Филипино-американска война

Филипино-американска война
Американски войници пред Манила, 1899 г.
Информация
Период	4 февруари 1899 г. – 2 юли 1902 г.
Място	Филипини
Резултат	Американска победа.
Територия	Филипините стават част от САЩ до 1946 г.
Страни в конфликта
САЩ Първа Филипинска република Султанат Сулу
Командири и лидери
Уилям Маккинли † Теодор Рузвелт Елуъл Отис Артър Макартър младши Уесли Мерит Джоузеф Уилър Джон Пършинг Леонард Ууд Емилио Агиналдо Аполинарио Мабини Антонио Луна † Артемио Рикарте Хосе Алехандриньо
Сили
≈126 000 души ≈80 000 – 100 000 души
Жертви и загуби
4234 – 6165 убити, 2818 ранени 16 000 убити
бележки 250 000 – 1 000 000 цивилни жертви (главно от глад и болести)
Филипино-американска война в Общомедия

Филипино-американската война (на английски: Philippine–American War; на тагалог: Digmaang Pilipino-Amerikano) е въоръжен конфликт, избухнал между Първата Филипинска република и САЩ и продължил от 4 февруари 1899 г. до 2 юли 1902 г.^[1] Докато филипинските националисти считат конфликта за продължение на борбата за независимост, която започва през 1896 г. Филипинската революция, американското правителство гледа на него като на въстание.^[2] Войната се разпалва, когато Първата филипинска република възразява срещу Парижкия мирен договор, по силата на който САЩ следва да вземе контрола над Филипините от Испания, слагайки край на Испано-американската война.^[3]

Сраженията избухват между двете сили на 4 февруари 1899 г. в битка за столицата Манила. На 2 юни 1899 г. Първата Филипинска република официално обявява война на САЩ.^[4][5] Войната официално приключва на 2 юли 1902 г. с победа за САЩ, но някои филипински групировки, предвождани от ветерани на Катипунан (филипинско революционно общество), продължават да водят война срещу американските сили в продължение на още няколко години. Сред тези лидери е Макарио Сакай, който поема ръководството на самопровъзгласената Тагалогска република, образувана през 1902 г. след залавянето на филипинския президент Емилио Агиналдо. Други групи, сред които народите Моро и Пулахан, продължава да водят борба в отдалечени райони на островите до лятото на 1913 г.^[6]

Войната погубва поне 200 хил. цивилни филипинци, главно с глад и болести.^{[7][8][9][10][11][12][13][14]} Някои оценки на цивилните жертви достигат до 1 милион души.^[15][16] Войната и особено последвалата американска окупация променят културата на островите, като довеждат до разпускането на католическата църква на Филипините като държавна религия и въвеждането на английски език като първи език на правителството, образованието, бизнеса и промишлеността.

През 1902 г. Конгресът на САЩ приема закон, който позволява създаването на филипинско национално събрание, чийто членове могат да се избират от филипински мъже.^[17] През 1916 г. е приет закон, който съдържа първата официална декларация за ангажимента на правителството на Съединените щати да предостави независимост на Филипините.^[18] В крайна сметка, САЩ дава независимост на страната след Втората световна война през 1946 г.

Контекст

Филипинска революция

 Основна статия: Филипинска революция

Андрес Бонифасио е складодържател и чиновник от Манила, който на 7 юли 1892 г. основава Катипунан – революционна организация, която цели спечелването на независимост от испанската колониална власт чрез въоръжено въстание. Бойците в провинция Кавите спечелват ранни победи. Един от най-влиятелните и популярни лидери от Кавите е Емилио Агиналдо, който завзема контрола над източната част на провинцията. Накрая Агиналдо и фракцията му поемат властта в движението Катипунан.

След като Агиналдо е избран за президент на филипинското революционно движение на 22 март 1897 г., неговите поддръжници екзекутират Андрес Бонифасио за измяна след показен съдебен процес на 10 май 1897 г.^[19] Агиналдо официално се приема за първия президент на Филипините.^[20][21]

Изгнание и завръщане на Агиналдо

Към края на 1897 г., след поредица от поражения за революционните сили, испанците си възвръщат контрола над по-голямата част на Филипините. Агиналдо и испанският генерал-губернатор Фернандо Примо де Ривера сключват примирие и започват преговори. На 14 декември 1897 г. те сключват споразумение, според което испанското колониално правителство ще плати на Агиналдо 800 000 мексикански песо, ако той замине в изгнание извън Филипините.^[22][23]

След като получава първата си вноска, Агиналдо и 25 души от вътрешното му обкръжение напускат щаб-квартирата си и тръгват към Британски Хонконг. Преди да замине Агиналдо осъжда Филипинската революция, призовава филипинските бунтовници да се разоръжат и обявява тези, които продължават военните действия и водят война, за бандити.^[24] Въпреки това някои от революционерите продължава своето въоръжено въстание срещу испанското колониално правителство.^{[25][26][27][28]} Според Агиналдо, испанците така и не му изплащат втората и третата вноски от уговорената сума.^[29]

След четири месеца в изгнание, Агиналдо решава да си възвърне ролята във Филипинската революция. Той потегля от Сингапур на борда на кораба „Малака“ на 27 април 1898 г. Пристига в Хонконг на 1 май,^[30] деня, в който военноморските сили на комодор Джордж Дюи унищожават испанския тихоокеански ескадрон на контраадмирал Патрисио Монтохо в битката при Кавите. Агиналдо тръгва от Хонконг на борда на кораба „Макълох“ на 17 май, пристигайки в Кавите на 19 май.^[31]

По-малко от три месеца след завръщането на Агиналдо, Филипинската революционна армия вече е покорила почти цялата територия на Филипините, с изключение на Манила, която е обградена от около 12 хил. революционери. Агиналдо дава над 15 хил. испански пленници на американците, като по този начин им предоставя ценно разузнаване. Агиналдо обявява независимост на Филипините от дома си в Кавите Ел Виехо на 12 юни 1898 г.

Филипинската независимост не е призната нито от САЩ, нито от Испания, така че правителството на Испания отдава Филипините на САЩ чрез Парижкия мирен договор, подписан на 10 декември 1898 г., в замяна на обезщетение за испанските разходи и загуби.^[32]

На 1 януари 1899 г. Агиналдо е обявен за президент на Филипините – единственият президент на така наречената по-късно Първа Филипинска република.^[33] След това организира конгрес в Булакан за изготвяне на конституция.^[34]

Произход на конфликта

Членове на Катипунан, края на 19. век

Емилио Агиналдо през 1899 г.

На 22 април 1898 г., все още в изгнание, Агинално провежда тайно събрание в Сингапур с американския консул Едуард Спенсър Прат, след което решава отново да поеме лидерството на Филипинската революция.^[35] Според Агиналдо, Прат комуникира с комодор Джордж Дюи чрез телеграми и предава уверенията на Дюи, че САЩ ще признае независимостта на Филипините. Прат заявява, че няма нужда от официално писмено споразумение, тъй като думата на адмирала е еквивалентна на думата на правителството на САЩ.^[36] С тази гаранция Агиналдо се съгласява да се завърне във Филипините. По-късно Прат оспорва версията на Агиналдо относно събитията, отричайки всякакви „сделки с политически характер“.^[37] Адмирал Дюи също отхвърля твърденията на Агиналдо, заявявайки, че не е правил никакви обещания.

Тайното споразумение, сключено между комодор Дюи и бригаден генерал Уесли Мерит с новопристигналия испански генерал-губернатор Фермин Хауденес, предполага испанските сили да се предадат само на американците, но не и на филипинските революционери. Решено е испанците да се предадат след привидна битка за Манила, която испанците ще изгубят, докато не се допускат филипинци в града. В навечерието на битката бригаден генерал Томас Андерсън изпраща телеграма на Агиналдо, в която му казва да не допуска войските си в Манила без разрешението на американския командир.^[38] На 13 август американските войници превземат Манила от испанците.^[39]

Преди нападението на Манила, американските и филипинските войски са съюзени срещу Испания. След падането на града, испанците и американците се озовават в партньорство, което изключва от сметките филипинските въстаници. Почти избухват боеве между американци и филипинци, когато американците започват да завземат стратегически позиции около Манила в навечерието на атаката. На Агиналдо е казано, че армията му няма да участва в битката и че ще попадне под обстрел, ако навлезе в града. Въстаниците побесняват, след като им е забранено да влязат триумфално в собствената си столица, но Агиналдо понася този факт. Отношенията на двете страни продължават да се влошават, когато на филипинците им става ясно, че американците ще останат на острова.^[40]

На 21 декември 1898 г. американският президент Уилям Маккинли провъзгласява „доброволната асимилация“. Генерал-майор Елуъл Стивън Отис, който е назначен за военен губернатор на Филипините по това време, забавя оповестяването ѝ. На 4 януари 1899 г. генерал Отис публикува поправена версия, която не съдържа термините „суверенитет“, „защита“ и „право на прекратяване“, намиращи се в първоначалната версия.^[41] Въпреки това бригаден генерал Маркъс Милър, по това време в град Илоило, не знае, че променена версия вече е била публикувана от Отис и предава копие на оригиналната прокламация на филипинските държавни служители там. Оригиналът достига до поддръжниците на Агиналдо, който на 5 януари издава контрапрокламация:^[42]

„

Моето правителство не може да остане безразлично пред такова насилствено и агресивно завземане на част от територията му от нация, която си е присвоила титлата шампион на потиснатите нации. Така че моето правителство е готово да отвори на враждебността, ако американските войски се опитват да завземат насилствено островите Висаян. Аз осъждам тези действия пред света, за да може съвестта на човечеството да произнесе своята непогрешима присъда за това кои са истинските потисници на народите и мъчителите на човечеството.[43]

“

Отис счита прокламацията на Агиналдо като равносилна на обявяване на война и поставя войниците си в бойна готовност и подсилва наблюдателните пунктове. От друга страна думите на Агиналдо изпълват народа с енергична решимост да се борят с онова, което се възприема като съюзник, превърнал се във враг.^[44]

Война

Американски войници охраняват мост на река Пасиг след битката за Манила, 13 август 1898 г.

Филипински войници извън Манила, 1899 г.

Филипински жертви през първия ден на войната

Ранени американски войници в Санта Меса, Манила, 1899 г.

Американска лека артилерия в действие, 1899 г.

Филипински войници се предават, 1900 г.

Избухване на войната

Вечерта на 4 февруари редник Уилям Грейсън произвежда първите изстрели във войната в квартала Санта Меса на Манила. Грейсън убива филипински лейтенант и още един филипински войник.^[45] Според филипинските историци, убитите войници са били невъоръжени.^[46] С това се дава началото на битката за Манила. На следващия ден филипинският генерал Исидоро Торес преминава през фронтовата линия със знаме за примирие, за да предаде съобщение от Агиналдо на генерал Отис, че сраженията са започнали случайно и че Агиналдо иска боевете да се преустановят веднага и да се установи неутрална зона между двете враждуващи сили. Отис отхвърля предложението и отговаря, че „борбата вече е започнала и трябва да продължи до мрачния край“.^[47] На 5 февруари генерал Артър Макартър младши нарежда на войските си да напреднат срещу филипинските войски, като по този начин предизвиква мащабен въоръжен сблъсък.^[48]

