Афра Бен

Афра Бен
Aphra Behn
Английска драматуржка, поетеса, преводачка и писателка от 17 век
Потрет на Афра Бен от сър Питър Лели
Потрет на Афра Бен от сър Питър Лели
Родена
Починала
ПогребанаУестминстърско абатство
Националност Англия
Работилаписателка, поетеса, драматург
ПсевдонимАн Бен, г-жа Бен, Агент 160, Астрея
Афра Бен в Общомедия

Афра Бен (на английски: Aphra Behn; 14 декември 1640 г. (кръщение)[1] в Кентърбъри, Англия – 16 април 1689 г. в Лондон, пак там) е английска поетеса, преводачка, белетристка и драматуржка от ерата на Реставрацията.

Като една от първите англичанки, които си изкарват прехраната с писане, тя руши културните бариери и служи като литературен модел за подражание за по-късни поколения авторки. Издигайки се от неизвестността, тя е забелязана от крал Чарлз II, който я наема за шпионка в Антверпен. След завръщането си в Лондон и вероятния си кратък престой в затвор за длъжници, Бен започва да пише за сцената. Принадлежи към група поети и известни либертинци като Джон Уилмът, 2-ти граф Рочестър и пише под пасторалния псевдоним Астрея. По време на бурната политическа епоха на Законопроекта за изключване, т. нар. Exclusion Crisis (1678 – 1681) пише епилог и пролог, които ѝ носят проблеми със закона. След това посвещава по-голямата част от работата си на проза и преводи. Убедена поддръжница на Стюартите, Бен отказва поканата на епископ Бърнет да напише приветствено стихотворение за новия крал Уилям III. Умира малко след това.[2]

Бен е спомената в „Собствена стая“ на Вирджиния Улф“: „Всички жени заедно трябва да оставят да паднат цветя върху гроба на Афра Бен, която най-скандално, но и доста подходящо, е в Уестминстърското абатство, защото именно тя им е спечелила право да говорят каквото мислят."[3] Гробът ѝ не е включен в Ъгъла на поетите, а се намира в Източната обител близо до стъпалата към църквата.[4]

Живот и творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Версии за ранния ѝ живот

[редактиране | редактиране на кода]
Заглавна страница на първото издание на романа „Ориноко“ (1688)

Информацията за живота на Бен е оскъдна, особено по отношение на ранните ѝ години. Това може да се дължи на умишлено прикриване от нейна страна. Според една от версиите нейни родители са бръснарят Джон Еймис и съпругата му Ейми; тя понякога е наричана Афра Еймис Бен.[5] Друга история разказва, че родителите ѝ са двойка на име Купър. В „Историите и романите, написани от късно изобретателната г-жа Бен“ (All the Histories And Novels Written by the Late Ingenious Mrs. Behn, 1696) се заявява, че Бен е родена в семейството на Бартоломю Джонсън – бръснар и Елизабет Денъм – дойка. Полковник Томас Колпепър – единственият човек, който твърди, че я е познавал като дете, пише в ръкописа си Adversaria, че е родена в Стъри[6] или в Кентърбъри, името на баща ѝ е г-н Джонсън, майка ѝ е дойката на полковника и Бен има сестра на име Франсис. Друга нейна съвременничка – Ан Финч, графиня Уинчълси, пише, че Бен е родена в селището Уай в Кент като дъщеря на бръснар. В някои изложения името на баща ѝ фигурира като Ъфри Джонсън.

Бен е родена по време на Английската революция и е дете на политическото напрежение на епохата. В една от версиите за историята на живота тя пътува през 1663 г. с Бартоломю Джонсън, съпругата му и малко момче (дефинирано като неин брат) до Западните Индии – до малката английска колония Willoughbyland (по-късно завладяна от холандците и преименувана на Суринам). Мъжът умира по пътя, а жената и двете деца прекарват в Суринам няколко месеца.[5][7] По време на пътуването Бен казва, че се е запознала с африкански принц – роб, чиято история е в основата на едно от най-известните ѝ произведения – „Ориноко“ (Oroonoko). Възможно е тя да е била шпионка в колонията.[2] Има малко проверими доказателства, които да потвърдят която и да е от историите. В „Ориноко“ Бен си приписва по-аристократична позицията като разказвач и нейният първи биограф – автор на Memoir' (1698) приема хипотезата, че тя е дъщеря на джентълмен, който става „генерал-лейтенант на 36 острова плюс континентален Суринам“. Малко са доказателствата, че това е било така и никой от нейните съвременници не признава този аристократичен неин статус. Също така няма доказателства, че Ориноко е съществувал реално или че е имало такова робско въстание, каквото е описано в романа.

Писателката феминистка Джърмейн Гриър нарича Бен „палимпсест, който тя е надраскала от себе си“,[8] а биографката ѝ Джанет Тод отбелязва, че в Бен „има смъртоносна комбинация от неизвестност, секретност и театралост, което я прави трудба за напасване към всякакъв разказ, спекулативен или действителен. Тя не е толкова жена, чиято маска да бъде свалена, колкото непрестанна комбинация от маски".[9][10] Забележително е, че нейното име не се споменава в данъчните или църковните регистри. В живота си е известна още като Ан Бен, г-жа Бен, агент 160 и Астрея.[11]

Кариера

[редактиране | редактиране на кода]
Скица на Афра Бен от Джордж Шарф от портрет, за който се смята, че е загубен (1873)

Малко след предполагаемото си завръщане в Англия от Суринам през 1664 г. Бен вероятно се омъжва за Йохан Бен (Johan Behn, изписван и като Johann и John Behn) – търговец от немски или холандски произход, навярно от Хамбург.[5][7] Той умира или двойката се разделя скоро след 1664 г., но оттогава писателката използва „Госпожа Бен“ като нейно професионално име.[12]

Бен вероятно получава католическо възпитание. Веднъж тя коментира, че е била „предназначена за монахиня“ и фактът, че има толкова много контакти с католици, като писателя Хенри Невил, впоследствие арестуван заради католицизма си, е щяло да предизвика подозрения по време на антикатолическите вълнения през 1680-те г.[13] Тя е монархистка и нейната симпатия към Стюартите и по-специално към католическия Херцог на Йорк е видна в посвещението на пиесата ѝ „Скитникът – част II“ (The Rover II) на него, след като е заточен за втори път. Бен е предана на възстановения крал Чарлз II. По онова време се появяват политическите партии и тя става поддръжница на Торите.

До 1666 г. писателката е свързана с двора, вероятно благодарение на влиянието на полковник Томас Кълпепър и на други лица. През 1655 г. избухва Втората англо-холандска война и Бен е вербувана за политическа шпионка в Антверпен от името на Чарлз II, вероятно под егидата на придворния Томас Килигрю.[2][5] Това е първият добре документиран разказ за нейната дейност.[7] Твърди се, че нейното кодово име е Астрея – име, под което по-късно тя публикува много от своите произведения. Главната ѝ задача е да установи близост с Уилям Скот, син на Томас Скот – един от убийците на крал Чарлз I, екзекутиран през 1660 г. Смята се, че Скот е готов да стане шпионин в полза на англичаните и да докладва за действията на английските изгнаници, които заговорничат срещу краля. Бен пристига в Брюге през юли 1666 г., вероятно с още двамина, тъй като в Лондон се вихрят чума и пожар. Работата на Бен е да превърне Скот в двоен агент, но има доказателства, че той я е предал на холандците.

Подвизите на Бен обаче не са печеливши. Цената на живота я шокира и тя е неподготвена за това. Един месец след пристигането си залага бижутата си. Крал Чарлз се бави в плащанията (ако изобщо плаща) за нейните услуги и разходи в чужбина. Трябва да се вземат пари назаем, за да може Бен да се върне в Лондон, където петицията на краля за заплатата ѝ е неуспешна. Вероятно никога не ѝ е било платено от короната. Издадена е заповед за ареста ѝ, но няма доказателства, че е била връчен или че е влязла в затвора заради дълга си, макар че апокрифно това често се споменава като част от нейната история.[2][7]

Портрет на Афра Бен от Мери Бийл

Принудена от дълговете и от смъртта на съпруга си, Бен започва да работи като писателка за театралните трупи King's Company и Duke's Company. Тя е писала поезия до този момент.[14] Въпреки че е записано, че е писала, преди да задлъжнее, Джон Палмър казва в рецензията си на нейните произведения, че „Бен пише за препитание. Писането е нейното спасение от глада и затвора за длъжници."[15] Театрите, които са затворени по времето на Оливър Кромуел, са отворени отново по времето на Чарлз II, а пиесите се радват на възраждане. Първата ѝ пиеса – „Принудителният брак“ открива сезона на Duke's Company на 20 септември 1670 г. и е последвана от „Влюбеният принц“, на сцена през 1671 г. Те показват забележителния контрол на Бен върху новата театрална среда и загатват за нейния ранен интерес към държавната политика и взаимодействието на властта и секса. Първата пиеса предлага силата на легитимността пред грубата сила и целесъобразността на брака по любов, а втората открито намеква за блудството и хомосексуалността, и показва злоупотреба с властта, когато принцът е подвластен на секса.[2]

Третата ѝ пиеса – „Холандският любовник" е поставена през 1673 г. в Дорсет Гардън и се опита да експлоатира антихоландското чувство от Третата англо-холандска война. Пиесата търпи провал и следите на Бен се губят за три години. Предполага се, че тя отново е пътувала, вероятно в качеството си на шпионка.[7] Постепенно Бен преминава към комични произведения, които са по-успешни от търговска гледна точка. Най-популярните ѝ творби включват „Скитникът“ (The Rover).

Бен се сприятелява с известни писатели на времето като Джон Драйдън, Елизабет Бари, Джон Хойл, Томас Отуей и Едуард Рейвънскрофт, и е призната за член на кръга на Графа на Рочестър.[2][7] Тя често използва своите творби, за да атакува парламентарните Виги, твърдейки: „Различните партии твърдят, че гонят общото благо по различни начини, но всъщност е все същото – политиката е вид луда болест." Това е упрекът на Бен към парламента, който отказва средства на краля.[16]

Последни години и смърт

[редактиране | редактиране на кода]

През 1688 г., една година преди смъртта си, Бен публикува „Откритие на нови светове“ (Discovery of new Worlds) – превод на френското произведение за популярна астрономия Entretiens sur la pluralité des mondes от Бернар льо Бовие дьо Фонтънел, написано като роман под формата на нейно собствено произведение, но с новия му религиозно ориентиран предговор.

Като цяло Бен написва и поставя 19 пиеси, сътрудничи в още повече и става една от първите плодовити, високопоставени драматуржки във Великобритания.[2] През 70-те и 80-те години на 17 век тя е една от най-продуктивните драматуржки в страната, отстъпвайки само на поета лауреат[17] Джон Драйдън.[11]

През последните четири години от живота ѝ здравето на Бен започва да се влошава поради бедност и дългове, но тя продължава да пише усилено, макар че ѝ става все по-трудно да държи писалка и е трудноподвижна. В последните си дни пише превода на последната книга на „Шестте книги на растенията“ (Six Books of Plants) на Ейбрахам Каули. Умира на 16 април 1689 г. и е погребана в Източната обител на Уестминстърското абатство. Надписът на надгробната ѝ плоча гласи: „Тук се крие доказателството, че остроумието никога не може да бъде достатъчно защита срещу тленността“[18] Тя е цитирана да твърди, че е водила „живот, посветен на удоволствието и на поезията“.[2][7][19]

Публикувани творби

[редактиране | редактиране на кода]
Афра Бен от Джон Райли

Бен изкарва прехраната си с писане и е една от най-ранните англичанки, правещи това. След Джон Драйдън тя е най-плодотворната писателка на Английската реставрация.[20] Бен не е първата жена в Англия, която публикува пиеса. През 1613 г. лейди Елизабет Кари, виконтеса Фолкланд, публикува „Трагедията за Мириам“ (The Tragedy for Miriam), през 1650 г. Маргарет Кавендиш публикува два тома с пиеси, а през 1663 г. в Дъблин и Лондон Катрин Филипс поставя превода на „Помпей“ на Пиер Корней.[21] В Елизабетинската епоха жените са изключени от театъра, но в Реставрационна Англия те съставляват значителна част от публиката, а професионални актриси играят женските роли. Това променя естеството и темите на театъра в епохата на Реставрацията.[22]

Първата пиеса на Бен – „Принудителният брак“ е романтична трагикомедия за уговорените бракове и е поставена от Компанията на херцога през септември 1670 година. Пиесата е на сцена в продължение на шест вечери, което се смята за добро начало за неизвестен автор. Шест месеца по-късно успешно е поставена пиесата „Влюбеният принц“. Бен отново използва пиеса, за да коментира вредното въздействие на уговорените бракове. Тя не крие факта, че е жена и вместо това го подчертава. Когато през 1673 г. Tеатър „Дорсет Гардън“ поставя „Холандският любовник“, критиците саботират пиесата с мотива, че авторът е жена. Бен се заема с тях директно в „Послание до читателя“ (Epistle to the Reader).[23] Тя твърди, че жените са възпирани от несправедливото им изключване от образованието, а не поради липсата им на способности. След тригодишна пауза Бен публикува четири пиеси за кратък период от време: през 1676 г. – „Абделазер“, „Градският денди“ и „Скитникът“, а в началото на 1678 г. – „Сър Пейшънт Фенси“. Тази последователност от касови успехи води до чести атаки срещу нея. Тя е атакувана заради личния ѝ живот, моралът на пиесите ѝ е поставян под съмнение и е обвинявана в плагиатство за „Скитника“. Бен противодейства на тези публични атаки в предговорите на публикуваните от нея пиеси. В предговора към „Сър Пейшънт Фенси“ тя твърди, че е била поставена настрана, защото е жена, докато мъжете драматурзи са били свободни да водят най-скандалния начин на живот и да пишат неприлични пиеси.[24]

По времето на Чарлз II преобладаващата пуританска етика е преобърната в модерното лондонско общество. Кралят се свързва с драматурзи, които изсипват презрението си върху брака и идеята за устойчивост на любовта. Сред неговите любимци е Джон Уилмът, 2-ри граф Рочестър, който се прочува с циничното си либертинство.[25] Бен е приятелка с графа и става смела привърженичка на сексуалната свобода както за жените, така и за мъжете. Подобно на съвременните ѝ мъже либертинци тя пише свободно за секса. В скандалната си поема „Разочарованието“ (The Disappointment) Бен създава комичен разказ за мъжката импотентност от женска гледна точка.[26] Критиците Лиза Цайц и Питър Томс твърдят, че поемата „игриво и остроумно поставя под въпрос конвенционалните полови роли и структурите на потисничество, които те подкрепят".[27] В „Холандския любовник“ Бен откровено признава женското сексуално желание. Критиците ѝ набират сила заради публичната ѝ връзка с Джон Хойл – бисексуален адвокат с репутацията на насилник, свободомислещ и републиканец, който скандализира своите съвременници.

В края на 70-те години Бен е сред водещите драматурзи на Англия. Нейните пиеси са поставяни често в присъствието на краля. „Скитникът“ става фаворит в кралския двор.

Афра Бен от Питър Лели

Бен се включва активно в политическия дебат за наследяването. Тъй като Чарлз II няма наследник, настъпва продължителна политическа криза. Започва масова истерия, тъй като през 1678 г. Паписткият заговор (Popish Plot: конспирация, измислена от Тит Оутс, хвърлила Кралство Англия и Кралство Шотландия в антикатолическа истерия през 1678 – 1681 г.) предлага кралят да бъде заменен с римокатолическия му брат Джеймс. Създават се политически партии: Вигите искат да изключат Джеймс, докато Торите не вярват, че наследяването трябва да бъде променяно по някакъв начин. В крайна сметка Чарлз II разпуска Кавалерския парламент [28] и е наследен от Джеймс II през 1685 г. Бен подкрепя позицията на Торите и между 1681 и 1682 г. пише пет пиеси, за да дискредитира Вигите. Лондонската публика, главно симпатизанти на Торите, присъства на пиесите като голямо мнозинство. Бен обаче е арестувана по заповед на крал Чарлз II, когато използва една от пиесите, за да атакува Джеймс Скот, херцог Монмаут – незаконен син на краля.[29]

Тъй като броят на публиката намалява, театрите поставят главно стари творби, за да пестят разходи. Въпреки това през 1686 г. Бен публикува „Щастливия шанс“. В отговор на критиките, отправени към пиесата, тя формулира дълга и страстна защита на жените – писателки. Нейната пиеса „Императорът на Луната“ е публикувана и поставена на сцена през 1687 г., и става една от най-дългите ѝ пиеси.[25]

Френско издание на „Ориноко“ от 1797 г.

Бен спира да пише пиеси и се насочва към прозата. Днес тя е известна най-вече с романите, които е писала в по-късната част от живота си. Първият ѝ роман са „Любовни писма от три части между благородник и сестра му“, публикувани между 1682 и 1687 г. Произведението е вдъхновено от скандала на епохата, в който лорд Грей, 1-ви граф Танкървил бяга със снаха си лейди Хенриета Бъркли. По време на публикуването му романът е много популярен и има повече от 16 издания.[30] Днес прозата на Бен е критично призната като важна за развитието на английския роман.[12] След смъртта на Бен нови драматуржки като Деларивие Манли, Мери Пикс, Сузана Центливър и Катрин Тротър признават Бен за най-жизненоважната си предшественица, която е отварила публично пространство за писателките.[2][11]

През 1688 г., по-малко от година преди нейната смърт, Бен публикува „Ориноко или Кралят роб“ – историята на поробения Ориноко и на неговата любима Имоинда. Тя се основава на пътуването на Бен до Суринам 20 години по-рано. Романът се радва на голям успех. През 1696 г. е адаптиран за сцената от Томас Саудърн и е на сцена непрестанно през 18 век. През 1745 г. произведението е преведено на френски и има седем френски издания. Тъй като аболиционизмът набира скорост в края на 18 век, романът е считан за първия аболиционистки роман.[26]

Наследство и преоценка

[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта ѝ през 1689 г. литературното творчество на Бен е маргинализирано и често отхвърляно. Това става независимо от публикуването на нейните „Истории, романи и преводи“ (Histories, Novels, and Translations) през 1700 г., които запазват литературната ѝ продукция за бъдещо преоткриване.[31] До средата на 20 век тя многократно е отхвърляна като морално развратена писателка. През 18 век литературните ѝ творби са определяни като неприлични от Томас Браун, Уилям Уайчърли, Ричард Стийл и Джон Дънкомб. През 19 век Мери Хейс, Матилда Бетам, Александър Дайс, Джейн Уилямс и Джулия Кавана решават, че творбите на Бен са негодни за четене, тъй като са покварени и окаяни. Сред малкото критици, които считат Бен за значима писателка, са Лий Хънт, Уилям Форсайт и Уилям Хенри Хъдсън.[32]

Животът и времената на Бен са разказани от дълга поредица биографи, сред които Александър Дайс, Едмънд Госе, Ърнест Бернбаум, Монтегю Самърс, Вита Саквил-Уест, Вирджиния Улф, Джордж Удкок, Уилям Дж. Камерън и Фредерик Линк.[33]

От значителната литературна продукция на Бен единствено роматът „Ориноко“ се смята за значим от литературните изследователи. Тази книга, публикувана през 1688 г., се счита за един от първите аболиционистки и хуманитарни романи на английски език. Смята се за предшественик на „Разговори за неравенството“ на Жан-Жак Русо.

