Франсис Хътчисън
| Франсис Хътчисън Francis Hutcheson | |
| ирландско-шотландски философ | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал |
Дъблин, Кралство Ирландия |
| Погребан | Дъблин, Ирландия |
| Религия | Презвитерианство |
| Учил в | Глазгоуски университет |
| Франсис Хътчисън в Общомедия | |
Франсис Хътчисън (на английски: Francis Hutcheson) (1694 – 1746) е ирландски и шотландски философ, роден в Drumalig (графство Даун, Ълстър, Кралство Ирландия) в семейство на шотландски презвитерианци. Известен е като един от бащите на шотландското Просвещение. Главен поддръжник на теорията за съществуването на чувството за морал, чрез което човек може да достигне до правилното действие.[1] Най-известният му труд е по етика: „Система на моралната философия“.
Хътчисън учи философия, класика и теология в университета в Глазгоу (1710 – 16), а през 1719 основава частна академия в Дъблин. През 1729 се връща в Глазгоу, където преподава (до смъртта си) морална философия (етика).[1] Хътчисън взима идеи от Джон Лок и повлиява значими мислители на Просвещението, като шотландците Дейвид Хюм и Адам Смит, на когото преподава в Глазгоуския университет.[2] Хътчисън подкрепя политическата свобода и правото за народно въстание срещу тиранията.
През 1719 г. става презвитариански проповедник в Ълстър, но през 1738 г. презвитерията в Глазгоу оспорва убеждението му, че хората могат да имат познание за добро и зло, без и преди да имат познание за Бога. Репутацията му на прочут проповедник обаче не пострадва.[1]
В трудовете си Хъчисън описва, че освен петте си външни сетива, човекът има различни вътрешни сетива, включително чувство за красота, морал, чест и нелепост; като най-важното от тях е това за морал. Вярва, че моралът е част от човешките инстинкти и определя характера на действията и възприятията, одобрявайки добродетелните и не одобрявайки порочните. Моралният критерий на Хътчисън е дали един акт има или не тенденция да насърчава общото благосъстояние на човечеството. По този начин той се противопоставя на утилитаризма на английския мислител Джереми Бентам.[1]
Хътчисън също оказва влияние като логик и теоретик на човешкото познание. В своя труд „Мисли за смеха“ (1725) изразява схващането си, което после поставя основите на теорията на комичното, а именно, че смехът се ражда в отговор на възприятието за нелепост.