Село Стоилово е разположено в планината Странджа и в границите на Природен парк „Странджа“. То е типично странджанско село, разположено върху открояващо се било, оградено от реките Мечи дол (Айдере) от юг и изток и Велека от север. Селото се намира на 9 km от общинския център Малко Търново и на 74 km от областния център Бургас. Уникален климат в съчетание с гора от широколистни и иглолистни масиви. В непосредствена близост се намира голяма кариера за добиване на мрамор в сиво розови разцветки. Високо разположено в силно насечена местност е причина жителите на селото да използват за придвижване магарета и коне, а в отглеждането на животни главно кози. През 2001 г. в селото е имало 100 магарета и около 400 кози. В цяла Странджа планина Стоилово е най-известно с майсторите на плетени кошове. В днешно време селският туризъм и големият интерес към закупуване на стари селски къщи са основният двигател за възвръщане на живота в селото и региона.
Селото се споменава за първи път в османски регистри от 1731 година под името Истуилова. Основните поминъци по това време са овцевъдство, въглищарство и кошничарство, което се практикува и в наши дни. Жителите на селото вземат дейно участие и дават немалко жертви в освободителните войни, особено в Преображенското въстание (1903 г.). Край Стоилово е местността Петрова нива, където през юли същата година е взето решение за начало на въстанието в Одринско. В началото на 1903 година Михаил Герджиков, Пано Ангелов и Никола Равашола създават в Стоилово революционен комитет, в който влизат Тодор Кабалиев, председател, Георги Попов – секретар-касиер[2] и членове Михаил Тодоров Команджиоглу, Райко Димов и Димо Касъров. Стоилово е важен граничен пункт на Организацията.[3]
При потушаването на въстанието Стоилово силно пострадва. Всичките 44 от 120 къщи са изгорени, останалите са ограбени, а сред населението има убити.[4]
Стоилово е присъединено към България през 1913 г. Към 1926 г. в селото живеят 676 души.[5]
Църквата „Свети Илия“ – в нея се намират едни от най-старите олтарни двери (XVII век).[5] През 2018 г. е обявена за паметник на културата с местно значение.[7]
Атанас Желязков Иванов (1872 – след 1943), български революционер, деец на ВМОРО, четник войводата Дико Георгев Джелебов, взел участие в станалото на 6 август в Стоилово сражение; на 23 февруари 1943 година като жител на Стоилово подава молба за българска народна пенсия; молбата е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България[8]
Георги Попов (1883 – 1964), учител, деец на ВМОРО, секретар-касиер на Стоиловския революционен комитет, участник в Илинденско-Преображенското въстание[9]
Георги Стефанов Мазнев; един от първите дейци на ВМОРО в Стоилово; на 22 април 1943 година като жител на Стоилово подава молба за българска народна пенсия, която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България[10]
Димо Г. Папазов, деец на ВМОРО, на 22 април 1943 година като жител на Бяла Слатина подава молба за българска народна пенсия, която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България[11]
Димо Касъров, деец на ВМОРО, член на Стоиловския революционен комитет[12]
Петко Димов Георгов Воденичаров (1872 – ?), български революционер, деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание от лятото на 1903 година с четата на Дико Джелебов, участвал в сражението при Стоилово на 6 август;[13] на 15 април 1943 година вдовицата му Лола Димова, живееща в Стоилово, подава молба за българска народна пенсия, която е одобрена[14] и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България[13]
Райко Димов, деец на ВМОРО, член на Стоиловския революционен комитет.[15]
Стоян Караибишев (Стоян Караибиша) (1852 – 1945) – български революционер, войвода на ВМОРО, роден и починал в Стоилово
Тодор Кабалиев (1866 – 1935), български духовник и революционер
↑Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 103.
↑Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 104.
↑Георгиев, Величко, Стайко Трифонов. История на българите 1878-1944 в документи. Т. I. 1878 - 1912. Част II. София, Просвета, 1994. ISBN 954-01-0558-7. с. 451.
↑ абСелища в Природен парк „Странджа“. Малко Търново, Дирекция на Природен парк „Странджа“.