Роден е на 17 ноември1931 година в Париж, Франция. През 50-те години на ХХ век взима двугодишен бакалауреат след матура (на френски: khâgne) в лицея „Луи Велики“ (на френски: Lycée Louis-Le-Grand), но противно на съществуващата легенда – не е приет в Екол нормал (на френски: École Normale Supérieure).
Приет от Agrégation d'Histoire (френският конкурс за учители в средните училища) през 1958 г., той учителства в Lycée Lamoricière d'Oran в Алжир до 1960 г. Издава книга за това през 1961, публикувана под заглавието „Французите в Алжир“ (на френски: Les Français d'Algérie).
Същевременно Нора прави успешна кариера в книгоиздаването. Постъпва в издателство „Жулиар“ през 1964 г., когато създава поредицата с меки корици „Архиви“. През 1965 се присъединява към издателство „Галимар“: издателската къща, която вече има добър пазарен дял в полето на художествената литература, иска да разработи сектора социални науки. Пиер Нора реализира тази мисия чрез създаването на две важни поредици – „Библиотека на социалните науки“ през 1966 и „Библиотека на историите“ през 1970, както и колекция „Свидетели“ през 1967 г.
В издателство „Галимар“ Нора успява да уговори публикуването в поредиците, които ръководи, на важни произведения, които обикновено представляват крайъгълни камъни в областта на съответните научни изследвания. По-специално това са:
В „Библиотека на социалните науки“ – Реймон Арон („Етапи от развитието на социологическата мисъл“, 1967), Жорж Дюмезил („Мит и епопея“, 1968 – 1973), Марсел Гоше („Разомагьосването на света“, 1985), Клод Лефор („Форми на историята“, 1978), Анри Мендрас („Втората френска революция“, 1988), Мишел Фуко („Думите и нещата“, 1966, и „Археология на знанието“, 1969).
В „Библиотека на историите“ – Франсоа Фюре („Мислейки Френската революция“, 1978), Еманюел Льо Роа Ладюри („Монтайю“, 1975, най-големият бестселър в поредицата със 145 хиляди продадени екземпляра), Мишел дьо Серто („Писане на историята“, 1975), Жорж Дюби („Времето на катедралите“, 1976), Жак льо Гоф („Свети Луи“, 1997), Жан-Пиер Вернан („Индивидът, смъртта, любовта“, 1989), Морис Агульон („Скитащата история“, 1988 – 1996), Мишел Фуко („История на лудостта в класическата епоха“, 1972, „Надзор и наказание“, 1975 г., и „История на сексуалността“, 1976 – 1984).
Чуждестранни изследователи, които той въвежда във Франция, като Ернст Канторовиц („Двете тела на краля“, 1959, публикуван през 1989), Томас Нипърди („Размисли върху германската история“, 1983 – 1992, през 1992), Карл Полани („Великата трансформация“, 1944, през 1983).
Тази важна роля дава на Нора определено влияние във френското книгоиздаване, заради което той се превръща понякога и в обект на критика. Например през 1997 г., когато отхвърля проекта да се преведе монографията на Ерик Хобсбом „Векът на крайностите“ (1994), тъй като този автор бил „привързан към революционната кауза“. Нора обяснява, че контекстът на враждебността към комунизма във Франция е негостоприемен за такъв вид публикация, че „всички редактори“, независимо дали го харесват или не, са длъжни да вземат предвид идеологическата и интелектуална ситуация, в която са писали трудовете си“.[1]
Нора е сефарадски евреин. От 2012 г. живее с френската журналистка Ан Сенклер, бивша съпруга на политика Доминик Строс-Кан. Автобиографичните му книги Младост и Едно странно упорство излизат след като той е навършил 90 години.[2]
↑* Англоезичното издание е в 4 тома под общото заглавие Rethinking France: Les Lieux de mémoire: vol 1: The State; vol 2: Space; vol 3: Legacies; vol 4: Histories and Memories, изд. Chicago: University of Chicago Press, 2000-2010.