Американска стратегия

Анексирането на Филипините от САЩ е оправдано от американските правителство и медии под претекст, че освобождават и защитават хората в бившата испанска колония. На 11 февруари 1899 г., седмица след началото на конфликта, американските военноморски сили унищожават град Илоило чрез масирана бомбардировка от корабите „Петрел“ и „Балтимор“. Градът е превзет от сухопътните войски, водени от бригаден генерал Маркъс Милър, без американски жертви.^[49]

Няколко месеца по-късно, след като вече са спечелили Манила, американските войски се придвижват на север, влизайки в сражения, докато гонят отстъпващите въстанически сили и командирите им.^[50] В отговор на партизанската война, водена от филипинците от септември 1899 г.,^[51] американската военна стратегия се променя към потушаване на съпротивата. Тактиките започват да се фокусират върху контрола над ключови области чрез интернирани и сегрегация на цивилното население в „зони на защита“ от партизаните.^[52] Поради влошените от войната санитарни условия, много от интернираните цивилни умират от дизентерия.^[53]

Генерал Отис става печално известен покрай някои от действията си във войната. Въпреки че неговите началници във Вашингтон са му наредили да избягва въоръжените схватки, той почти не полага усилия, за да предотврати избухването на войната. Отис отказва да приеме всичко, освен безусловно предаване на филипинската армия. Той често прави важни военни решения, без да се консултира с ръководството във Вашингтон. Той подхожда агресивно към филипинците, смятайки, че съпротивата им ще рухне бързо. Дори след като предположението му се оказва погрешно, той продължава да настоява, че въстаниците са били победени и че жертвите вече са резултат от „изолирани престъпни банди“.^[54]

Отис активно крие информацията относно американските военни тактики от медиите. Когато писма, описващи американските зверства, стигат до американските медии, Министерството на отбраната се намесва и поисква от Отис да разследва автентичността им. Отис препраща всяка изрезка от вестник към началника на първоначалния автор, който да убеди или накара войника писмено да оттегли първоначалните си твърдения.^[55]

Междувременно Отис твърди, че филипинските въстаници измъчват американски затворници по „адски начин“.^[56] Агиналдо се опитва да контрира твърденията на Отис като предлага неутрални страни, чуждестранни журналисти или представители на Международния комитет на Червения кръст, да разгледат американските военни действия. Отис отказва, но Агиналдо успява да вкара четирима репортери във Филипините – двама англичани, един канадец и един японец. Кореспондентите се връщат в Манила, където докладват, че американските военнопленници „се третират по-скоро като гости, отколкото като затворници“ и „се хранят с най-доброто, което може да осигури страната“. Според тях, на американските затворници е предлагано заплащане, за да се присъединят към филипинската армия, а трима вече са се съгласили. Четиримата репортери са изгонени от Филипините веднага, след като докладите им са публикувани.^[57][58][59] Американският лейтенант от ВМС Дж. Гилмор, чието освобождаване е договорено, след като американската кавалерия подгонва Агиналдо в планините, твърди, че като военнопленник той не е гладувал повече от похитителите си. Отис нарежда авторите на статиите да се заловят и да се разпитат, подлагайки под съмнение лоялността им.^[60][61]

Когато репортерът от Международния комитет на Червения кръст Ф. Блейк пристига по желание на Агиналдо, Отис го ограничава до Манила. Подчинените на Отис му разказват за всичките нарушения на международното хуманитарно право, извършени от филипинските войници. Все пак Блейк успява да се откъсне от конвой и да навлезе в полята. Той не успява да премине отвъд американския фронт, но дори и на тяхна територия, той вижда опожарени села и ужасно осакатени тела, които понякога са били обезглавени или с разпрани стомаси. Блейк докладва откритията си едва, когато се връща в Сан Франциско, където разказва на един репортер, че „американските войници са решени да убиват всеки филипинец, който видят“.^[62][63][64]

Филипинска стратегия

Оценките на филипинските войски варират между 80 и 100 хиляди души, плюс десетки хиляди спомагателни войски. Много от войниците са въоръжени само с ножове, лъкове, копия или други примитивни оръжия, които не могат да се сравняват с огнестрелните оръжия на американските части.^[65]

През колониалната епоха във Филипините съществува здрава кастова система. Целта на Първата Филипинска република е да се създаде суверенна, независима и стабилна държава, която се управлява от олигархия, съставена от членове на образованата класа. Местните вождове, земевладелци и бизнесмени контролират местната политика. Войната е в своя връх, когато всички класи се обединяват заедно срещу анексията на САЩ. Селяните, които представляват мнозинството от войската, имат различни интереси от образованата класа и политическите вождове на селата си. Предизвикателството за Агиналдо и генералите му е да поддържа обединена филипинска опозицията, тъй като това е стратегическият главен удар на революционерите.^[66]

Филипинското оперативно изкуство е свързано със способността да се поддържа сила от 100 000 души нередовна войска на фронта. Филипинският генерал Франсиско Макабулос описва целта на войната като „не да се преодолее американската армия, а да ѝ се нанасят постоянни загуби“. В ранния етап на войната, Филипинската революционна армия използва конвенционални военни тактики, които са типични за организираната въоръжена съпротива. Целта е да се нанесат достатъчно щети по американските войски, което да накара Уилям Дженингс Брайън да победи президента Маккинли на президентските избори през 1900 г. Те се надяват Брайън, който има силни антиимпериалистически възгледи, да изтегли американските войни от Филипините.^[67]

Победата на изборите на Маккинли през 1900 г. обезсърчава въстаниците и убеждава много филипинци, че САЩ няма да си тръгнат скоро от страната им.^[67] Заедно с редица опустошителни загуби на бойното поле срещу американските сили, снабдени с превъзхождащи ги технология и подготовка, Агиналдо започва да търси начин да промени подхода си. На 14 септември 1899 г. Агиналдо приема съвета на генерал Грегорио дел Пилар и упълномощава употребата на тактики на партизанска война в последващите военни действия в Булакан.^[51]

