Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов
български поет
Роден
Динчо Дебелянов
Починал
2 октомври 1916 г. (29 г.)
ПогребанСвета Богородица, Копривщица, Република България

Националност България
Учил вСофийски университет
Литература
ПсевдонимАз, Амер, Тафт, Сулбатьор
Периодот 1906 г.
Жанровепоезия
Направлениесимволизъм, декадентство
ПовлиянПенчо Славейков, Франсис Жам, Пол Верлен, Стефан Маларме
Димчо Дебелянов в Общомедия

Димчо Велев Дебелянов (роден като Динчо Дебелянов) е български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания.

Биография и образование

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 28 март 1887 година в Копривщица в семейството на абаджията Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина, в което е последното, шесто дете.[1] Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-възрастния брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, сега Гимназия с хуманитарен профил „Св. св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ № 46, а той учи в Софийската мъжка гимназия.

Още на млади години той се запознава с творчеството на Александър С. Пушкин и Александър Блок, чете стиховете на Петко Славейков и се запознава с някои от френските символисти. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани, нарочно или в резултат на правописна грешка, с псевдоним, който по-късно ще минава за негово име по рождение Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно – и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Из нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години.

Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Шарл Бодлер, Пол Верлен, дори – Уилям Шекспир.

Участие във войните

[редактиране | редактиране на кода]

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик.

В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация, и въпреки предчувствието, че няма да се върне. На 29 януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт с думите: „Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная, че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна“. Там поетът престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (или Валовища, днес Сидирокастро). За отличия и заслуги през втория период на войната посмъртно е награден с военен орден „За храброст“, IV степен.[2]

През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните) да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулпторът използва за модел баба Лала Душкова[3]. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.

  • Аз искам да те помня все така...“ – За пръв път елегията е издадена през 1913 г. във вестник „Смях“ с посвещение „На Зв.“ – Мария Василева, „Звънчето“.
  • „Помниш ли, помниш ли...“ – За първи път излиза под заглавието „Елегия“ с посвещение на Мара Карловска в сп. „Родно изкуство“, г. І, кн. 2. от 24 ноември 1914 г., стр. 30. Жанрово е елегия, а изказът е във 2 л., ед. ч. Лирическият аз води диалог със самия себе си.
  • Да се завърнеш в бащината къща“ – Публикувано по времето около последното завръщане на автора в родния му дом през 1912 г.
  • „Миг“ – Написано преди заминаването за фронта, стихотворението бележи нов етап в творчеството на поета и предшества цикъл творби, създадени на фронта.
  • „Спи градът“ – Елегията е част от стихосбирката „Под тъмни небеса“.

Посмъртно признание

[редактиране | редактиране на кода]

Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща музей. На провежданите ежегодно под патронажа на Дирекция на музеите (Копривщица) и Община Копривщица „Дебелянови вечери“ се връчва Национална литературна награда „Димчо Дебелянов“.

На името на Димчо Дебелянов е наречена улица в квартал „Изток“ в София (Карта). Неговото име носи и морският нос Димчо Дебелянов в Антарктика.[4]

Литература за него (основни изследвания)

[редактиране | редактиране на кода]
  • Цветан Минков. Димчо Дебелянов. Лом: Печ. „Зора“, 1926.
  • Людмил Стоянов. Димчо Дебелянов: Поет на жизнения подвиг. Спомени и впечатления. София: Право, 1926.
  • Иван Радославов. Портрети: Теодор Траянов, Трифон Кунев, Димчо Дебелянов. София: Кооп. печ., 1927.
  • Михаил Витанов. Фон на религиозност у Димчо Дебелянов. София: С. М. Стайков, 1938.
  • Владимир Русалиев. Бездомник в нощта. Животът, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов. София: Т. Ф. Чипев, печ. Стоп. развитие, 1939.
  • Тихомир Геров. В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов. София: Български писател, 1957.
  • Стоян Каролев. Димчо Дебелянов: Литературно-критически очерк. София: Бълг. писател, 1961.
  • Светозар Цонев. Поезията на Димчо Дебелянов. София, 1965.
  • Георги Марков. Димчо Дебелянов. С., „Народна просвета“, 1974.
  • Стоян Илиев. Димчо Дебелянов – между греха и разкаянието. София: Наука и изкуство, 1985.
  • Илиана Монова. Проблеми на поетиката на Димчо Дебелянов. Изследване. С., Български писател, 1990, 87 с.
  • Страници за Димчо Дебелянов. Творчеството на писателя в бълг. лит. критика. Състав. Панко Анчев. Варна, Андина, 1992, 207 с.
  • Донка Правдомирова. Димчо Дебелянов 1887 – 1916. Био-библиография. С., Нар. библ. „Св. св. Кирил и Методий“, 1993, 236 с.
  • Валентина Радинска. Димчо Дебелянов и Повелителя на вълците. С., П.К. Яворов, 1997, 150 с.
  • Здравко Дафинов. Чародеецът бохем: Документална хроника за живота и творчеството на Димчо Дебелянов (1887 – 1916). София: Изток-Запад, 2004.
  • Ирен Александрова. Приписки между изказа и смисъла: По полетата на Дебелянов. София: Сема РШ, 2004.
  • Виолета Русева. Елегии за безутешни дни: Книга за Дебелянов. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2010.
  • Димчо Дебелянов: 125 години от рождението на поета. Нови изследвания, архив, спомени. Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий“, 2013.
Тази статия се основава на материал от Словото Архив на оригинала от 2003-12-05 в Wayback Machine., използван с разрешение.
https://bulgarianhistory.org/
http://direkciamuzei.com/къща-музей-димчо-дебелянов/
  1. Димчо Дебелянов // slovo.bg. Словото, 2014. Посетен на 16 октомври 2014.
  2. ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 125 – 126
  3. Славимир Генчев, Ще искаме паметна плоча за Димчо Дебелянов в Гърция, в-к „Сега“, 7 март 2007 г.
  4. Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer), архив на оригинала от 4 март 2016, https://web.archive.org/web/20160304103223/http://www.id-team.org/apc/Apcbg-Web-New_files/gazet-bg.doc, посетен на 14 ноември 2011 

Открийте още информация за Димчо Дебелянов в нашите сродни проекти:

Уикицитат (цитати)
Общомедия (изображения и звук)