От 70-те години на 20 век литературните произведения на Бен са преоценени от феминистките критички и писателки. Тя е преоткрита като значима писателка от Морийн Дъфи, Анджелин Горо, Рут Пери, Хилда Лий Смит, Мойра Фъргюсън, Джейн Спенсър, Дейл Спендър, Илейн Хоби и Джанет Тод. Това води до препечатка на нейните творби: „Скитникът“ е преиздаден през 1967 г., „Ориноко“ – през 1973 г., „Любовни писма между благородник и неговите сестри“ – през 1987 г., а „Щастливият шанс“ – през 1988 г.[34] Монтегю Самърс – автор на научни трудове за английската драма от 17 век, публикува 6-томна колекция с творби на Бен с надеждата да възстанови репутацията ѝ. Той е страстно запален по работата на Бен и се оказва изключително отдаден на оценката на литературата от 17 век.[14] Феликс Шелинг пише в „Кеймбриджка история на английската литература“, че Бен е била „много талантлива жена, принудена да пише, за да си изкарва хляба в една епоха, в която литературата... обикновено се е грижела за най-ниските и най-развратни човешки наклонности“, и че „Успехът ѝ е зависел от способността ѝ да пише като мъж." Едмънд Госе отбелязва, че тя е, „... Жорж Санд на Реставрацията“.[35]

Критиката на поезията на Бен се фокусира върху темите за пола, сексуалността, женствеността, удоволствието и любовта. Феминистката критика е насочена към включването от страна на Бен на женското удоволствие и сексуалност в нейната поезия, което е радикална концепция за времето. Критичката Алисън Конуей разглежда Бен като инструмент за формирането на съвременната мисъл за женския пол и сексуалността: „Бен пише за тези теми, преди да бъдат въведени технологиите за сексуалността, които сега асоциираме, и това отчасти е поради факта, че тя се опитва толкова много да се разположи по най-познатите ни траектории".[36] Вирджиния Улф пише в „Собствена стая“:

Всички жени заедно трябва да оставят цветя да падат върху гроба на Афра Бен ... защото именно тя им е дала правото да говорят каквото мислят... Бен доказа, че може да се изкарват пари с писане, жертвайки навярно определени приятни качества; така постепенно писането стана не просто знак за глупост и разсеян ум, а придоби практическо значение.[37]

Като признание за нейната новаторска роля в женската литература Бен е представена във видеото „Нейната история" (“Her Story“) в почит на забележителните жени в турнето на Ю Ту в Северна Америка през 2017 г. за 30-годишнината от албума Joshua Tree.[38]

Адаптации на Бен в литературата

[редактиране | редактиране на кода]

Животът на Бен е адаптиран за сцената през 2014 г. в пиесата „Императрица на Луната: Животът на Афра Бен“ (Empress of the Moon: The Lives of Aphra Behn) от Крис Браак и през 2015 г. в пиесата „[изход г-жа Бен] или „Играта на Лео“ ([exit Mrs Behn] or, The Leo Play) от Кристофър Вандерарк.[39] Тя е един от персонажите в пиесата от 2010 г. „Или“ (Or) от Лиз Дъфи Адамс.[40][41]

Бен се появява като героиня в романа „Нютонски сън“ (Newtons Sleep) от Даниел О'Махони, в научнофантастичните романи „Вълшебният лабиринт“ (The Magic Labyrinth) и „Богове на речния свят" (Gods of Riverworld) на Филип Хосе Фармър, в „Покана за погребение" (Invitation to a Funeral, 1999) на Моли Браун и в „Маската забрало“ (The Vizard Mask) на Даяна Норман. Тя е спомената в романа на Патрик О'Брайън „Самотен остров“ (Desolation Island). Аудио пиесата на Л. М. Мйалс „Конспиранцията Астреа“ (The Astrea Conspiracy) включва Бен заедно с Доктор Кой, озвучена от актрисата Нив Макинтош.[42]

Произведения на Афра Бен

[редактиране | редактиране на кода]

Пиеси

[редактиране | редактиране на кода]
  • Принудителният брак или Ревнивият младоженец (The Forc'd Marriage, or The Jeaous Bridergoum, 1670) – трагикомедия
  • Влюбеният принц или Любопитният съпруг (The Amorous Prince, or, The Curious Husband, 1671) – трагикомедия
  • Холандският любовник (The Dutch Lover, 1673) – комедия
  • Абделазер или Отмъщението на мавъра (Abdelazer, or The Moor's Revenge, 1676) – трагедия
  • Градският денди или сър Тимоти Тодри (The Town Fop or, Sir Timothy Tawdry, 1676) – комедия
  • Развратникът или Лековерният рогоносец (The Debauchee: Or, The Credulous Cuckold, 1677) – комедия
  • Скитникът или Прокудените рицари (The Rover, or The Banish't Cavaliers, 1677) – комедия
  • Фалшивият Младоженец или Победената вдовица (The Counterfeit Bridegroom: Or The Defeated Widow, 1677) – комедия
  • Сър Пейшънт Фенси (Sir Patient Fancy, 1678) – комедия
  • Престорените куртизанки или Нощна интрига (The Feigned Courtesans, or A Night's Intrigue, 1679) – комедия
  • Младият крал или Грешката (The Young King, or The Mistake, 1679) – трагикомедия
  • Отмъщението или Среща в Нюгейт (The Revenge: Or, A Match In Newgate, 1980) – комедия
  • Скитникът, част 2 (The Second Part of The Rover, 1981) – комедия
  • Фарс, наречен Фалшивият граф или Нов начин да играеш стара игра (A Farce Call'd The False Count, Or, A New Way to play An Old Game, 1681)
  • Кръглоглавите или Добрата стара кауза (The Roundheads or, The Good Old Cause, 1681) – комедия
  • Градската наследница или Сър Тимоти Почерпи-всички (The City-Heiress: Or, Sir Timothy Treat-all, 1682) – комедия
  • Какъвто бащата такъв и синът (Like Father, Like Son, 1682)
  • Пролог и епилог към Ромул и Херсилия, или Сабинската война (Prologue and Epilogue to Romulus and Hersilia, or The Sabine War, ноември 1682 г.) – трагедия
  • Щастливият шанс или Изгодната сделка на Алдърман (The Luckey Chance, or an Alderman's Bargain, 1686) с композитора Джон Блоу
  • Императорът на Луната: Фарс (The Emperor of the Moon: A Farce, 1687)
  • Вдовицата проповедник или Историята на Бейкън във Вирджиния (The Widow Ranter, or the History of Bacon in Virginia, 1689)[43] – трагикомедия, публикувана постмърно през 1690
  • По-малкият брат или Влюбеният Джилт (The Younger Brother, or, The Amorous Jilt, 1696) – комедия, публикувана посмъртно

Романи

[редактиране | редактиране на кода]
  • Агнес де Кастро или Силата на щедрата любов (Agnes de Castro, or, the Force of Generous Love, 1688)
  • Любовни писма между благородник и сестра му, в три части (Love-Letters Between a Nobleman and His Sister, 1682 – 1687)
  • Ориноко или Кралят роб. Истинска история (Oroonoko, or, The Royal Slave. A True History, 1688)

Разкази / Повести

[редактиране | редактиране на кода]
  • Честният Джилт или Любовта на принц Таркин и Миранда (The Fair Jilt or, the Amours of Prince Tarquin and Miranda, 1688)
  • Историята на монахинята или Честата нарушителка на обети (The History of the Noon: or, the Fair Vow-Breaker, 1689)
  • Историята на слугата (The History of the Servant, оспорвано[44])

Поезия

[редактиране | редактиране на кода]
  • Стихотворения няколкократно, с Пътуване до Острова на любовта (Poems upon Several Occasions, with A Voyage to the Island of Love, 1684)
  • Лицид или Любовникът на мода (Lycidus: Or The Lover in Fashion. Being an Account from Lycidus to Lysander, of his Voyage from the Island of Love. From the French. By the Same Author Of the Voyage to the Isle of Love. Together with a Miscellany Of New Poems. By Several Hands, превод на творба на Paul Tallemant, включва стихотворения на Алфа Бен, 1688)
  • A Pindaric on the Death of Our Late Sovereign with an Ancient Prophecy on His Present Majesty, Londra, 1685
  • A Pindaric Poem on the Happy Coronation of His Most Sacred Majesty James II and His Illustrious Consort Queen Mary, 1685
  • A Congratulatory Poem to Her Most Sacred Majesty on the Universal Hopes of all Loyal Persons for a Prince of Wales, 1688
  • A Pindaric Poem to the Reverend Dr. Burnet, 1689

Преводи и други

[редактиране | редактиране на кода]
  • Prologue (al Valentinian на John Fletcher), Londra, 1684
  • La Montre; or, The Lover's Watch, превод на творба на Balthazar de Bonnecorse, Londra, 1686
  • The History of Oracles and the Cheats of the Pagan Priests, traduzione dell'adattamento di Bernard Le Bovier Fontenelle del De oraculis ethnicorum di A. van Dale, Londra, 1688
  • A Discovery of New Worlds. From the French. Made English by Mrs. A. Behn. To which is prefixed a preface, by way of essay on translated prose; wherein the arguments of Father Tacquet, and others, against the System of Copernicus ... are likewise considered, and answered, превод на творба на Fontenelle, 1688
  • Agnes de Castro or, The Force of Generous Love. Written in French by a Lady of Quality. Made English by Mrs. Behn, превод на роман на J.B. de Brilhac, 1688

Сборници

[редактиране | редактиране на кода]
  • The Histories And Novels of the Late Ingenious Mrs. Behn: In One Volume.... Together with The Life and Memoirs of Mrs. Behn, Londra, 1696
  • The Lady's Looking-Glass, to dress herself by; or, The Whole Art of Charming, Londra, 1697
  • Histories, Novels, and Translations, written by the most ingenious Mrs. Behn; the second volume, Londra, 1700