Партизанска война

През по-голямата част от 1899 г., революционното ръководство гледа на партизанската война само като на тактика при последна възможност, а не като на начин за действие. На 13 ноември 1899 г. Емилио Агиналдо обявява, че партизанската война вече ще е военната стратегия.^[68] Това прави американската окупация на архипелага още по-сложна през следващите години. През първите четири месеца от партизанската война американците претърпяват около 500 жертви.^[69] Филипинската армия започва да организира кървави засади и нападения, спечелвайки победи в партизанските битки при Пайе, Катубиг, Макахамбус, Пуланг Лупа, Балангига и Мабитак. Първоначално изглежда, че филипинците могат да се сражават с американците до постигане на патово положение и да ги накарат да се изтеглят. Самият президент Маккинли също взема предвид възможността за изтегляне, когато партизанските нападения започват.

Военно положение

На 20 декември 1900 г. генерал Артър Макартър младши, който вече е наследил Елуъл Отис като американски военен губернатор на 5 май,^[70] поставя Филипините във военно положение. Той обявява, че партизанските злоупотреби вече няма да се толерират и определя правилата, които ще управляват отношението на американската армия към партизаните и цивилните. В частност, партизаните, които не носят униформа, но участват във военни действия, ще бъдат държани отговорни. Тайните комитети, които събират данъци от революционерите и си служат с американската защита в окупираните градове, докато подпомагат партизаните, ще се считат за „бунтовници и предатели“. Филипинските лидери, които продължават да работят в посока филипинска независимост, са депортирани на Гуам.^[71]

Упадък и рухване на Първата Филипинска република

 Основна статия: Първа Филипинска република

Филипинската армия продължава да търпи поражение след поражение от по-добре въоръжената американска армия, което принуждава Агиналдо постоянно да променя щаб-квартирата си в хода на войната.

На 23 март 1901 г. генерал Фредерик Фънстън и войските му пленяват Агиналдо в Паланан с помощта на местни филипинци.^[72][73] Американците се преструват на пленници на филипинците, които са облечени с униформи на Филипинската армия. Когато Фънстън и „похитителите му“ влизат в лагера на Агиналдо, те веднага се нахврълят на охраната, преодоляват я бързо и залавят изтощения Агиналдо.^[74]

На 1 април 1901 г. в двореца Малаканян в Манила, Агиналдо полага клетва и приема американската власт във Филипините, давайки своят вярност на американското правителство. На 19 април той официално обявява капитулацията пред САЩ, призовавайки последователите си да хвърлят оръжията си и да се предадат.

Залавянето на Агиналдо нанася сериозен удар по филипинската кауза, но не толкова, колкото се надяват американците. Генерал Мигел Малвар поема властта над филипинското правителство или поне над това, което е останало от него.^[75] Той първоначално заема отбранителна позиция спрямо американците, но след това предприема тотална офанзива срещу градовете, окупирани от американците в провинция Батангас.^[6] Генерал Висенте Лукбан в Самар и други офицери продължават войната в своите съответни райони.^[6]

Генерал Бел безмилостно преследва Малвар и хората му, принуждавайки множество филипински войници да се предадат. В края на краищата, Малват също се предава, заедно с жена си и децата си и някои от офицерите си, на 16 април 1902 г.^[76][77] Към края на месеца близо 3000 от хората на Малвар вече са се предали. С предаването на Малвар, филипинските военни усилия съвсем се смаляват.^[78]

Официален край на войната

На 1 юли 1902 г. е установена Втора Филипинска комисия със законодателство, съставено от долна камара. Законът за правата на САЩ е разширен така, че да включва и Филипините.^[79][80] На 2 юли американският военен министър телеграфира, че тъй като въстанието срещу САЩ е приключило и е основано местно провинциално управление в по-голямата част от Филипините, службата на военния губернатор се прекратява.^[1] На 4 юли Теодор Рузвелт, който поема президентството на САЩ, след като Маккинли е убит, обявява амнистия на всички, участвали в конфликта.^[1][81]

На 9 април 2002 г. филипинският президент Глория Макапагал-Оройо обявява, че Филипино-американската война е приключила на 16 април 1902 г. с капитулацията на генерал Мигел Малвар.^[82] Тя обявява стогодишнината от войната за национален празник.^[77]

Жертви

Общият брой убити филипинци е обект на дискусии. Съвременните източници клонят към фигура от 200 хил. мъртви цивилни филипинци, като повечето жертви се приписват на глада и болестите.^{[7][8][9][10][11][12][13][14]} Други оценки стигат до 1 000 000 мъртви.^[83][16] Някои историци споменават 16 000 – 20 000 убити филипински войници и 34 000 цивилни загуби,^[84] плюс още 200 000 цивилни жертви, главно загинали от холера.^[85][84] Американското правителство докладва за над 4200 убити американски войници и над 20 000 убити филипински войници, както и поне 200 000 загинали цивилни от насилие, глад и болести.^[86]

Последици

Следвоенни конфликти

След като военното положение е прекратено на 4 юли 1902 г.,^[1] е основана филипинска жандармерия, която има за цел да се справи с остатъците от въстаническото движение из целия архипелаг. Тя постепенно приема отговорността по потушаването на партизанската и бандитската дейност от формированията на американската армия.^[87] Остатъците на Катипунан и други групировки на съпротивата продължават активно да се борят срещу американските военни или филипинската жандармерия в продължение на почти цяло десетилетие след официалното приключване на войната.^[88] След края на войната американците предпочитат да разчитат на филипинската жандармерия за справяне със съпротивата като грижа на правоприлагащите органи, вместо да замесват армията.

През 1902 г. Макарио Сакай образува още едно правителство – Тагалогска република в провинция Рисал. Тази република просъществува до 1906 г., когато Сакай и главните му привърженици са арестувани и екзекутирани на следващата година от американските власти.^[89][90]

През 1904 г. разбойничеството от организирани групи става проблем в някои от отдалечените провинции на Висайските острови. Тези движения са определяни като бандити и фанатици от американските власти. Последната от тези групи е елиминирана през 1911 г.^[91][88]

Американското правителство сключва мирен договор със султаната Сулу при започването на войната, за да си осигури спокойствие в тази част на Филипините, включваща части от Минданао, Сулу, Палаван и Сабах.^[92] Въпреки това, след като филипинската съпротива в Лусон и Висайските острови стихва, САЩ нарушава и отменя договора си и започва да колонизира народа моро, което предизвиква въстание от тяхна страна.^[93] Военните действия избухват през май 1902 г. и продължават до юни 1913 г., когато конфликтът окончателно приключва.

Културно въздействие

Влиянието на римокатолическата църква е намалено, когато американското правителство разпуска Църквата, купува и раздава църковните земи.^[94] Земята е 170 917 хектара, за които църквата поисква 12 086 438 щатски долара през март 1903 г.^[95] Покупката е осъществена на 22 декември 1903 г. за цена от 7 239 784 долара.^[96] Земята се продава на земеделци, като те имат ограничение от 16 ha на човек или 1024 ha за компания.^[97]

През 1901 г. над 500 учители пристигат от САЩ, които утвърждават образованието като един от най-големите приноси на САЩ към Филипините. 27 от първоначалните учители загиват от тропически болести или са убити от филипински бунтовници през първите 20 месеца от пристигането им. Към 1904 г. основните предмети се преподават главно от филипинци под американски надзор.^[98]

