“ в София (Карта).

С постановление на правителството от 28 юли 2000 г. се определя годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“, която се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.

През 2008 г. в Банско е открит мемориален музей, посветен на него.

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар. Подготвили за печат: Д. Пеев, М. Димитрова, П. Петков. Превод: Д. Пеев. Коментар: Ал. Николов, Д. Пеев. Научен редактор: Иван Добрев. Второ допълнено и преработено издание. Света Гора Атон. Славяно-българска Зографска Света обител, 2013, 448 с. [Първо издание – 2012, 416 с.]; трето поправено издание, 2015 г., 172+448 с. (в съавторство с Д. Пеев, М. Димитрова, А. Николов).
  • Стефан Попиванов – „Остатъци от паметта на о. Паисий“, публикувано във в. „Новини“, брой 62, Цариград, 3 май 1896 година
  • Тодоров, Ил. Паисий Хилендарски. Литература за живота и делото му. Анотиран библиографски указател. С., НБКМ, 2003, 172 с.
  • Златарски, В. Н. Към въпроса за тъй наречените преправки на Паисиевата история. – Периодическо списание на БКД, кн. 59, 1899, 723 – 757.
  • История славеноболгарская, собрана и нареждена Паисием иеромонахом. Стъкми за печат по първообраза Й. Иванов. София, 1914
  • Романски, Ст. Нов Софрониев препис на Паисиевата история от 1781 г., съпоставен с преписа от 1765 г. С., 1938.
  • Снегаров, Ив. Един препис на Паисиевата история в Преображенския манастир. – Македонски преглед, 13, 1942 – 1943, № 2, 85 – 124 (Влад Гладичов).
  • Велчев, В. Неизвестен последовател на Паисий Хилендарски. – Език и литература, 1956, № 6, 446 – 458 (Влад Гладичов).
  • Ангелов, Б. Ст. Преписи на Паисиевата история. – Известия на Института за българска литература. Т. 7, 1958, с. 307-.
  • Ангелов, Б. Ст. Паисий Хилендарски – История словеноболгарская. Никифоров препис от 1772 г. С., 1961.
  • Стоянов, М. Преписи на Паисиевата „История славяноболгарская“. – В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. С., 1962, 557 – 596.
  • Харалампиев, Ив. Наблюдения върху морфологичните особености на Гладичовия препис на „История славянобългарска“. – В: Студентски изследвания, кн. II. Велико Търново, 1973, 17 – 28.
  • Харалампиев, Ив. Още за книжовника Влад Гладичов и за неговия препис на Паисиевата история. – Език и литература, 1978, № 5, 54 – 63.
  • Тодоров, Ил. Жеравненският препис на „История славеноболгарская“. – Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“. Т. 16 (22), 1981, 19 – 59.
  • Кенанов, Д., А. Петков. Мердански сборник от XIX век с непълен препис на „История славянобългарска“. – Литературна история, 1988, кн. 17, 58 – 66.
  • Караджова, Даринка. Два нови преписа на Паисиевата „История славянобългарска“. – Български форум, VI, 1997, № 3, 238 – 243.
  • Паисий Хилендарски. История славяноболгарская 1771. Самоковски препис. Фотот. изд. С., Сдружение „Демократична мрежа“ и сдружение „България 681“, 2004, 281 л.
  • Кенанов, Д. Мердански сборник от XIX век с непълен препис на „История славянобългарска“. – В: Същият. Българистични простори, Пловдив и Велико Търново, ИК „Жанет-45“, „ПИК“, 2007, 198 – 207.
  • Norbert Randow. Paisij Chilendarski, Slawobulgarische Geschichte (История славянобългарска). Leipzig: Insel-Verlag, 1984.
  • Вера Бонева. Паисий Хилендарски и Българското възраждане. / Македонски преглед, 2011, кн. 3, 31-50.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Уикиизточник
Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:
Паисий Хилендарски
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Паисий Хилендарски.

Вижте още

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б Отбелязваме паметта на св. Паисий Хилендарски
  2. ↑ а б Везенков, Александър и др. Концепцията за национално Възраждане в балканските историографии // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 3. Споделено минало, оспорвани наследства. София, Издателство на Нов български университет, 2015. ISBN 978-954-535-902-6. с. 466.
  3. ↑ Митев, Пламен. Българското възраждане. София, Стандарт, 2012. ISBN 978-954-8976-56-5. с. 41 – 42.
  4. ↑ Снегаров, Иван. "За родното място на Паисий Хилендарски" // сб. "Паисий Хилендарски и неговата епоха". 1962.
  5. ↑ а б в Филипов, Никола. Библиотека „Български писатели“. Живот – творчество – идеи: Паисий Хилендарски. 2. Т. 1. Варна, ЕИ LiterNet, 29 октомври 2003. ISBN 954-304-032-X. Посетен на 19 септември 2021.
  6. ↑ а б Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 489 – 490.
  7. ↑ Фотогалерии и информация за Самоков на сайта „Българската древност“
  8. ↑ Преподобный Паисий Хилендарский – www.days.pravoslavie.ru
  9. ↑ Биографични бележки за Паисий Хилендарски на сайта на „Словото“
  10. ↑ Хилендарски, Паисий и др. „История славянобългарска, 1762 (Белова)“. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2004.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Македония“         Портал „Македония“