Постимпресионизъм

Анри Русо, Стогодишнината от независимостта, 1892 г., Гети Център, Лос Анджелис

Постимпресионизмът (Post-Impressionism – след Импресионизма) е преобладаващо френско изкуство, което се развива между 1886 и 1905 г. от последната импресионистична изложба до раждането на фовизма. Пост-импресионизмът се очертава като реакция срещу загрижеността на импресионистите за натуралистичното изображение на светлина и цвят. Благодарение на широкия си акцент върху абстрактните качества и символичното съдържание на рисунката, пост-импресионизмът включва неоимпресионизма, символизма, клоазонизма и синтетизма, заедно с по-късната работа на импресионистите. Движението е ръководено от Пол Сезан (известен като баща на пост-импресионизма), Пол Гоген, Винсент ван Гог и Жорж Сьора.

Терминът „пост-импресионизъм“ е използван за пръв път от критика Роджър Фрай през 1906 г[1][2]. Критикът Франк Рътър в прегледа на „Френския есенен салон“, публикуван в Art News на 15 октомври 1910 г. описва Отон Фриез като „пост-импресионистки лидер“ в реклама за представянето на пост-импресионистите във Франция The Post-Impressionists of France. Три седмици по-късно Роджър Фрай използва термина отново, когато организира представянето им през 1910 г. в The Post-Impressionists of France[3] Мане и постимпресионистите, определяйки постимпресионизма като развитие на френското изкуство още от времето на Мане.

Пост-импресионистите разширяват импресионизма, отхвърляйки неговите ограничения: те продължават да използват ярки цветове, често дебели пластове боя и предмети от реалния живот, но са по-склонни да подчертават геометричните форми, разчупена форма за по-изразен ефект и неестествен или произволен цвят.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Постимпресионизмът не е стройно движение на единомишленици. Всеки от неговите представители има свои търсения, често противостоящи на другите:

  • Пол Сезан – изгражда платната си с мазки, нанесени една до друга с нож или шпатула. В творбите му личи стремеж към опростяване и схематизиране на предметите. В писмо до приятеля си Емил Бернар, Сезан заявява, че всеки обект от природата може да бъде сведен до просто геометрично тяло.
  • Винсент Ван Гог – гъстата, пастозна мазка на Ван Гог, често живее собствен живот.
  • Пол Гоген – използва декоративен подход: контур и цветно петно. Светлосянката липсва или е подсказана чрез най-общо набелязване на обемите.
  • Анри дьо Тулуз-Лотрек – водещи при него са експресивната линия и гротескното преувеличение на натурата.
  • Жорж Сьора – неговите платна са покрити от безброй малки точки от несмесени помежду си бои, изграждащи изображението. Фигурите и предметите са силно опростени. В изкуството си Сьора търси закономерности с чисто научен характер.

Отношението на импресионистите към постимпресионизма е противоречиво. Камий Писаро, един от създателите на импресионизма, е силно повлиян от поантилизма на Сьора. Той дори заявява на приятеля си Едгар Дега, че това е новото изкуство. Камиий Писаро експериментира с нео-импресионистки идеи между средата на 80-те и началото на 90-те години на 19 век. Недоволен от това, което самият той нарича романтичен импресионизъм, Писаро изследва поантилизма, наричайки го научен импресионизъм, преди да се върне към по-чист импресионизъм през последното десетилетие от живота си. От своя страна Дега е скептичен: „По трудно е да се направи това, отколкото живопис!“ – заявява той.

Постимпресионизмът изиграва важна роля за възникването на модерното изкуство. Особено голямо е влиянието на Сезан върху следващото поколение художници. Соченият за създател на кубизма, Жорж Брак, рисува същите пейзажи като майстора от Екс ан Прованс, следвайки идеята му за опростяване на натурата до геометрични фигури, и довеждайки я до крайност. Художниците експресионисти от своя страна следват пътя на Ван Гог и Толуз-Лотрек. По-младите художници от началото на 20 век са работили в географски различни райони и в различни стилистични категории, като фовизма и кубизма, които се разпадат от пост-импресионизма.

Галерия на бележити постимпресионисти

[редактиране | редактиране на кода]

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Животът на Сезан“, Анри Перюшо, издателство „Български художник“, София, 1980 г.
  • „Спомените на един търговец на картини“, Амброаз Волар, издателство „Български художник“, София, 1981 г.
  • „Трима самотници“, Богомил Райнов, издателство „Народна младеж“, София, 1983 г.
  • Manet and the Post-Impressionists (exh. cat. by R. Fry and D. MacCarthy, London, Grafton Gals, 1910 – 11)
  • The Second Post-Impressionist Exhibition (exh. cat. by R. Fry, London, Grafton Gals, 1912)
  • J. Rewald. Post-Impressionism: From Van Gogh to Gauguin (New York, 1956, rev. 3/1978)
  • F. Elgar. The Post-Impressionists (Oxford, 1977)
  • Post-Impressionism: Cross-currents in European Painting (exh. cat., ed. J. House and M. A. Stevens; London, RA, 1979 – 80)
  • B. Thomson. The Post-Impressionists (Oxford and New York, 1983, rev. 2/1990)
  • J. Rewald. Studies in Post-Impressionism (London, 1986)
  • Beyond Impressionism, exhibit at Columbus Museum of Art, 21 октомври 2017 – 21 януари 2018

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ "the+term+Post-impressionism",+"1906"&hl=en&sa=X&ved=0ahUKEwjIqYXYo8DMAhVLuhQKHROHBYAQ6AEIHDAA#v=onepage&q=%22the%20term%20Post-impressionism%22%2C%20%221906%22&f=false Richard R. Brettell, Modern Art, 1851 – 1929: Capitalism and Representation, Oxford University Press, 1999, p. 21
  2. ↑ Peter Morrin, Judith Zilczer, William C. Agee, The Advent of Modernism. Post-Impressionism and North American Art, 1900 – 1918, High Museum of Art, 1986
  3. ↑ Bullen, J. B. Post-impressionists in England, p.37. Routledge, 1988. ISBN 0-415-00216-8, ISBN 978-0-415-00216-5

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]