Херберт Маркузе

Херберт Маркузе
Herbert Marcuse
германски философ
Херберт Маркузе в Нютън, Масачузетс, 1955 г.
Херберт Маркузе в Нютън, Масачузетс, 1955 г.
Роден
Починал
29 юли 1979 г. (81 г.)
ПогребанБерлин, Федерална република Германия
Националност Германия
 САЩ
Учил вХарвардски университет
Колумбийски университет
Хумболтов университет на Берлин
Фрайбургски университет
Философия
РегионКонтинентална философия
ЕпохаФилософия на XX век
ШколаФранкфуртска школа,
Интересисоциална теория, критическа теория, марксизъм
ПовлиянКант, Хегел, Киркегор, Маркс, Ницше, Фройд, Хусерл, Хайдегер, Лукач
ПовлиялАнджела Дейвис, Юрген Хабермас, Хаким Бей
Научна дейност
ОбластСоциология
Работил вКолумбийски университет, Харвардски университет, Калифорнийски университет, Сан Диего
Семейство
Деца1
Подпис
Уебсайт
Херберт Маркузе в Общомедия

Херберт Маркузе (на немски: Herbert Marcuse) е германски философ, социолог и член на Франкфуртската школа. Най-известните му трудове са „Ерос и цивилизация“ и „Едноизмерният човек“.

Маркузе е смятан за един от отците на Новата левица и на неомарксистките студентски движения в Германия, Франция и САЩ, развили се през 60-те и 70-те години на ХХ век.

Живот и творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Произход и младост (1898 – 1934)

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 19 юли 1898 година в Берлин, Германия, в заможното еврейско семейството на Карл Маркузе и Гертруд Креславски. Посещава гимназия в периода 1911 – 1916 г. През 1916, по време на Първата световна война, е мобилизиран в армията, като служи в берлинските кавалерийски конюшни до 1918 г. Същата година става член на работнически и войнишки съвет в Берлин и през 1919 г. участва във Въстанието на спартакистите.[1]

През 1919 г. Маркузе започва да следва германистика в Берлинския университет, но през 1920 г. се прехвърля във Фрайбургския университет, където изучава немска литература и посещава курсове по философия, политически науки и икономика. През 1923 г. защитава докторат с дисертация на тема „Немският художествен роман“. След защитата се връща в Берлин и работи в семейния бизнес с антикварни книги. Една година по-късно, през 1924 г., се жени за Софи Вертхайм, която през 1928 ражда момче.

Докато пребивава в Берлин, Маркузе се запознава с труда на Мартин Хайдегер „Битие и време“, който оказва толкова голямо въздействие върху него, че през 1928 г. се връща във Фрайбург, за да продължи обучението си по философия при Хайдегер и Едмунд Хусерл. Ставайки асистент на Хайдегер Маркузе пише няколко студии и изготвя втората си дисертация на тема „Хегелова онтология и основанията на една теория на историчността“,[1] която не защитава поради неодобрението на Хайдегер. Все пак тя е публикувана през 1932 г. Същата година отношенията между двамата се влошават поради теоретични разногласия и по политически причини. С препоръка от Хусерл Маркузе кандидатства в Института за социални изследвания във Франкфурт. Той е приет за сътрудник, но поради идването на власт на нацистите Института се премества в Холандия, а негов клон се отваря в Женева. Именно там Маркузе започва сътрудничеството си с Франкфуртската школа. Малко по-късно заминава за Париж, а през 1934 г. емигрира в САЩ заедно с други представители на школата.

В САЩ (1934 – 1979)

[редактиране | редактиране на кода]
Гробът в Берлин, където прахът на Маркузе е погребан през 2003 г.

Институтът за социални изследвания продължава дейността си в Колумбийския университет и Маркузе остава негов сътрудник до 1942 г. През 1940 г. получава американско гражданство. Една година по-късно, през 1941 г., издава в Лондон книгата „Разум и революция: Хегел и зараждането на социалната теория“ и започва да издава книгите си на английски език.

През 1942 г. се премества във Вашингтон, където до 1945 г. работи за американските тайни служби, а после до началото на 50-те години в Службата за изследвания и разузнаване към Външното министерство.

През 1951 г. жена му Софи умира от рак. На следващата година започва академична кариера като политолог – в Колумбийския университет, после в Харвард, Брандайс и Калифорнийския университет в Сан Диего. През 1956 се жени за Инге Нойман, вдовица на негов близък приятел. След нейната смърт през 1972 г. сключва третия си брак със своя бивша студентка през 1976 г.

Книгата, която първоначално носи известност на Маркузе, е „Ерос и цивилизация“ от 1955 г. В нея са синтезирани идеи на Маркс и Фройд. Десетилетие по-късно излиза „Едноизмерният човек“ (1964), политическо продължение на същата тема, което става изключително популярно в студентските среди движения от средата на 60-те години. Маркузе пряко се ангажира със студентските каузи и участва в техни прояви, което по-нататък му спечелва прозвището „отец на новата левица“. Особен успех има неговата концепция за репресивна толерантност, развита в едноименно есе, публикувано през 1965 г.

През 70-те години с радикализирането на левите движения, особено в Европа, популярността на Маркузе спада, а той самият се връща към най-ранните си интереси и изследва естетическите аспекти на социалното.

Умира на 29 юли 1979 г. по време на посещение в Германия, на 81-годишна възраст. Четвърт век по-късно погребалната му урна е пренесена в Берлин.

Пълното издание на текстовете му е осъществено на немски език и включва значителен обем посмъртни публикации.[2]

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Hegels Ontologie und die Theorie der Geschichtlichkeit, 1932
  • Der Kampf gegen den Liberalismus in der totalitären Staatsauffassung, 1934
  • Autorität und Familie in der deutschen Soziologie bis 1933, 1936
  • Reason and Revolution: Hegel and the Rise of Social Theory (1941)[3]ISBN 978-1-57392-718-5
  • (1955) Eros and Civilisation: A Philosophical Inquiry into Freud
    → Ерос и цивилизация. „Христо Ботев“, С., 1997.
  • Soviet-Marxism. A critical Analysis, 1958
  • (1964) One-Dimensional Man
    → Едноизмерният човек. „Христо Ботев“, С., 1997, ISBN 954-445-397-0.
  • A Critique of Pure Tolerance (1965) Written with Robert Paul Wolff and Barrington Moore, Jr.
  • Counterrevolution and Revolt (1972) ISBN 978-0-8070-1533-9
  • The Aesthetic Dimension: Toward a Critique of Marxist Aesthetics (1978) ISBN 978-0-8070-1519-3
Eсета
  • Repressive Tolerance (1965)
  • Negations: Essays in Critical Theory (1968)
  • An Essay on Liberation (1969)
  • Five Lectures (1969)
За него

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б Маркузе, Х. (1993). Бележки към едно ново определение на културата. – Стефанов, И., Гинев, Д. (1993). Идеи в културологията. Т.2. София: УИ „Св. Климент Охридски".
  2. ↑ Herbert Marcuse: Schriften. 9 Bände. Suhrkamp, Frankfurt am Main 1978 – 1989, ISBN 3-518-57997-5 (Nachdruck dieser Ausgabe: Zu Klampen Verlag, Springe 2004, ISBN 3-934920-46-2).
    Herbert Marcuse: Nachgelassene Schriften. Hrsg. von Peter-Erwin Jansen. 6 Bände. Dietrich zu Klampen, Lüneburg/Springe 1999 – 2009.
  3. ↑ Разум и революция излиза на части в сп. Философски алтернативи през 1993 г. (т. II, кн. 2, c. 15 – 32; кн. 3, c. 5 – 18; кн. 6, c. 6 – 24).

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Херберт Маркузе.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Herbert Marcuse в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни