Протести на площад Тиенанмън

Протести на площад Тиенанмън
Площадът през май 1988 г.
Място	400 градове из Китай Площад Тиенанмън, Пекин
Координати	39°54′11.99″ с. ш. 116°23′30″ и. д. / 39.903333° с. ш. 116.391667° и. д.39.903333, 116.391667
Дата	15 април – 4 юни 1989 г.
Причини	Смъртта на Ху Яобан Икономически реформи Инфлация Корупция Размирици в Източна Европа
Начини за протест	гладна стачка, седяща демонстрация, окупация на обществен площад
Жертви	218 цивилни, 10 войници, 13 милиционери (правителствени данни)
Резултат	Налагане на военно положение в някои части на Пекин Стотици протестиращи и цивилни са застреляни от НОАК на различни места в Пекин, а хиляди са ранени Няколко убити войници от протестиращи на 4 юни, след като цивилни са убити на 3 и 4 юни Лидерите на протестите и про-демократичните активисти избягват в изгнание или са хвърлени в затвора Някои протестиращи са обвинени в тежки престъпления и са екзекутирани през следващите месеци Джао Дзъян е свален от длъжност като Генерален секретар и от Политбюро Дзян Дзъмин е повишен на Генерален секретар Западни икономически санкции и оръжейно ембарго върху КНР Пазарните реформи са забавени Контролът над медиите е затегнат Политическата реформа е спряна
Протести на площад Тиенанмън в Общомедия

Протестите на площад Тиенанмън, известни в Китай като Събитията от 4 юни (на китайски: 六四事件) или Инцидента на площад Тиенанмън, са серия студентски протести, провели се на площад Тиенанмън в Пекин през 1989 г. Протестите започват на 15 април и са насилствено смазани на 4 юни, когато правителството обявява военно положение и изпраща войски, които да окупират централните части на Пекин. В последвалото клане войници с автомати и танкове откриват огън по демонстрантите и по тези, опитващи се да спрат настъплението на армията към площад Тиенанмън. Оценките за броя на жертвите варира от стотици до хиляди.^[1]

Разпалени от смъртта на прореформисткия комунистически генерален секретар Ху Яобан през април 1989 г.^[2] и на фона на бързия икономически растеж и социални промени в Китай след Мао Дзъдун, протестите отразяват тревогата на общественото съзнание относно бъдещето на страната. Реформите през 1980-те години в страната водят до развиването на пазарна икономика, която е благоприятна за някои хора, но вредна за други, а еднопартийната политическа система се изправя пред оспорване на легитимността ѝ. Недоволството по това време най-често засяга инфлацията, корупцията, ограничената подготовка на висшистите за новата икономика и забраните за политическо участие.^[3] Студентите призовават за по-голяма отчетност, надлежен конституционен процес, демокрация, свобода на пресата и свобода на словото, макар като цяло да са неорганизирани и целите им да варират.^[4][5] В пика на протестите, около 1 милион души се събират на площада.^[6]

С развиването на протестите властите отговарят както с помирителни, така и с твърди тактики, като по този начин се разкриват дълбоките разногласия в партийното ръководство.^[7] Към май 1989 г. студентска гладна стачка набира подкрепа за демонстрациите из страната, а протестите вече се разпростират из 400 града.^[8] В крайна сметка, Дън Сяопин и съмишлениците му от ККП възприемат протестите за политическа заплаха и решават да прибегнат до използването на сила.^[9] Държавният съвет обявява военно положение на 20 май и мобилизира 300 000 войници към Пекин.^[8] Войските се насочват към централните части на Пекин по пътните артерии на града сутринта на 4 юни, като по пътя си убиват както демонстранти, така и странични наблюдатели.^[2]

Международната общност, организации за човешки права и политически анализатори осъждат действията на китайското правителство за сътвореното клане. Впоследствие, западните страни налагат оръжейно ембарго на Китай.^[10] Правителството на Китай предприема мащабни арести на протестиращи и поддръжниците им, потиска останалите протести из Китай, изгонва чуждестранни журналисти, строго контролира медийното отразяване на събитията, подсилва полицията и вътрешните сили за безопасност и понижава или отстранява държавни служители, които симпатизират на протестиращите.^[11] Потискането на протестите на практика слага край на политиките на либерализация от 1980-те години. Събитията на площад Тиенанмън и до днес се считат за преломен момент в историята на съвременен Китай, тествайки границите на политическата свобода в Китай.^[12] В днешно време, те като цяло се свързват с въпроса за легитимността на управлението на комунистическата партия и остават една от най-чувствителните и най-цензурираните теми в Китай.^[13][14]

Вижте също

• Неизвестният бунтар

Източници

1. Brook 1998, с. 154.
2. Tiananmen Square incident // Encyclopædia Britannica, 16 октомври 2019. Посетен на 14 април 2020.
3. Brook 1998, с. 216.
4. Lim 2014a, с. 34 – 35.
5. Nathan 2001.
6. D. Zhao 2001, с. 171.
7. Saich 1990 , с. 172.
8. Thomas 2006.
9. Miles 2009.
10. Dube 2014 .
11. Miles 1997 , с. 28.
12. Bodeen, Christopher. Prosperity, repression mark China 30 years after Tiananmen // 3 юни 2019. Архивиран от оригинала. Посетен на 3 юни 2019.
13. Consequences .
14. Goodman 1994 , с. 112.

Литература

• Brook, Timothy. Quelling the People: The Military Suppression of the Beijing Democracy Movement. Stanford, Stanford University Press, 1998. ISBN 978-0-8047-3638-1.
• Lim, Louisa. The People's Republic of Amnesia: Tiananmen Revisited. Oxford University Press, 2014. ISBN 978-0-19-934770-4.
• Nathan, Andrew J. The Tiananmen Papers // Foreign Affairs. 2001. Архивиран от оригинала на 2004-07-06. Посетен на 3 ноември 2010.
• Zhao, Dingxin. The Power of Tiananmen: State-Society Relations and the 1989 Beijing Student Movement. University of Chicago Press, 15 април 2001. ISBN 978-0-226-98260-1.
• Saich, Tony. The Chinese People's Movement: Perspectives on Spring 1989. M.E. Sharpe, 1990. ISBN 978-0-87332-745-9.
• Thomas, Antony. The Tank Man // PBS, 2006. Посетен на 2 юли 2013.
• Miles, James. Tiananmen killings: Were the media right? // BBC News, 2 юни 2009. Посетен на 15 януари 2012.
• Dube, Clayton. Talking Points, June 3 – 18 // China.usc.edu, 2014. Посетен на 22 октомври 2018.
• Miles, James A. R. The Legacy of Tiananmen: China in Disarray. University of Michigan Press, 1997. ISBN 978-0-472-08451-7.
• Nathan, Andrew J. The Consequences of Tiananmen // Resetdoc.org. Посетен на 22 октомври 2018.
• Goodman, David S. G. Deng Xiaoping and the Chinese Revolution: A Political Biography. Psychology Press, 1994. ISBN 978-0-415-11253-6.