Хималайски тар | ||||||||||||||||||||||||||||||||
♂ Хималайски тар | ||||||||||||||||||||||||||||||||
Природозащитен статут | ||||||||||||||||||||||||||||||||
Почти застрашен[1] | ||||||||||||||||||||||||||||||||
Класификация | ||||||||||||||||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||||||||||||||
Научно наименование | ||||||||||||||||||||||||||||||||
(H. Smith, 1826) | ||||||||||||||||||||||||||||||||
Разпространение | ||||||||||||||||||||||||||||||||
Хималайски тар в Общомедия | ||||||||||||||||||||||||||||||||
[ редактиране ] |
Хималайски тар (Hemitragus jemlahicus) е едър чифтокопитен високопланински бозайник от подсемейство Кози. Заедно с Нилгирийския и Арабския тар той е един от трите съвременни вида тар, и единствен съвременен представител на род Hemitragus към който причислявани и останалите два вида.
Видът е разпространен в Хималаите от южната част на индийския щат Джаму и Кашмир на югоизток до Сиким. Практически се среща на територията на три държани - Индия, Китай и Непал. Освен гореизброените два щата в Индия се среща и в Химачал Прадеш и Утаракханд като от там ареалът навлиза в северен Непал до Сиким. Почти по цялото протежение на ареала неговите северни граници навлизат в крайните южни части на Тибет.
Видът е високопланински и се среща на надморска височина от 2500 до 5200 метра. В миналото в Непал и Индия се е срещал и на надморска височина до 1500 метра, но човешката дейност изтласкала представителите на вида на по-голяма надморска височина, която е по-трудно достъпна за човека. Предпочита субалпийски и алпийски участъци на надморска височина 3500 - 4500 метра, а при по-сурови условия се спуска надолу до нивото на смесените дъбови гори. Въпреки че обитава голяма част от граничния с Бутан щат Сиким не съществуват сигурни сведения за съществуването му на територията на тази Хималайска страна. Съществуват предположения, че единични индивиди се срещат в крайните западни части на Бутан.
Видът е интродуциран на няколко место по света. Един от най-успешните примери е в Южните Алпи на Южния остров на Нова Зеландия. След интродуцирането му през 1904 г.[2] са се обособили няколко стада, чиято численост обаче се контролира поради възможното пагубно действие върху местната растителност. През 1930-те години двойка хималайски тарове успява да избяга от зоологическа градина в Кейптаун и да се засели в планината Тейбъл. Днес популацията е ограничена до няколко индивида поради отстрел като на тяхно място са реинтродуцирани местните антлопи клипшпрингер. Отделни стада се срещат и в Ню Мексико, Калифорния и Онтарио с цел спортен лов. В Нова Зеландия обитава височина от 750 до 2250 метра като предпочита тревисти и скалисти склонове.
Хималайските тарове имат малка глава с големи очи, малки заострени уши и червеникави бузи. Имат марки рога, а копитата са гъвкави и позволяват да се захващат гладки и стръмни скали с остри ръбове. Мъжките са по-големи и имат различно оцветяване и структура на рогата. Възрастните мъжки са високи около 90 - 155 cm, а тялото им е с дължина от 60 до 100 cm. Възрастните женски са с тегло 30 - 50 kg, а мъжките тежат двойно и повече - 70 - 140 kg.[3][4][5][6]
Видът води дневен начин на живот. Активни са предимно на зазоряване и в късния следобед. Движи се на стада от 2 до 23 индивида. Извън размножителния сезон обикновено мъжките се движат отделно от женските с малките. Не съществува ясно обособена йерархия в стадото въпреки че по-едрите и по-силни мъжки се чифтосват по-често. Естествен враг се оказва снежния барс, а поради липсата на естествени хищници в Нова Зеландия единствен враг се оказва човека.
Представителите са тревопасни. Хранят се с трева, храсти и дървета, техните листа и плодове.
Чифтосването продължава от октомври до януари. В Нова Зеландия се измества от април до юли с връх през май и началото на юни. Раждат обикновено по едно малко, рядко две след период на бременност от 180 - 242 дни, която зависи от периода на имплантация на плода. Полова зрялост настъпва на около година и половина. Въпреки това обаче мъжките успяват да се чифтосат с женска едва след четвъртата си година. Живеят около десетина години и рядко достигат до 15. В плен живеят до 22 години.
|