Източници

1. Worcester 1914, с. 293.
2. The Philippine-American War, 1899 – 1902 // Office of the Historian, U.S. Department of State. Посетен на 19 ноември 2017.
3. Randolph 2009.
4. Kalaw 1927, с. 199 – 200.
5. Paterno, Pedro Alejandro. Pedro Paterno's Proclamation of War // The Philippine-American War Documents. MSC Institute of Technology, Inc., 2 юни 1899. Посетен на 25 декември 2016.
6. Agoncillo 1990, с. 247 – 297.
7. Clodfelter, Michael, Warfare and Armed Conflict: A Statistical Reference to Casualty and Other Figures, 1618 – 1991
8. Leon Wolff, Little Brown Brother (1961) с. 360
9. Benjamin A. Valentino, Final solutions: mass killing and genocide in the twentieth century (2005) с. 27
10. FAS 2000: Federation of American Scientists, The World at War (2000)
11. Philip Sheldon Foner, The Spanish-Cuban-American War and the Birth of American Imperialism (1972) с. 626
12. George C. Herring, From colony to superpower: U.S. foreign relations since 1776 (2008) с. 329
13. Graff, American Imperialism and the Philippine Insurrection (1969)
14. Irving Werstein, 1898: The Spanish American War: told with pictures (1966) с. 124
15. Tucker, Spencer. The Encyclopedia of the Spanish-American and Philippine-American Wars: A Political, Social, and Military History. ABC-CLIO, 2009. ISBN 9781851099511. с. 478.
16. Burdeos 2008, с. 14
17. United States Congress. Philippine Autonomy Act // thecorpusjuris.com, 29 август 1916.
18. Philippine Revolutionary Records
19. Agoncillo 1990, с. 180 – 181.
20. Emilio Aguinaldo // Presidential Museam and Library. Malacañan Palace. Архивиран от оригинала на 2012-11-04. Посетен на 2019-07-01.
21. Proclamation No. 1231, s. 2016 // 29 февруари 2016. Архивиран от оригинала на 2020-11-15. Посетен на 2019-07-01.
22. Halstead 1898, с. 177.
23. Aguinaldo 1899, с. 4.
24. Constantino 1975, с. 192.
25. Miller 1982, с. 35.
26. Ocampo, Ambeth R. The first Philippine novel // Manila, Philippine Daily Inquirer, January 7 януари 2005.
27. Brands 1992, с. 46.
28. Steinberg, David Joel. An Ambiguous Legacy: Years at War in the Philippines // Pacific Affairs 45 (2). 1972. DOI:10.2307/2755549. с. 165 – 190.
29. Aguinaldo 1899, с. 5.
30. Aguinaldo 1899, с. 12 – 13.
31. Aguinaldo 1899, с. 15 – 16.
32. Treaty of Peace Between the United States and Spain; December 10, 1898 // The Avalon Project]]. Lillian Goldman Law Library, Yale Law School, 2008. Посетен на December 25 декември 2016.
33. Jaycox 2005, с. 130.
34. Agoncillo 1990, с. 199 – 212.
35. Aguinaldo 1899, с. 10 – 12.
36. Aguinaldo 1899, с. 10.
37. Spencer-Pratt and Aguinaldo // New York City, The New York Times, 26 август 1899.
38. Agoncillo 1990, с. 196.
39. Introduction // The World of 1898: The Spanish–American War. Hispanic Division, United States Library of Congress, 2011. Посетен на 25 декември 2016.
40. Seekins, Donald M. Outbreak of War, 1898 // Philippines: A Country Study. Washington, D.C., United States Library of Congress, 1991.
41. Blockade and siege of Manila. National Historical Institute, 2003. ISBN 978-971-538-167-3. с. 148 – 150.
42. Agoncillo 1990, с. 214 – 215.
43. Agoncillo 1990, с. 215.
44. Agoncillo 1990, с. 216.
45. Chaput, Donald. Private William W Grayson's war in the Philippines, 1899 // Nebraska History 61. 1980. с. 355 – 66.
46. Palafox, Quennie Ann J. Betrayal of Trust – The San Juan Del Monte Bridge Incident // National Historic Commission of the Philippines, 6 септември 2012. Архивиран от оригинала на 2016-12-26. Посетен на 25 декември 2016.
47. The week // The Nation 68 (1766). 4 май 1899. с. 323.
48. Agoncillo 1990, с. 217.
49. Special Dispatch. Iloilo is taken and no American loses his life // San Francisco, San Francisco Call, 14 февруари 1899. с. 1.
50. Lone 2007, с. 56.
51. Worcester 1914, с. 285.
52. Worcester 1914, с. 290 – 293.
53. Lone 2007, с. 58.
54. Miller 1982, с. 63 – 66.
55. Miller 1982, с. 89.
56. Miller 1982, с. 92 – 93.
57. Miller 1982, с. 93.
58. Public Opinion volume 27 (1899), с. 291
59. San Francisco Call February 23, March 30, 31, 1899.
60. Miller 1982, с. 93 – 94.
61. Literary Digest Volume 18 (1899), с. 499
62. Miller 1982, с. 94.
63. Boston Globe June 27, 1900
64. Literary Digest Volume 20 (1900), с. 25
65. Deady 2005, с. 55,67 (p.3,14 of the pdf)
66. Deady 2005, с. 57 (p.5 of the pdf)
67. Deady 2005, с. 58 (p.6 of the pdf)
68. Linn 2000, с. 186 – 187, 362.
69. Sexton 1939, с. 237.
70. Pershing, John J. My Life Before the World War, 1860 – 1917: A Memoir. University Press of Kentucky, 2013. ISBN 0-8131-4199-0. с. 547.
71. Linn, Brian McAllister. The U.S. Army and Counterinsurgency in the Philippine War, 1899 – 1902. UNC Press Books, 2000. ISBN 978-0-8078-4948-4. с. 23 – 24.
72. Birtle 1998, с. 116 – 118.
73. Keenan 2001, с. 211 – 212.
74. Linn 2000, с. 175.
75. Cruz, Maricel V. "Lawmaker: History wrong on Gen. Malvar." Manila Times, January 2, 2008
76. Tucker 2009, с. 217.
77. Macapagal Arroyo, Gloria. Proclamation No. 173. s. 2002 // Manila, Official Gazette of the Republic of the Philippines, 9 април 2002. Архивиран от оригинала на 2016-12-28. Посетен на 25 декември 2016.
78. Tucker 2009, с. 477 – 478.
79. Philippines: United States Rule // United States Library of Congress. Посетен на 25 декември 2016.
80. The Philippine Bill (enacted July 1, 1902) // ChanRobles Virtual Law Library: Philippine Laws, Statutes & Codes. ChanRobles & Associates Law Firm, 2016. Посетен на 25 декември 2016.
81. General amnesty for the Filipinos; proclamation issued by the President // New York City, The New York Times, 4 юли 1902.
82. Speech of President Arroyo during the Commemoration of the Centennial Celebration of the end of the Philippine-American War April 16, 2002 // Official Gazette. Government of the Philippines. Архивиран от оригинала на 2016-10-13. Посетен на 2019-07-01.
83. Tucker, Spencer. The Encyclopedia of the Spanish-American and Philippine-American Wars: A Political, Social, and Military History. ABC-CLIO, 2009. ISBN 9781851099511. с. 478.
84. Ramsey 2007, с. 103.
85. Rummel, Rudolph J. Statistics of Democide: Genocide and Mass Murder Since 1900. LIT Verlag Münster, 1998. ISBN 978-3-8258-4010-5. с. 201.
86. The Philippine-American War, 1899 – 1902, U.S. State Department, Office of the Historian.
87. Dolan 1991.
88. Otoy, Filipino bandit, slain by Constabulary // San Francisco, San Francisco Call, 12 октомври 1911. с. 5.
89. Ileto 1997, с. 193 – 197.
90. Froles, Paul. Macario Sakay: Tulisán or Patriot? // Philippine History Group of Los Angeles. Архивиран от оригинала на 2007-06-09. Посетен на 2019-07-01.
91. Worcester 1914, с. 392 – 395.
92. The Kiram-Bates Treaty
93. Welman, Frans. Face of the New Peoples Army of the Philippines: Volume Two Samar. Booksmango, 2012. ISBN 978-616-222-163-7. с. 134.
94. Seekins, Donald M. The First Phase of United States Rule, 1898 – 1935 // Philippines: A Country Study. 4th. Washington, D.C., United States Library of Congress, 1991.
95. Escalante 2007, с. 223 – 224.
96. Escalante 2007, с. 226.
97. Escalante 2007, с. 219.
98. Thomasites: An army like no other // Government of the Philippines, 12 октомври 2003. Архивиран от оригинала на 2008-04-29. Посетен на 25 декември 2016.

