Сава Груич
| Сава Груич Сава Грујић | |
 | |
| Роден |
25 ноември 1840
|
|---|---|
| Починал | 21 октомври 1913
Белград, Сърбия |
| Религия | Сръбска православна църква |
| Партия | Народна радикална партия |
| Сава Груич в Общомедия | |
Генерал Сава Груич (на сръбски: Сава Грујић) е сръбски военен деец, политик и дипломат, участник в Сръбско-турските войни от 1876–1878 година, 5 пъти министър-председател на Сърбия в периода от 1888 до 1906 година.
Военна и политическа кариера
[редактиране | редактиране на кода]При Милан Обренович
[редактиране | редактиране на кода]Груич завършва Артилерийската школа в Белград (през 1861) и Михайловската артилерийска школа в Санкт Петербург. До 1870 година е на руска служба. Тогава се завръща в родината си и работи във военната фабрика в Крагуевац. Заради връзките си със социалисти 3 години по-късно е уволнен, но през 1875 г. се връща на работа като ръководител на фабриката.[1]
През 1876 г. Груич (по това време майор в щаба на сръбската армия) съставя план за бойни действия срещу Османската империя, който предвижда настъпление към Ниш и повдигане на въстание в българските земи. Планът му е възприет от сръбското командване в основните му постановки, но групировката, действаща към Ниш, е отслабена съществено заради опасения от турски нападения откъм Видин и Босна.[2] След избухването на Сръбско-турската война от 1876 година Груич командва артилерията на Моравско-Тимошката армия.[1] Участва в боевете при Бабина глава (край Пирот) и Алексинац.[3] Повишен е в чин полковник.
Оглавил военното министерство през ноември 1876, той реорганизира разбитата в първата война сръбска армия и я подготвя за Втората сръбско-турска война от 1877-1878 година.[4] Остава военен министър до октомври 1878 година.[1]
През 1879 година Груич е назначен от княз Милан Обренович за генерален консул на Сърбия в Княжество България. В резултат от тази мисия година по-късно издава в Белград изследване за създаването на българската армия („Основи воjног уређења кнежевине Бугарске“).[1] През следващите години Груич изпълнява длъжността на посланик в Атина (1882) и Санкт Петербург (1885).[1]
При Александър Обренович
[редактиране | редактиране на кода]Намесва се във вътрешната политика на Сърбия в момент, когато крал Милан се стреми да стабилизира властта си след поражението в Сръбско-българската война. Груич става министър на войната в правителството на Либералната и Радикалната партия през 1887 година. В края на същата година оглавява за няколко месеца първия кабинет на радикалите. От 1889 до 1891 година, по време на регентството на малолетния Александър Обренович, е отново министър-председател, като този път ръководи и министерството на външните работи.[1]
От 1891 до 1893 година Груич е посланик в Цариград. През 1893-1894 година отново е начело на правителството за кратко. От 1897 до 1899 е посланик в Санкт Петербург за втори път след мисията от 1885 г.[1] През 1899 година е обвинен за покушението над бившия крал Милан. Освободен е от посланическия пост и е повикан на съд, но остава в чужбина. След конфликта между Милан и сина му, крал Александър, Груич е възстановен на служба.[3] През 1900-1903 година отново представлява Сърбия в Османската империя.[1]
При Петър Караджорджевич
[редактиране | редактиране на кода]След Майския преврат Груич се завръща във вътрешната политика. От 1903 до 1910 година Груич е начело на Държавния съвет, с прекъсвания през 1903-1904 и 1906 година, когато е начело на правителства на Радикалната и Самостоятелната радикална партия и военен министър.[1]
През 1904 година като министър-председател сключва договор с България за военно-политическо сътрудничество и митнически съюз, но скоро след това засилва сръбската въоръжена пропаганда в Македония.[5]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е ж з и Moritsch, Andreas. Grujić, Sava, в: Biographisches Lexikon zur Geschichte Südosteuropas. Bd. 2. Hgg. Mathias Bernath / Felix von Schroeder. München 1976, с. 97-98
- ↑ Jовановић, Слободан. Влада Милана Обреновића. Књига 2. Београд, Геца Кон (онлайн: Дигитална Народна библиотека Србиjе), 1934. с. 31-33. Посетен на 15.12.2017. Архив на оригинала от 2016-03-13 в Wayback Machine.
- ↑ а б Новицкий, В. Ф. (ред.) Военная энциклопедия. Том 8. Санкт Петербург, Тип. т-ва И. Д. Сытина, 1912. с. 515. Посетен на 15.12.2017.
- ↑ Jовановић 1934, с. 179.
- ↑ Попов, Радослав и др. История на Българската дипломация 1879–1913 г. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3. с. 337-338, 341. Посетен на 15.12.2017.