Умберто Д. | |
Umberto D. | |
Режисьори | Виторио Де Сика |
---|---|
Продуценти | Ангело Рицоли, Виторио Де Сика, Джузепе Амато |
Сценаристи | Чезаре Дзаватини |
В ролите | Карло Батисти, Мария-Пиа Касилио, Лина Дженари, Илиеана Симова, Мемо Каретенуто, Елена Реа |
Музика | Алесандро Чиконини |
Оператор | Алдо Грациати |
Монтаж | Ералдо Да Рома |
Разпространител | Dear Film |
Премиера | 20 януари 1952 (Болоня) |
Времетраене | 89 минути |
Страна | Италия |
Език | италиански |
Цветност | не |
Външни препратки | |
IMDb Allmovie | |
Умберто Д. в Общомедия |
„Умберто Д.“ (на италиански: Umberto D.) е италиански неореалистичен филм на режисьора Виторио Де Сика от 1952 година. Филмът е включен в класацията на списание „Тайм“ All-TIME 100 Movies през 2005 година,[1] както и в списъка – 100 италиански филма за спасяване.[2]
На филмовия фестивал в Кан през 1952 година Де Сика е номиниран за наградата Гранд При.
Според Де Сика филмът е бил доста непопулярен в Италия, тъй като се появява в периода след Втората световна война, когато държавата тъкмо си стъпва на краката и италианците го виждат като твърде критичен.[3] Въпреки това филмът е много популярен извън страната и освен това остава филмът, с който режисьорът се гордее най-много.[4]
Умберто Д. Ферари (Карло Батисти) е възрастен пенсионер, който изпитва парични затруднения да заплати наема на своята хазяйка Антониа Белони (Лина Дженари). Въпреки че успява да събере немалка сума, хазяйката настоява той да събере цялата сума от 15 000 лири, която е непосилна за него. Старецът живее сам с кученце на име Фрейк, а в сградата, където живее, се сприятелява с прислужницата Мария (Мария-Пия Касилио), която е бременна.
Умберто упорито настоява да остане в наетата си стая, но се предава, когато вижда, че една от стените е разрушена с цел да бъде направена от нея голям салон. Тогава той напуска квартирата си и решава да намери място, където да остави кученцето, но впоследствие се отказва.
|