Литература

• Agoncillo, Teodoro A. History of the Filipino People. Eighth. Quezon City, Garotech Publishing, 1990, [1960]. ISBN 978-9718711064.
• Agoncillo, Teodoro A. Malolos: The crisis of the republic. Quezon City, University of the Philippines Press, 1997. ISBN 978-9715420969.
• Aguinaldo, Don Emilio. True version of the Philippine revolution. Tarlac, Philippines, self-published, 1899.
• Anderson, Gerald R. Subic Bay from Magellan to Pinatubo: The History of the U.S. Naval Station, Subic Bay. Gerald Anderson, 2009. ISBN 978-1-4414-4452-3.
• Arnold, James R. The Moro War: How America Battled a Muslim Insurgency in the Philippine Jungle, 1902 – 1913. New York City, Bloomsbury Publishing, 2011. ISBN 978-1-60819-365-3.
• Battjes, Mark E. Protecting, Isolating, and Controlling Behavior: Population and Resource Control Measures in Counterinsurgency Campaigns. United States Army Combined Arms Center, Fort Leavenworth, Kansas, Combat Studies Institute Press, 2011. ISBN 978-0-9837226-6-3. Архив на оригинала от 2020-04-10 в Wayback Machine.
• Bayor, Ronald H. The Columbia Documentary History of Race and Ethnicity in America. Columbia University Press, 2004. ISBN 0-231-11994-1.
• Birtle, Andrew J. U.S. Army counterinsurgency and contingency operations doctrine 1860 – 1941. Washington, D.C., United States Government Publishing Office, 1998. ISBN 978-0-16-061324-1.
• Blitz, Amy. The Contested State: American Foreign Policy and Regime Change in the Philippines. Rowman & Littlefield, 2000. ISBN 0-8476-9935-8.
• Boot, Max. The Savage Wars of Peace: Small Wars And The Rise Of American Power. Revised. New York City, Basic Books, 2014. ISBN 978-0-465-03866-4.
• Brands, Henry William. Bound to Empire: The United States and the Philippines. Oxford, Oxford University Press, 1992. ISBN 0-19-507104-2.
• Brody, David. Visualizing American Empire: Orientalism and Imperialism in the Philippines. Chicago, University of Chicago Press, 2010. ISBN 978-0226075341.
• Brooks, Van Wyck. Ordeal of Mark Twain. E.P. Dutton & Company, 1920.
• Burdeos, Ray L. Filipinos in the U.S. Navy & Coast Guard During the Vietnam War. AuthorHouse, 2008. ISBN 978-1-4343-6141-7.
• Chambers, John W., Anderson, Fred. The Oxford Companion to American Military History. Oxford, Oxford University Press, 1999. ISBN 0-19-507198-0.
• Chapman, William. Inside the Philippine revolution. I.B.Tauris, 1988. ISBN 978-1-85043-114-5.
• Coker, Kathy R. The Signal Corps and the U.S. Army Regimental System. U.S. Army Signal Center, 1989.
• Coker, Kathy R., Stokes, Carol E. A Concise History of the U.S. Army Signal Corps. U.S. Army Signal Center, 1991.
• Constantino, Renato. The Philippines: A Past Revisited. Renato Constantino, 1975. ISBN 978-971-8958-00-1.
• Halstead, Murat. The Story of the Philippines and Our New Possessions, Including the Ladrones, Hawaii, Cuba and Porto Rico. Chicago, Our Possessions Publishing Company, 1898.
• Deady, Timothy K. Lessons from a Successful Counterinsurgency: The Philippines, 1899 – 1902 // Parameters 35 (1). Carlisle, Pennsylvania, United States Army War College, 2005. с. 53 – 68. Архивиран от оригинала на December 10, 2016. Посетен на December 10, 2016.
• United States Rule // Philippines: A Country Study. Washington, D.C., United States Library of Congress, 1991.
• Escalante, Rene R. The Bearer of Pax Americana: The Philippine Career of William H. Taft 1900 – 1903. Quezon City, New Day Publishers, 2007. ISBN 978-971-10-1166-6.
• Feuer, A. B. America at War: The Philippines, 1898 – 1913. Santa Barbara, California, Greenwood Publishing Group, 2002. ISBN 0-275-96821-9.
• Francisco, Luzviminda, Jenkins, Shirley, Taruc, Luis. The Philippines Reader: A History of Colonialism, Neocolonialism, Dictatorship, and Resistance. Brooklyn, New York, South End Press, 1999. ISBN 978-0896082755.
• Gates, John M. Schoolbooks and Krags: The United States Army in the Philippines, 1898 – 1902. Santa Barbara, California, Greenwood Publishing Group, 1973. ISBN 0-8371-5818-4.
• Gates, John M. War-Related Deaths in the Philippines, 1898 – 1902. Т. 53. 1983.
• Gates, John M. The U.S. Army and Irregular Warfare. Wooster, Ohio, The College of Wooster, 2002.
• Giddings, Howard A. Exploits of the Signal Corps in the War With Spain. Hudson-Kimberly Publishing Co., 1900. с. 15 – 16, 83.
• Golay, Frank Hindman. Face of Empire: United States-Philippine Relations, 1898 – 1946. Quezon City, Ateneo de Manila University Press, 2004. ISBN 978-1881261179.
• The laws of the first Philippine Republic (the laws of Malolos) 1898 – 1899. Ann Arbor, Michigan, University of Michigan Library, 1972.
• Hack, Karl, Rettig, Tobias. Colonial Armies in Southeast Asia (Routledge Studies in the Modern History of Asia). Abingdon-on-Thames, United Kingdom, Routledge, 2006. ISBN 978-0-415-33413-6.
• Halstead, Murat. The Story of the Philippines and Our New Possessions, Including the Ladrones, Hawaii, Cuba and Porto Rico. Chicago, Our Possessions Publishing Company, 1898.
• Hamilton, Richard F. President McKinley and America's „New Empire“. Transaction Publishers, 2007. ISBN 978-0-7658-0383-2.
• Ileto, Reynaldo Clemeña. Pasyon and revolution: popular movements in the Philippines, 1840 – 1910. Quezon City, Ateneo de Manila University Press, 1997. ISBN 978-9715502320.
• Jaycox, Faith. The Progressive Era: Eyewitness History (Eyewitness History Series). New York City, Infobase Publishing, 2005. ISBN 978-0-8160-5159-5.
• Joaquin, Nicomedes. A Question of Heroes. 1977. ISBN 971-27-1545-0.
• Kalaw, Maximo Manguiat. The development of Philippine politics (1872 – 1920). Manila, Oriental Commercial Company, Inc., 1927.
• Karnow, Stanley. In Our Image: America's Empire in the Philippines. New York City, Random House, 1989. ISBN 978-030777543-6.
• Keenan, Jerry. Encyclopedia of the Spanish–American & Philippine–American wars. Santa Barbara, California, ABC-CLIO, 2001. ISBN 978-1-57607-093-2.
• McLachlan, Grant. Sparrow: A Chronicle of Defiance: The story of The Sparrows –Battle of Britain gunners who defended Timor as part of Sparrow Force during World War II. Klaut, 2012. ISBN 978-0-473-22623-7.
• Kumar, Amitava. Poetics/Politics: Radical Aesthetics for the Classroom. Palgrave, 1999. ISBN 0-312-21866-4.
• Lacsamana, Leodivico Cruz. Philippine History and Government. 2nd. Phoenix Publishing House, Inc., 1990. ISBN 971-06-1894-6.
• Linn, Brian McAllister. The U.S. Army and counterinsurgency in the Philippine war, 1899 – 1902. Chapel Hill, University of North Carolina Press, 2000. ISBN 978-0807849484.
• Lone, Stewart. Daily Lives of Civilians in Wartime Asia: From the Taiping Rebellion to the Vietnam War. Santa Barbara, California, Greenwood Publishing Group, 2007. ISBN 978-0313336843.
• May, Glenn Anthony. Battle for Batangas: A Philippine Province at War. New Haven, Connecticut, Yale University Press, 1991. ISBN 0-300-04850-5.
• Miller, Stuart Creighton. Benevolent assimilation: the American conquest of the Philippines, 1899 – 1903. New Haven, Connecticut, Yale University Press, 1982. ISBN 0-300-03081-9.
• Minahan, James. Encyclopedia of the Stateless Nations: L-R. Santa Barbara, California, Greenwood Publishing Group, 2002. ISBN 978-0-313-32111-5.
• Paine, Albert Bigelow. Mark Twain: A Biography: The Personal and Literary Life of Samuel Langhorne Clemens. Harper & Brothers, 1912. Архивиран от оригинала.
• Painter, Nell Irvin. Standing at Armageddon: The United States, 1877 – 1919. W. W. Norton & Company, 1989. ISBN 0-393-30588-0.
• Ramsey, Robert D. III. Savage Wars of Peace: Case Studies of Pacification in the Philippines, 1900 – 1902. United States Army Combined Arms Center, Fort Leavenworth, Kansas, Combat Studies Institute Press, 2007. ISBN 978-0-16-078950-2. Архив на оригинала от 2020-05-09 в Wayback Machine.
• Randolph, Carman Fitz. Chapter I, The Annexation of the Philippines // The Law and Policy of Annexation. Charleston, South Carolina, BiblioBazaar, LLC, 2009. ISBN 978-1-103-32481-1.
• Schirmer, Daniel B. Republic or Empire: American Resistance to the Philippine War. Schenkman, 1972. ISBN 0-87073-105-X.
• Schurman, Jacob Gould, Dewey, George, Denby, Charles Harvey. Report of the Philippine Commission to the President. Т. Volume I. Washington, D.C., United States Government Publishing Office, 1900.
• Sexton, William Thaddeus. Soldiers in the Sun. Charleston, South Carolina, Nabu Press, 1939. ISBN 978-1179372662.
• Shaw, Angel Velasco. Vestiges of War: The Philippine–American War and the Aftermath of an Imperial Dream, 1899 – 1999. New York University Press, 2002. ISBN 0-8147-9791-1.
• Silbey, David J. A War of Frontier and Empire: The Philippine–American War, 1899 – 1902. Farrar, Straus and Giroux, 2008. ISBN 978-0-8090-9661-9.
• Simmons, Edwin Howard. The United States Marines: a history. 4th. Annapolis, Maryland, Naval Institute Press, 2003. ISBN 978-1557508683.
• Storey, Moorfield, Codman, Julian. Secretary Root's record. „Marked severities“ in Philippine warfare. An analysis of the law and facts bearing on the action and utterances of President Roosevelt and Secretary Root. Boston, George H. Ellis Company, 1902.
• The encyclopedia of the Spanish–American and Philippine–American wars: a political, social, and military history. Т. Volumes I-III. Santa Barbara, California, ABC-CLIO, 2009. ISBN 978-1-85109-951-1.
• Wildman, Edwin. Aguinaldo: A Narrative of Filipino Ambitions. Norwood, Massachusetts, Norwood Press, 1901.
• Wolff, Leon. Little Brown Brother: How the United States Purchased and Pacified the Philippine Islands at the Century's Turn. Doubleday & Company, Inc, 1960. Library of Congress Catalog Card Number 61 – 6528.
• Wolters, Willem G. Southeast Asia: A historical encyclopedia, from Angkor Wat to East Timor. Т. II. Santa Barbara, California, ABC-CLIO, 2004. ISBN 1-57607-770-5.
• Worcester, Dean Conant. The Philippines: Past and Present. Т. Volume I. New York, Macmillan Publishers, 1914.
• Worcester, Dean Conant. The Philippines: Past and Present. Т. Volume II. New York, Macmillan Publishers, 1914.
• Young, Kenneth Ray. The General's General: The Life and Times of Arthur Macarthur. Boulder, Colorado, Westview Press, 1994.
• Zwick, Jim. Mark Twain's Weapons of Satire: Anti-Imperialist Writings on the Philippine–American War. Syracuse University Press, 1992. ISBN 0-8156-0268-5.
• Zwick, Jim. Friends of the Filipino People Bulletin.
• Zwick, Jim. Militarism and Repression in the Philippines. Centre for Developing-Area Studies, McGill University, 1982. ISBN 0-88819-054-9.
• Zwick, Jim. Prodigally Endowed with Sympathy for the Cause: Mark Twain's Involvement with the Anti-Imperialist League. Ephemera Society of America, 1992. ASIN B0006R8RJ8.
• Zinn, Howard. A People's History of the United States. New York City, The New Press, 2003. ISBN 978-1-56584-826-9.