Биографии и писания, базирани на живота на Бен

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • ((en)) Aphra Behn Online: Interactive Journal for Women in the Arts, 1640 – 1830. e-journal sponsored by the Aphra Behn Society and the University of South Florida. 2011 –
  • ((de)) Brockhaus, Cathrin, Aphra Behn und ihre Londoner Komödien: Die Dramatikerin und ihr Werk im England des ausgehenden 17. Jahrhunderts, 1998.
  • ((en)) Owens, W. R. Shakespeare, Aphra Behn, and the canon. New York, Routledge in association with the Open University, 1996. ISBN 978-0415135757.
  • ((en)) Chrisholm, Hugh, ed. (1911). Behn, Aphra, In Encyclopaedia Britannica (11th ed.). Cambridge University Press
  • ((en)) Gosse, Edmunt (1885). Ben, Aphra. In Stephen Leslie ed. Dioctionary of National Biography. London: Smith, Elder & Co.
  • ((en)) Gainor, J. Ellen, Stanton B. Garner, Jr., and Martin Puchner. The Norton Anthology of Drama. ISBN 978-0-393-92151-9
  • ((en)) Hobby, Elaine. Virtue of necessity: English women's writing 1649 – 88. University of Michigan 1989.
  • ((en)) Lewcock, Dawn. Aphra Behn studies: More for seeing than hearing: Behn and the use of theatre. Ed. Todd, Janet. Cambridge: Cambridge UP, 1996.
  • ((en)) O'Donnell, Mary Ann. Aphra Behn: An Annotated Bibliography of Primary and Secondary Sources. 2nd Edition. Ashgate, 2004.
  • ((en)) Spencer, Jane. Aphra Behn's Afterlife. Oxford University Press. 2000.
  • ((en)) Todd, Janet. The Secret Life of Aphra Behn. Bloomsbury, 2013. ISBN 978-1448212545.
  • ((en))Todd, Janet. The Works of Aphra Behn. 7 vols. Ohio State University Press, 1992 – 1996. (Currently most up-to-date edition of her collected works)
  • ((en)) Todd, Janet. The critical fortunes of Aphra Behn. Columbia, SC, Camden House, 1998. ISBN 978-1571131652. с. 69 – 72.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Aphra Behn (1640 – 1689) // BBC. Посетен на 12 януари 2021.
  2. ↑ а б в г д е ж з и Janet Todd, „Behn, Aphra (1640?–1689)“, Oxford Dictionary of National Biography, Oxford University Press, 2004
  3. ↑ Woolf, Virginia. A Room of One's Own. New York, Harcourt Brace, 1929. OCLC 326933. с. 69.
  4. ↑ Westminster Abbey // Westminster Abbey. Архивиран от оригинала на 2018-03-13. Посетен на 30 October 2015.
  5. ↑ а б в г Stiebel, Arlene. Aphra Behn // Poetry Foundation. Посетен на 30 October 2015.
  6. ↑ Стъри (Sturry) е село на река Great Stour на 5 км североизточно от Кентърбъри в Графство Кент.
  7. ↑ а б в г д е ж The Cambridge Companion to Aphra Behn. Cambridge University, 2004. ISBN 978-0521527200. с. 1 – 10.
  8. ↑ a palimpsest; she has scratched herself out...
  9. ↑ Derek Hughes; Janet Todd, eds. (2004). The Cambridge Companion to Aphra Behn. Cambridge University. pp. 1 – 10. ISBN 978-0521527200.
  10. ↑ Behn has a lethal combination of obscurity, secrecy and staginess which makes her an uneasy fit for any narrative, speculative or factual. She is not so much a woman to be unmasked as an unending combination of masks
  11. ↑ а б в Todd, Janet (2013) The Secret Life of Aphra Behn; Rutgers University Press; ISBN 978-0813524559
  12. ↑ а б Aphra Behn. Encyclopædia Britannica Online. Посетен на 30 октомври 2015 г.
  13. ↑ Goreau, Angeline. Reconstructing Aphra: A Social Biography of Aphra Behn. Dial Press, 1980. ISBN 0-8037-7478-8.
  14. ↑ а б Stiebel, Arlene. Aphra Behn. Poetry Foundation. Посетен на 12 януари 2021 г.
  15. ↑ Palmer, John. Writ By a Woman // Saturday Review of Politics, Literature, Science and Art. 14 August 1915. "Mrs. Behn wrote for a livelihood. Playwriting was her refuge from starvation and a debtor's prison."
  16. ↑ Goreau, Angeline (1980). Reconstructing Aphra: A Social Biography of Aphra Behn. Dial Press. ISBN 0-8037-7478-8.
    In public spirits call’d, good o' th' Commonwealth... So tho' by different ways the fever seize...in all 'tis one and the same mad disease.
  17. ↑ „Поет – лауреат“ е почетно звание, давано от британския монарх.
  18. ↑ Aphra Behn // Cameron Self, Poets' Graves. Посетен на 30 October 2015.
  19. ↑ 17th Century Women // University of Calgary. Архивиран от оригинала на 2009-01-27. Посетен на 30 October 2015.
  20. ↑ Rereading Aphra Behn: History, Theory, and Criticism. University of Virginia Press, 1993. ISBN 978-0813914435. с. 18.
  21. ↑ Shakespeare, Aphra Behn and the Canon. Routledge, 2013. ISBN 978-1135636289. с. 137.
  22. ↑ Shakespeare, Aphra Behn and the Canon. Routledge, 2013. ISBN 978-1135636289. с. 140.
  23. ↑ Shakespeare, Aphra Behn and the Canon. Routledge, 2013. ISBN 978-1135636289. с. 141.
  24. ↑ Shakespeare, Aphra Behn and the Canon. Routledge, 2013. ISBN 978-1135636289. с. 142.
  25. ↑ а б Shakespeare, Aphra Behn and the Canon. Routledge, 2013. ISBN 978-1135636289. с. 143.
  26. ↑ а б Shakespeare, Aphra Behn and the Canon. Routledge, 2013. ISBN 978-1135636289. с. 145.
  27. ↑ Zeitz, Lisa M. и др. Power, Gender, and Identity in Aphra Behn's „The Disappointment“ // SEL: Studies in English Literature 1500 – 1900 37 (3). 1997. DOI:10.2307/451046. с. 501 – 516.
  28. ↑ Английският кавалерски парламент (Cavalier Parliament) продължава от 8 май 1661 г. до 24 януари 1679 г. Това е най-дългият английски парламент, издържащ почти 18 години от управлението на Чарлз II от четвърт век.
  29. ↑ Shakespeare, Aphra Behn and the Canon. Routledge, 2013. ISBN 978-1135636289. с. 146.
  30. ↑ Shakespeare, Aphra Behn and the Canon. Routledge, 2013. ISBN 978-1135636289. с. 148.
  31. ↑ Cox, Michael, ed. (2004). The Concise Oxford Chronology of English Literature. Oxford University Press. ISBN 0-19-860634-6.
  32. ↑ Rereading Aphra Behn: History, Theory, and Criticism. University of Virginia Press, 1993. ISBN 978-0813914435. с. 2.
  33. ↑ Rereading Aphra Behn: History, Theory, and Criticism. University of Virginia Press, 1993. ISBN 978-0813914435. с. 2 – 3.
  34. ↑ Rereading Aphra Behn: History, Theory, and Criticism. University of Virginia Press, 1993. ISBN 978-0813914435. с. 3.
  35. ↑ British Authors Before 1800: A Biographical Dictionary. New York, H.W. Wilson, 1952. с. 36.she was a very gifted woman, compelled to write for bread in an age in which literature... catered habitually to the lowest and most depraved of human inclinations, and that, Her success depended upon her ability to write like a man]]. Edmund Gosse remarked that she was, ...the George Sand of the Restoration'.
  36. ↑ Conway, Alison. Flesh on the Mind: Behn Studies in the New Millennium // The Eighteenth Century 44 (1). 2003. с. 87 – 93. Behn wrote about these subjects before the technologies of sexuality we now associate were in place, which is, in part, why she proves so hard to situate in the trajectories most familiar to us
  37. ↑ Woolf, Virginia. A Room of One's Own. 1928, p. 65 All women together, ought to let flowers fall upon the grave of Aphra Behn... for it was she who earned them the right to speak their minds... Behn proved that money could be made by writing at the sacrifice, perhaps, of certain agreeable qualities; and so by degrees writing became not merely a sign of folly and a distracted mind but was of practical importance.
  38. ↑ Sams, Initial design & architecture by Carl Uebelhart. Further development by Aaron. The Women of Ultra Violet: Light My (Mysterious) Ways: Leg 1 // www.u2songs.com.
  39. ↑ [exit Mrs Behn] or, The Leo Play – Fringe Fest Event // Архивиран от оригинала на 2015-01-21. Посетен на 2021-01-12.
  40. ↑ Adams, Liz Duffy. Or. Dramatists Play Service, 2010. ISBN 978-0822224587.
  41. ↑ Isherwood, Charles. All They Need Is Love (and Freedom and Theater) // NY Times. 9 November 2009.
  42. ↑ Aggas, James. Doctor Who review: The Astrea Conspiracy is a fun little Twelfth Doctor story // Doctor Who Watch. 2 March 2019. Архивиран от оригинала на 2020-02-20. Посетен на 20 February 2020.
  43. ↑ Behn, Aphra. The Widow Ranter // Electronic Texts in American Studies. 1690.
  44. ↑ Greer, Germaine. Honest Sam. Briscoe // A Genius for Letters: Booksellers and Bookselling from the 16th to the 20th Century. Oak Knoll Press, 1996. с. 33 – 47.

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Aphra Behn в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

     Портал „Литература“         Портал „Литература“          Портал „Биографии“         Портал „Биографии“    
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни