Чума по дребните преживни животни

Вижте пояснителната страница за други значения на Чума.
Small ruminant morbillivirus
Геном
Група V: евРНК вируси (ssRNA-)
Класификация
царство:Orthornavirae
тип:Negarnaviricota
клас:Monjiviricetes
разред:Mononegavirales
семейство:Парамиксовируси (Paramyxoviridae)
род:Morbillivirus
вид:S. r. morbillivirus
Научно наименование
Синоними
  • Peste-des-petits-ruminants virus
Small ruminant morbillivirus в Общомедия
[ редактиране ]

Чума по дребните преживни животни (Ovine rinderpest, Peste des petits ruminants (PPR)) е високопатогенна инфекциозна болест по овцете и козите, характеризираща се с висока смъртност. Не боледуват хора.

Исторически сведения за заболяването

[редактиране | редактиране на кода]

Заболяването е регистрирано за пръв път през 1942 г. в Кот д'Ивоар, а по-късно и в съседните Гана, Того, Бенин и Нигерия.

Разпространение

[редактиране | редактиране на кода]

Заболяването е разпространено в страни от Африка, намиращи се в района, заключен между Тропика на рака и екватора, а така също и в Египет, Близкия изток и Индийския субконтинент. В Европа болестта е регистрирана в огнища в турската част на Тракия в непосредствена близост до България. В България първите случаи на болестта са констатирани през юни 2018 г. в ямболското село Воден, където са открити три нейни огнища. Заразата във Воден е и първият потвърден случай на болестта на територията на Европейския съюз.[1][2]

Етиология

[редактиране | редактиране на кода]

Вирусът, причиняващ чумата по дребните преживни животни, принадлежи към групата на Парамиксовирусите. Той е близък в антигенно отношение с този, причиняващ чума по говедата, гана по кучетата и вирусите на морбили при хората и водните бозайници. В генетично отношение щамовете на вируса са организирани в четири групи – три в Африка и един в Азия.

Вирусът е чувствителен на алкохол, етер и повечето дезинфектанти, стабилен е при pH 4.0 – 10.0. Устойчив е на замразяване, а при температура от 60 °C за 60 минути.[3]

Възприемчивост

[редактиране | редактиране на кода]

Най-чувствителни към вируса са овцете и козите. Заболяването се проявява и при диви видове чифтокопитни бозайници, представители на три семейства:

При експериментални условия е установено, че боледуват и американски видове като Вирджински елен. Говеда, биволи, камили и свине боледуват безсимптомно и са предимно носители на заболяването.[3][4]

Епизоотология

[редактиране | редактиране на кода]

Животните се заразяват при пряк контакт с болни. Най-честият начин за заразяване е посредством вдишване на вируса по аерогенен път. Изпражненията, секретите от носа и очите са богати на вируси и приемането на храна и вода, замърсени с тях, е също възможен начин на заразяване. В Африка заболяването се характеризира и със сезонност. Проявява се с пик през дъждовния и сухия сезон.

Клинични признаци

[редактиране | редактиране на кода]
Струпеи по устните
Възпаление на венеца

Инкубационният период е в рамките на 3 до 7 дена. Заболяването започва с внезапна треска, като температурата достига до 40-41 °C.[3][5] Засегнатите животни са депресирани и сънливи, козината им е настръхнала. От очите, носа и устата започва да изтича бистър секрет, който в резултат на вторична инфекция по-късно става по-гъст и жълт. Лигавицата на устата и очите се зачервява силно. Появява се епителна некроза под формата на малки точки до по-големи размери в областта на венците, устните, вътрешната повърхност на бузите и горната повърхност на езика. Некротичните области нарастват на брой и размер и се съединяват. Устната лигавица става бледа и покрита с отлюспени мъртви клетки, образуващи сиреновидна маса, съдържаща се в устата. Подобни изменения могат да се наблюдават и по лигавиците на носа, вулвата и вагината. Често устните се подуват и уголемяват, напукват се и се покриват със струпеи.

Два дена след етапа на треска се проявяват признаци на диария. При по-леки случаи на протичане тя може да не се прояви. Изпражненията са меки и воднисти, с неприятна миризма и могат за съдържат кръв и части от мъртва чревна тъкан. Засегнатите животни дишат учестено, тежко болните животни имат трудно и шумно дишане и мека болезнена кашлица. Кашлицата е признак на възникналата пневмония. Заболяването продължава с дехидратация на организма и последваща смърт 7 до 10 дни след появата на клинични признаци. Малка част от заболелите животни оздравяват след продължителен период на възстановяване.

Заболяването протича в свръхостра, остра и подостра до хронична инфекция. Свръхострата форма се наблюдава предимно при кози. При острото протичане на болестта се проявяват повечето от гореописаните признаци. Бременните заболели животни абортират. Подострото протичане се характеризира с развитие на пневмония.

Диагноза

[редактиране | редактиране на кода]

Диагнозата се основава на данните от епизоотологичното проучване, клиничните признаци, патологоанатомичните изменения, данни от лабораторните изследвания и диференциалната диагноза.

Патологоанатомични изменения

[редактиране | редактиране на кода]

Следсмъртните поражения се характеризират с възпалителни и гангренозни изменения в устата и стомашночревния тракт. Тялото е изтощено и дехидрирано. По устните има изпъкнали твърди струпеи, а в устата се откриват плитки ограничени ерозии. Подобни поражения могат да се наблюдават и по лигавицата на вулвата и вагината. Търбухът, мрежата и омазуса не са засегнати. Намират се кървящи ерозии в абомазуса, дванадесетопръстника и последните части на илеума. Най-тежки са пораженията в областта на илеоцекалната клапа. Лимфните възли, особено белодробните и мезентериалните, са едематизирани и уголемени. Белият дроб е с тъмночервен или морав цвят, твърд на пипане.

Лабораторна диагноза

[редактиране | редактиране на кода]

С лабораторната диагностика се цели доказване на наличието на вирус в заразеното животно или наличието на антитела в резултат на контакта на организма с вируса.

За лабораторна диагноза се изпращат тампонна проба от конюнктивални изтечения или наранена лигавица от областта на носа, бузите и ректума, стабилизирана с хепарин кръв, белодробни и мезентериални лимфни възли, далак, дебело черво и бял дроб.[4]

За откриване на вируса се прилагат следните лабораторни методи[4]:

  • Антигенна детекция
    • Агар-гел имунодифузия
    • Имуноелектрофореза
    • Непряк флуоресцентен антителен тест
    • ELISA
    • Имунохистопатологичен
  • Вирусна изолация и идентификация
    • В първични агнешки бъбречни клетки или клетъчни линии VERO
    • Вирус неутрализация
    • Електронна микроскопия
  • Детекция на вирусната РНК
    • PPR-specific cDNA probes
    • Amplification by polymerase chain reaction (PCR)

От серологичните методи за доказване на наличието на антитела си използват следните методи:

  • Вирус неутрализация(препоръчителен тест)
  • Competitive ELISA
  • Counter immunoelectrophoresis
  • Агар гел имунодифузия
  • Immunodiffusion inhibition test

Диференциална диагноза

[редактиране | редактиране на кода]

В диференциално-диагностично отношение трябва да се вземат предвид следните заболявания проявяващи се със сходни на PPR признаци[3]:

Лечение

[редактиране | редактиране на кода]

Няма сигурно лечение на болестта. Възможно е използването на антибиотици с цел избягване на вторичната инфекция.

Профилактика

[редактиране | редактиране на кода]

Използва се ваксина с цел извършване на кръгова ваксинация около огнищата или с превантивна цел за предпазване от заболяване в дадена страна или нейна област. За избягване на разпространението на заболяването е нужен строг контрол при придвижването на животни, унищожаване на болните и дезинфекция.

PPR като биологично оръжие

[редактиране | редактиране на кода]

Аерозолното разпространение на вируса, високата заболяемост и изключително високата смъртност са причина вирусът да е причислен към тези, които биха могли да се използват като биологично оръжие.[3]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Откриха чума по овце в Ямболско (Видео) // nova.bg, 21.06.2018. Посетен на 14 юли 2018.
  2. ↑ Откриха чума по овцете в Ямболско // news.bg, 26.06.2018. Посетен на 14 юли 2018.
  3. ↑ а б в г д CIDRAP, Peste des Petits Ruminants (PPR)
  4. ↑ а б в OIE, Peste des Petits Ruminants, архив на оригинала от 5 август 2001, https://web.archive.org/web/20010805015906/http://www.oie.int/eng/maladies/fiches/a_A050.htm, посетен на 5 август 2001 
  5. ↑ The Merck Veterinary Manual
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни