Скарманьо Scarmagno | |
Страна | Италия |
---|---|
Регион | Пиемонт |
Провинция | Торино |
Площ | 8,03 km²[1] |
Надм. височина | 278 m |
Население | 806 души (2021) |
Кмет | Адриано Грасино (Гражд. листа) от 11.6.2018 г. |
Покровител | Свети Михаил, посл. нед. на септември |
Пощенски код | 10010 |
Телефонен код | 0125 |
МПС код | TO |
Официален сайт | www.comune.scarmagno.to.it |
Скарманьо в Общомедия |
Скарма̀ньо (на италиански: Scarmagno; на пиемонтски: Scarmagn, Скарман) е село и община в метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположено е на 278 m н.в. Към 1 януари 2023 г. населението на общината е 793 души,[2] от които 48 са чужди граждани.[3]
Разположено е в североизточната част на Метрополен град Торино, в подножието на източните склонове на хълма Мартинаска, в долната част на Канавезе. Територията има вълнообразен геометричен профил, с не особено подчертани височинни вариации, вариращи от 230 до 425 m надм. висосчина. Застроената площ се простира на изток в равнината на Страмбино.[4]
Граничи със следните 5 общини: Пероза Канавезе, Виалфре, Романо Канавезе, Сан Мартино Канавезе и Мерченаско. Отстои на 36,6 km от Торино и на 105 km от Милано.[5]
Има следните подселища (на итал. frazioni[6]) и местности: Бесоло, Кроче Кастело и Мазеро.
Част е от общинското обединение „Малък моренов амфитеатър на Канавезе“ (Piccolo Anfiteatro Morenico Canavesano[7]) заедно със Романо Канавезе, Мерченаско, Пероза Канавезе, Страмбино и Сан Мартино Канавезе.
Към 1 януари 2023 г. населението на общината е 793 души,[8] от които 48 чужди граждани, сред които преобладават тези на Румъния – 25 души. Български граждани липсват.[3]
Произходът на селото датира от древни времена и то винаги е било считано за важно.
Най-старите документи посочват името Scarmagnum заедно с по-редките графични варианти като Scarmanio и Scarmagnio, свързани с Exquadrum Magnum, във връзка с местоположението на селището в кадастралната мрежа на римската центуризация[9] на провинция Епоредия.[10]
В старите документи пише, че Scarmagnum и Scannarmi са наричани iudices et praepositi villarum (от лат. „съдии и надзорници на селището“), където живеят важни лица. Scarmagnum е голяма вила/селище, тъй като на келтски Schar означава вила-селище: magnum, добавено по-късно, означава голям, велик. Има и такива, които вярват, че това име произлиза от Scarmnum magnum – почти голяма табуретка, стратегически добра позиция за армии. От тук и изводът за древното значение на това селище.[10]
В документ от 1014 г. се съобщава, че господарят на Скарманьо е бил на страната на Ардуин: това е Газеуерти де Скараманьо, чиито имоти са конфискувани от император Хайнрих II заедно с тези на Ардуин. Феодите им са дадени на църквата на Верчели.
В началото на 1200 г. Оберто ди Скарманьо и Джакомо ди Скарманьо се заклеват за гражданство в Ивреа; Джакомо дава и парична гаранция срещу ангажимента да купи къща в Ивреа. През 1263 г. цели 158 мъже от Скарманьо се кълнат в конвенцията за борба срещу беровиерите (въоръжени мъже, дадени на приорите за изпълнение на заповеди); този значителен брой ни кара да предположим, че Скарманьо е било най-многолюдното селище в района.
През 1318 г. графовете на Скарманьо Доменико и Джовани правят акт на лоялност на граф Амадей V Савойски и на принц Филип I Савойски-Ахая. През 1339 г. Джовани д'Аудиксия ди Скарманьо отдава почит на Савойския граф и на маркграфа на Монферат Джовани II в Ивреа. През 1383 г. въоръжената група на Антонио ди Маце подлага на палежи и грабежи Скарманьо. През следващите години Скарманьо участва в бунта на Тукините[11] и местният замък е разрушен. През 1391 г. Савойският граф налага изграждането на малка крепост в селището като компенсация за щетите, причинени от Тукините.
Около 1500 г. е възстановена енорийската църква в Скарманьо, а през 1504 г. се прекратява спорът между Общността и феодалите на Скарманьо за мелниците и фурните, начина им на използване и свързаните с тях данъчни тежести. През 1585 и 1630 г. Скарманьо е поразен от чума, като само през 1630 г. умират цели 157 негови жители; мъртвите са погребани извън града, около параклиса на Св. Евсебий.
Френските войници грабят селището през 1642 и 1705 г., нанасяйки сериозни щети на домовете, населението, църквата и на Общността. През XVII век Скарманьо има нов феодал – граф Карло Пероне от Ивреа, който заменя графовете Сан Мартино от Сан Мартино.
В началото на 1800 г. Скарманьо възстановява енорийската църква „Сан Микеле“ и през 1836 г. е основана Конгрегацията на милосърдието.
Към началото на 20 век е създадено Работническо дружество и веднага след това е издигната детска градина.[10]
Селското стопанство се основава на производството на зърнени култури, пшеница, грозде и други плодове. Практикува се и отглеждането на говеда, свине, кози и птици. Индустрията се състои от компании, работещи в следните сектори: металургия, строителство, машиностроене, дървообработване, мебели и производство на офис машини, компютри и информационни системи, което представлява основната производствена дейност в района. Третичният сектор се състои от търговска мрежа (не значителна по размер, но достатъчна за задоволяване на основните нужди на населението) и набор от услуги, които включват банковото дело и информационните технологии.[12]
До 60-те години на 20 век единствените ресурси на жителите идват от земеделието. В средата на десетилетието общината приема предложението на компанията Оливети да изгради нов завод, необходим за нови производства, в обширната равнинна зона с изглед към селото. В периода на съвместното предприятие с американската компания AT&T за една година в автоматизираната фабрика на тези заводи са произвеждани до 200 000 персонални компютъра. Много жители изоставят селскостопанска работа, предпочитайки да бъдат наети във фабриката. От 2000-те г., след кризата на Оливети и свързаното с това непрекъснато и прогресивно намаляване на производството, заводът е обект на множество проучвания за възстановяване и преустройство. Той изглежда предопределен за прогресивно пълно изоставяне с единствената конкретна възможност за преобразуване на площта в земеделска или горска земя.
Енорийската църква (Chiesa parrocchiale di san Michele Arcangelo) се издига на мястото на древната енорийска църква, съществувала преди XVI век. Строежът ѝ започва на 15 август 1815 г. и тя е осветена на 28 септември 1817 г. Построена е от майстора строител Джулио Лоренцо Черути от Сан Джузепе д'Андорно (Биела) под ръководството на арх. Мартели от Страмбино. На 11 март 1840 г. кметството одобрява изграждането на входното пространство, хора и главната порта, и възлага на работата на дърводелеца Джакино Джовани от Ивреа. През 1870 г. по щукатурите работи Катанео. Стените и сводът са изрисувани от художника Сторноне и декоратора Брето. През 1864 г. е завършена и камбанарията по проект на арх. Джовани Гаджо.
Параклисът „Света Марта“ (Cappella di santa Marta) е построен преди 1585 г. През 1850 г. е разширен и ремонтиран от главния майстор Луиджи Моска. След Втората световна война в него е поставена красивата статуя на Пресвета Мария на мира, дело на кавалер Таверна от Торино, и е установен нейният празник. Братството на св. Марта е канонично издигнато през 1582 г. и е признато с папска була на Инокентий X на 20 януари 1648 г.
През 1886 г. параклисът (Cappella della Natività di Maria Vergine) е ремонтиран от главния майстор Паоло Моска и изглежда да съществува доста преди това. Освен красивата статуя на Мадоната от 1854 г. има и елегантна урна на Пресвета Мария като дете, дарена в последните години от вярващите. В хора има икона със Св. Йоаким, Св. Анна и Пресвета Богородица. Малката камбанария е построена от приорите през 1909 г.
Църквата (Chiesa di sant'Eusebio al Masero) е в романски стил и е построена преди XI век. Намира се недалеч от подселище Мазеро. Тя е доста добре запазена, особено апсидата. На южната стена има стенопис от 1424 г. вероятно на Доменико дела Марка от Анкона. От 2010 г. тя е част от канавезкия маршрут на Виа Франчиджена.
|