Фанариоти

Изглед от Фенер, около 1900 г.

Фанариоти (на гръцки: Φαναριώτες; на румънски: Fanarioţi; на турски: Fenerliler) са заможните и влиятелни семейства, обитаващи цариградския квартал Фенер (на гръцки „Фанари“), част от които произлизат от старата византийска аристокрация, оцеляла след падането на Константинопол.[1]

На български думата е с две значения: (1) знатни гръкоезични християни в османската столица Цариград (вж. също рум миллет) и (2) служители на гръцката Цариградска патриаршия, особено по време на борбата за църковна независимост.[2]

В квартал Фенер след 1601 г. е седалището на Вселенските патриарси и там живеят повечето богати православни християни в града. Те продължават да умножават богатството си чрез търговски операции, откупуване и събиране на държавни приходи и др. Някои от тези фамилии носят имената Палеолог, Кантакузин, Ласкарис и др. Към тях се присъединяват множество гърци, забогатели от търговия и лихварство, откупуване на данъци и придворни доставки, придошли от цялата империя.[1] Някои са от гръцки произход (Маврокордатос, Ипсилантис, Мурузис), други – от албански (Гика, Суцос), румънски (Раковица, Калимахи) или италиански (Росети).[3] Виден българин от тези среди през XIX век е Стефан Богориди.[1]

Благодарение на богатството и гъвкавостта си те проникват в държавния апарат. Някои получават добро за времето си образование, научават чужди езици и стават крайно необходими на властите поради мюсюлманското схващане, че правоверният не трябва да говори езика на неверниците. Фанариотите получават достъп до султанския двор като лекари или преводачи и оказват влияние (най-вече чрез отпусканите от тях заеми) в избора на патриарх и митрополити.[4]

Влияние и заслуги

[редактиране | редактиране на кода]
Bearded man in a robe
Гравюра, изобразяваща гръцки търговец, Чезаре Вечело, XVI век

Фанариотите навлизат в османската администрация като секретари и преводачи в канцелариите на висши служители и при началника на флота. Постепенно се формира длъжността главен драгоман при Високата порта (главен преводач) и драгоман (преводач) на флота. Драгоманът на Високата порта служи като преводач при приемането на чужди посолстна и при водене на дипломатически преговори с чужди държави. За пръв християнски драгуман на Портата е назначен Панайотис Никусиос, образован и ловък дипломат.[5] През 1669 г. той изпъква при преговорите с Венецианската република за слагане на край на 21-годишната обсада на Кандия.[6]

По време на Карловацкия конгрес (1698 – 1699) султанът остава така доволен от дипломатическите умения на великия драгоман Александрос Маврокордатос, че го прави свой личен съветник.[7]

След Прутския поход (1711) на Петър Велики, заради своето сътрудничество с русите, румънските владетели във васалните на султана Дунавски княжества губят доверието на Високата порта. Тогава Николаос Маврокордатос бива последователно назначен за княз на Молдавия (1711) и Влашко (1715). В течение на следващите сто години двете княжества се управляват от князе от фанариотските семейства Суцос, Карадзас, Мурузис, Ипсилантис, Гикас, Маврокордатос.[5]

С Гръцкото въстание (1821) фанариотският режим в княжествата е отстранен. (Непосредствено след 1821 г. Влашко и Молдавия са управлявани от българина Стефан Богориди.) Породеното от това въстание недоверие на Портата към гърците и обявените с Гюлханския хатишериф (1839) реформи окончателно подриват влиянието на старите фанариотски семейства.

Историческата роля на фанариотите е противоречива. От една страна, те служат на османската власт и техните интереси са свързани с нейните. От друга, благодарение на връзките си със Западна Европа те влизат в досег с напредничавите възгледи на Просвещението. Фанариотските владетели на дунавските княжества ограбват местното население,[8] но и издават някои укази в духа на просветения абсолютизъм (през 1746 и 1749 г. във Влашко и Молдавия е отменено крепостничеството). Откритите от тях в Букурещ и Яш академии (висши училища) стават разсадници на нова, светска образованост.[9] Отделни фанариоти, на първо място Александрос Ипсилантис, оглавяват борбата за национална независимост на Гърция.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в Данова 2003, с. 28.
  2. ↑ Например: „И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа“ (Димитър Талев, „Железният светилник“, I.5); „...да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци.“ „...най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.“ Димитър Талев, „Железният светилник“, III.4.
  3. ↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.43 – 45; Sturdza, M.-D. Dictionnaire historique et généalogique des grandes familles de Grèce, d'Albanie et de Constantinople. Paris, 1983.
  4. ↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.45 – 49.
  5. ↑ а б Данова 2003, с. 29.
  6. ↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.42; G. Hering, Panagiotis Nikousios als Dragoman der kaiserlichen Gesandtschaft in Konstantinopel. – Jahrbuch der österreichischen Byzantinistik, 44, 1994, 143 – 178.
  7. ↑ Camariano, N. Alexandre Mavrocordato, le Grand Dragoman: son activité diplomatique 1673 – 1709. Thessaloniki, 1970; Janos, D. Panaiotis Nicousios and Alexander Mavrocordatos: The Rise of the Phanariots and the Office of Grand Dragoman in the Ottoman administration in the Second Half of the Seventeenth Century. – Archivum Ottomanicum, 23, 2005/2006, 177 – 196.
  8. ↑ Мохов, Н. А. Молдавия эпохи феодализма. Кишинев, 1964, 359 – 370; Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.46 – 47.
  9. ↑ Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974.

Литература

[редактиране | редактиране на кода]