Паул Ницон

Паул Ницон
Paul Nizon
Паул Ницон през 1969 г.
Паул Ницон през 1969 г.
Роден19 декември 1929 г. (95 г.)
Професияписател
Националност Швейцария
Жанрроман, есе
Награди„Литературна награда на Швейцарската Фондация „Шилер““ (1982)
„Австрийска държавна награда за европейска литература“ (2010)
Уебсайт
Паул Ницон в Общомедия

Паул Ницон (на немски: Paul Nizon) е швейцарски изкуствовед и писател, автор на романи и есета.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Паул Ницон е син на руски химик, а майка му произлиза от Берн. След като полага зрелостен изпит, изучава история на изкуството, класическа археология и германистика в университетите на Берн и Мюнхен. През 1957 г. става доктор по философия с теза върху Винсент ван Гог („Ранният изобразителен стил. Изследване върху художествената форма и отношението ѝ към психологията и светогледа на художника“).

След това Низон работи до 1959 г. като научен асистент в Бернския исторически музей. През 1960 г. пребивава в Рим като стипендиант в Istituto Svizzero di Roma. През 1961 г. става водещ художествен критик на Нойе Цюрхер Цайтунг.

Паул Ницон напуска престижния си пост в полза на несигурния живот в литературата. Това решение намира отглас в творбите му, напр. в книгата му „Потъване. Протокол от едно пътуване“ („Untertauchen. Protokoll einer Reise“) (1972). Според критика Хилмар Клуте творчеството на Паул Ницон представлява „безкрайна автобиографична поредица от романи и дневници“.[1]

След 1962 г. Паул Ницон живее последователно в Мюнхен и Берлин, а от 1977 г. – в Париж като писател на свободна практика. През 1962 г. гостува на свободното литературно сдружение „Група 47“ в Берлин. Там се запознава с писатели като Гюнтер Грас, Мартин Валзер и Ингеборг Бахман и чете от втората си книга „Канто“ („Canto“) (1963).

Паул Ницон е на няколко пъти гост-доцент, напр. през 1984 г. в Гьоте университет Франкфурт на Майн и през 1987 г. в Washington University in St. Louis (САЩ).

От 1971 г. Ницон членува в Швейцарския писателски съюз, а от 1980 г. – в немско-швейцарския ПЕН клуб. От 2011 г. е член на Немската академия за език и литература в Дармщат.

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]

Отделни издания

[редактиране | редактиране на кода]
  • Bildteppiche und Antependien im Historischen Museum Bern (mit Michael Stettler, 1959.
  • Die gleitenden Plätze, 1959, 1990
  • Die Anfänge Vincent van Goghs, der Zeichnungsstil der holländischen Zeit, Dissertation, 1960
  • Canto, 1963, 1993
  • Lebensfreude in Bildern großer Meister, 1969
  • Diskurs in der Enge. Aufsätze zur Schweizer Kunst, 1970
  • Friedrich Kuhn. Hungerkünstler und Palmenhändler, 1970
  • Im Hause enden die Geschichten, 1971
  • Swiss made. Portraits, Hommages, Curricula, 1971
  • Untertauchen. Protokoll einer Reise, 1972, 1999
  • Stolz, Roman, 1975, 2006
  • Das Jahr der Liebe, Roman, 1981
  • Aber wo ist das Leben. Ein Lesebuch, 1983
  • Am Schreiben gehen. Frankfurter Vorlesungen, 1985
  • Im Bauch des Wals. Caprichos, 1989
  • Über den Tag und durch die Jahre. Essays, Nachrichten, Depeschen, 1991
  • Das Auge des Kuriers, 1994
  • Die Innenseite des Mantels. Journal 1980–1989, 1995
  • Hund. Beichte am Mittag, Roman, 1998
  • Taubenfraß, 1999
  • Die Erstausgaben der Gefühle. Journal 1961–1972, 2002
  • Abschied von Europa, 2003
  • Das Drehbuch der Liebe. Journal 1973–1979, 2004
  • Das Fell der Forelle, Roman, 2005
  • Die Republik Nizon. Eine Biographie in Gesprächen, 2005
  • Die Zettel des Kuriers. Journal 1990–1999, 2008
  • Goya, Essay, 2011
  • Urkundenfälschung. Journal 2000–2010, 2012[2]
  • Parisiana, 2015

Събрани съчинения

[редактиране | редактиране на кода]
  • Gesammelte Werke, 7 Bände, am Main 1999
    • Band 1: Canto
    • Band 2: Im Hause enden die Geschichten
    • Band 3: Untertauchen
    • Band 4: Stolz
    • Band 5: Das Jahr der Liebe
    • Band 6: Im Bauch des Wals
    • Band 7: Hund
  • Romane, Erzählungen, Journale, 2009
  • Die Belagerung der Welt – Romanjahre, 2013

Награди и отличия

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Hilmar Klute: Der Fremde. Der Schweizer Paul Nizon lebt seit vierzig Jahren in Paris und wird dort als einer der wenigen deutschsprachigen Schriftsteller geschätzt und gelesen, In: Süddeutsche Zeitung vom 30. Oktober 2017, S. 3.
  2. ↑ Martin Ebel: Wo bleibt der Weltruhm?, In: „Tages-Anzeiger“, 17. Februar 2012

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни