История на Земята

Геоложки часовник, който представлява различните епохи на Земята и тяхната относителна продължителност

Историята на Земята описва най-важните събития и фазите на цялостното развитие и на еволюцията, които са се състояли на планетата Земя след формирането ѝ. Тя включва най-правдоподобните научни теории и почти всички клонове на естествените науки, които допринасят за разбирането на събитията на миналото на нашата планета.

Възрастта на Земята е била определена на 4,5 милиарда години (4 540 000 000 г.)^[1], приблизително съответствуващи на една трета от възрастта на Вселената; неизмерими биологически промени и огромни геологически катаклизми са се случили в този промеждутък от време. Формирането на Земята и междувременното оформяне на Слънцето и на другите планети на Слънчевата система започва с контрахирането на една мъглявина на междузвезден космически прах. Тази мъглявина се превръща в един протопланетарен диск с център Слънцето и оформящите се и увеличаващи се планети в орбита около него.

Земята се оформя десет милиона години след започването на скъсяването на първоначалната мъглявина. Топлината, която е била отделена от многобройните импакти и от същото това скъсяване, показва, че нашата планета се намира в един вид разстопено състояние и се разделя в слоеве, едно вътрешно ядро от тежки елементи и една по-външна мантия формирана от по-леките елементи. В този период се оформя Луната, най-вероятно поради гигантски сблъсък между Земята и една млада протопланета. Земята изстива постепенно и се създава твърда кора с първите протоконтиненти. Една постоянна бомбардировка от метеорити и комети снабдява Земята с огромно количество вода и така се създават първите океани, докато вулканичната дейност и водната пара създават първичната атмосфера, първоначално без кислород. Континентите плават над течната мантия на планетата и заради тектониката на плочите те се съединяват в големи свръхконтиненти, които по-късно се разделят и се съединяват отново в един процес, който се повтаря много пъти във времето от четири милиарда и половина години.

Химичните реакции довеждат до създаването на органични молекули, които реагират между тях за да създадат по-сложни структури, и в крайна сметка се създават молекули, които могат да възпроизведат копия на себе си. Тази способност слага начало на еволюцията и довежда до възникването на живота върху нашата планета. В началото животът започва във форма на едноклетъчни организми, но впоследствие се развива многоклетъчността, и след това процесът на фотосинтезата, който снабдява земната атмосфера с кислород и довежда до създаването на озонов слой. Живите форми се разделят на многобройни видове и стават все по-развити, те достигат до колонизирането на сушата и до окупирането на всичките местообитания на Земята. Ледникови епохи, вулканични изригвания, и метеорити причиняват много масови измирания, обаче преживелите тези катаклизми видове се развиват с нови форми и създават всеки път нова биосфера.

Преди около шест милиона години едно диференциране на еволюционния клон на приматите причинява разделяне между тях, което довежда до развитието на съвременния човек (Homo sapiens). Възлови причини затова са способността за изправено ходене, противопоставеността на палеца, увеличаването на размерите на мозъка и развитието на комуникационни системи. Човекът научава да владее огъня, развива земеделието и започва да отглежда систематично много видове животни. Това подобрява условията на живот и така поражда условия за различни общества и цивилизации с разнообразни културни и религиозни характеристики. С непрекъснатия прогрес на науката, на политиката, на транспортите и на комуникацията, човешките същества стават господстващ вид на Земята и могат да влияят на околната среда и другите живи форми.

Произход на Слънчевата система

Художествена снимка на протопланетен диск

 Основна статия: Формиране и еволюция на Слънчевата система

Слънчевата система (включително и Земята) се оформя от голяма въртяща се мъглявина от междузвезден прах и газ, наречена Слънчева мъглявина, обикаляща в орбита около центъра на нашата галактика. Тя се състои от водород и хелий, създадени от Големия взрив преди 13,7 милиарда години елементи, но и от по-тежки елементи, създадени от свръхновите. Преди почти 4,6 милиарда години Слънчевата мъглявина започва да се скъсява, много вероятно поради ударна вълна, произхождаща от възрива на една близка свръхнова звезда. Такава ударна вълна придава определена ъглова скорост. Когато мъглявината започва да ускорява ротацията си, гравитацията и инертността я превръщат в протопланетен диск, който се върти около оста си. Най-голямата част от масата на мъглявината, по причина на гравитационната сила, се събира в центъра и започва да се нагрява, но малки пертурбации, предизвикани от сблъсъци и от момента на импулса на други големи парчета, създават пункти за акреция, в които започват да се създават протопланетите, обекти с размери много повече от много километри.

Събирането на материал, увеличаването на ротационната скорост и влиянието на гравитационната сила предизвикват огромно увеличаване на кинетичната енергия и на вътрешната топлина в центъра. Невъзможността за преместване на тази енергия към външността посредством други процеси, които биха позволили намаляване на температурата, довежда до огромно нагряване на центъра на диска, което от своя страна довежда до започването на термоядрения синтез на хелия от водорода, и след сгъстяването на газовете се ражда една звезда от тип Т Бик, която става нашето Слънце. В същото време, тъй като гравитацията принуждава материята да се събере около различни обекти в орбита извън гравитационната сила на новата звезда, частиците от прах и останалите части на протопланетния диск започват да се разделят на пръстени.

Впоследствие най-големите парчета се сблъскват и създават все по-големи обекти, докато те се превърнат в протопланети. Сред тези многобройни протопланети една от тях се намира прибизително на 150 милиона километра от центъра: бъдещата Земя. Планетата се оформя преди почти 4,54 милиарда години (с абсолютна грешка от 1%), процес, траещ приблизително 10 – 20 милиона години. Слънчевият вятър на новородената звезда от тип Т Бик разпръсква към външната област на младата система най-голямата част от материала на диска, който още не се е консолидирал в големи небесни тела.

Компютърни симулации показват, че планети с разстояния подобни помежду си на тези на нашата система, могат да се оформят от протопланетен диск като откритите около други звезди в Вселената. Този тип планети се наричат екзопланети.

Първите два еона – архай и хадей

Първият формално признат еон в историята на Земята се нарича архай^[2][3]. Той трае от формирането на земната кора допреди 2,5 милиарда години. Най-старите скали на Земята са на 4 милиарда години,^[4] а някои оголвания в Гренландия и в Австралия водят началото си непосредствено от периода след създаването на земната кора. Този период е известен като хадей. Повърхността на Земята се намира под силна и продължителна метеоритна бомбардировка и вулканичната дейност е интензивна поради голямото геотермално нагряване. Спорадични цирконови кристали са намерени в слоеве отпреди 4 милиарда години – ^[5] скоро след образуването на Земята. Тези открития биха могли да се изтълкуват като свидетелство за наличие на течна вода, тоест навеждат на мисълта, че на нашата планета по това време вече са съществували океани и морета. Чрез сравнение с броя на кратерите на другите небесни тела е намерено, че интензивната метеоритна бомбардировка завършва преди около 3,8 милиарда години.^[6] В началото на архая Земята вече е изстинала значително.

Произход на земното ядро и първичната атмосфера

Отначало Земята продължава да нараства поради присъединяване на тела и частици по нейната орбита. Под влияние на голямото налягане вътрешността на планетата се нагрява дотолкова, че металите се стопяват. Поради голямата си плътност те потъват към центъра на Земята. Този процес, известен като желязна катастрофа, има за резултат отделянето на първичната мантия от металното ядро. Това се случва само 10 милиона години след образуването на планетата. Резултатът е многослойната структура на нашата планета и създаване на условия за бъдещото пораждане на земно магнитно поле.

Отначало Земята е била обкръжена вероятно от газообразен силициев диоксид. По-късно този облак се е сгъстил на нейната повърхност и се е превърнал в твърда скала. Около планетата е останала първична атмосфера с по-леки елементи, произходащи от първичния газово-прахов облак, най-вече водород и хелий, но слънчевият вятър и топлината на планетата са разпръснали тази атмосфера.

Положението се е променило, когато радиусът на Земята е нараснал до 40% от своята днешна стойност. Тогава нейното привличане е станало достатъчно силно, за да задържи атмосфера с водни пари.

Произход на Луната: Гигантският сблъсък

 Основна статия: Луна

Анимационна реконструкция на възможния гигантски сблъсък на една протопланета (Тея) със Земята (Земята се представя неподвижна за да се подчертае ефекта на удара върху материала на кората и на мантията)

Една важна характерстика на нашата планета е нейният голям естествен спътник, Луната. По време на програмата Аполо някои скали от лунната повърхност са били донесени на Земята. Радиоактивното датиране на тези скали показва, че те са на 4,527 милиарда ± 10 милиона години^[7], т.е. приблизително 30 – 50 милиона години по-млади от другите небесни тела на Слънчевата система^[8]. Друга особена характеристика е относително ниската плътност на Луната, която именно поради това няма голямо ядро от метали, като другите земеподобни планети на Слънчевата система. Действително Луната е с вътрешен състав, подобен на земната мантия и кора, но без елементите, от които е съставено ядрото на Земята. Това довежда до формулиране на теорията на гигантския сблъсък на протоземята с друго небесно тяло^[9].

Обикновено се счита, че това тяло, наречено Тея, е малко по-малко от днешната планета Марс. То се оформя поради акреция почти 150 милиона километра и от Слънцето и от Земята в четвъртата или пета точка на Лагранж на земната орбита. Нейната орбита в началото е стабилна, но впоследствие тя се дестабилизира поради увеличението на масата на Земята. Тея започва да осцилира във все по-широки орбити докато не се сблъсква със Земята преди 4,533 милиарда години^[10].

Някои компютърни модели показват, че когато небесно тяло с такива размери се сблъсква с планета с относително малък ъгъл и с ниска скорост, се изхвърля в пространството огромно количество материал от мантиите и от корите на двете планети и той влиза в стабилна орбита около Земята. Този материал впоследствие ще създаде Луната. Обратно металното ядро на малката протопланета ще потъне вътре в земната мантия, за да се съедини с ядрото на по-голямата планета. Затова Луната е бедна на металните елементи^[11]. Теорията на гигантския сблъсък би обяснила странния състав на Луната: изхвърлените в орбита материали се събират в следващите години, поради своята гравитация материалите се съединяват в единствено сферично тяло: Луната^[12].

Радиоактивното датиране показва, че Земята вече е съществувала поне от 10 милиона години – достатъчно време, за да се разделят първичната мантия и ядро. Затова, когато се осъществява сблъсъкът, се изхвърля само материала от мантията, без по-тежките сидерофилни елементи, които се намират в ядрото.

Сблъсъкът има важни последствия за нашата млада планета. Той освобождава огромно количество енергия, като превръща и Земята и новия ѝ спътник в изцяло разтопено състояние. Незабавно след импакта в земната мантия се активират много засилени конвенкционни потоци и повърхността се превръща в океан от магма. Поради голямата освободена енергия първичната атмосфера е изцяло разпръсната^[13]. Най-вероятно сблъсъкът променя и земната осова инклинация към днешната стойност от 23,5° – голям наклон, който е причина за възникването на сезоните (прост идеален модел на произхода на планетите би представил инклинационна стойност от 0° без видими сезони). Освен това импактът може би ускорява ротационната скорост на Земята. Големината и влиянието на спътника над самата Земя са толкова важни, че днес някои смятат системата Земя – Луна за „двойна планета“.

Произход на океаните и на атмосферата

Вкаменени строматолити по бреговете на езерото Тетис в Западна Австралия. Строматолитите са колонии от едноклетъчни организми като цианобактерии или зелени водорасли. Тези колонии от водорасли впримчват праха, като създават седиментарни слоеве на един строматолит. Строматолитите в архай са първите преки вкаменени следи на живота на Земята, въпреки че са намерени само малко на брой клетки. Океаните в архай и в протерозой може би са били пълни с такива организми.

Тъй като след гигантския сблъсък първичната атмосфера на Земята е изчезнала, изстиването е протекло най-вероятно бързо. След 150 милиона години се оформя кора, съставена от базалтови скали. Днешната континентална кора още не е съществувала. След като мантията се е втрърдила поне частично, вътре в планетата започва друга диференциация. В продължение на началния архай (приблизително преди 3 милиарда години) мантията е много по-гореща от днес, най-вероятно близо до 1600 °C. Това показва, че разтопената част на мантията е била по-голяма в сравнение с днешната част.

Газообразни пари се отделят от кората, докато други газове се изхвърлят от вулканите, създавайки по този начин друга, втора земна атмосфера. Друга вода се внася от импактите на метеоритите, произхождащи преди всичко от астероидния пояс под влиянието на гравитационната сила на Юпитер.

Голямото количество вода на Земята не проихожда само от вулканите и от изхвърлянето на газовете. Водата се внася и от ледени комети^[14]. Въпреки че най-голямата част от днешните комети се намират в орбита отвъд Нептун, компютърни симулации показват, че в началото те са били много повече във вътрешната Слънчева система. Обаче най-голямата част от водата на Земята е внесена от сблъсъка на малки протопланети, обекти с подобни на днешните ледени спътници размери^[15]. Сблъсъците на тези обекти снабдяват земеподобните планети (Меркурий, Венера, Земя и Марс) с вода, въглероден диоксид, метан, амоняк, азот и други елементи. Ако цялата вода в земните океани произхожда само от кометите, поне един милион комети са необходими, за да се обясни такова количество. Компютърни симулации демонстрират обаче, че такъв брой не е съвсем нереален.

Докато Земята изстива, се създават първите облаци. Валежите създават океани и вали дъжд с необикновена интензивност, така че скалите на първичните планини се нарушават и се създават първите долини. Съвременни доказателства показват, че океаните започват да се създават преди 4,2 милиарда години^[16]. Най-вероятно в началото на еона архай Земята вече е имала океани и новата атмосфера включва амоняк, метан, водна пара, въглероден диоксид, азот и малки количества други газове. Целият свободен кислород се комбинира с водорода и с други елементи от повърхността. Вулканичната дейност е интензивна и без защитен озонов слой ултравиолетовото излъчване достига пряко до земната повърхност.

Първи континенти

Конвекционните потоци на мантията, то ест процесът, на който се основава тектониката на плочите, са резултат от поток на горещ материал от земното ядро към повърхността. Тези потоци създават тектонски плочи в океанските хребети. Тези плочи са разрушени поради субдукция в мантията в субдукционните зони. Вътрешността на нашата планета е по-гореща в продължение на целия хадей и на архая и затова тогава конвекцията трябва да е била по-бърза. По тази причина, когато се появяват тектонски процеси като днешните, те би трябвало да са по-бързи. По-голямата част от геолозите смятат, че по време на хадея и на архея субдукционните зони са по-разпространени и затова тектонските плочи са по-малки.

Първичната кора, оформяща се след първото изстиване на земната повърхност съвсем изчезва поради бързите тектонски премествания в хадея и непрекъснати сблъсъци на късната метеоритна бомбардировка. Счита се, че тази кора е с базалтов състав, като днешното океанско дъно, тъй като в този период още няма голяма диференциация. Първите големи масиви континентална кора, които биват продукти от разделянето на леките елементи по време на частичното разтопяване на вътрешната кора, се появяват в началния архай, прибизително преди 4 милиарда години. Остатъците от тези първи малки континенти се наричат кратони. Тези масиви кора играят днес ролята на сърцевина, около която са се развили различните континенти.

Някои от най-старите скали на Земята се намират в северноамериканския кратон в Канада. Те се състоят от тоналити и са приблизително на 4 милиарда години. Може да се наблюдават следи от метаформизъм заради високите температури, но и седиментарни частици, които са били излъскани от водата, показвайки, че в това време вече съществуват морета и реки.^[17]

Кратоните обикновено се състоят от два редуващи се вида терейн. Първият вид се състои от така наречените пояси на зелените скали, вид седиментарна, малко метаморфизирана скала. Този вид зелени скали е подобен на седиментите, които се намират в океанските падини над субдукционните зони. По този причини поясите на зелените скали се считат като следи на субдукционни процеси в архая. Вторият вид се състои от магмени скали, преди всичко тоналит, трондхйемит или гранодиорит, и тези терейни се наричат ТТГ-асоциации, и материалът, от който са съставени, е подобен на гранит. ТТГ-асоциациите се считат като останки от първичната континентална кора, оформила се заради частичното разтопение на базалта. Непрекъснатото редуване между поясите на зелените скали и ТТГ-асоциациите се счита като резултат на ситуация, в която малките протоконтиненти се разделят в резултат на сложни субдукционни процеси.

Произход на живота

Репликаторът на целия познат живот е дезоксирибонуклеиновата киселина. ДНК е много по-сложна от оригиналния репиклатор и нейната репликационна система е изключително сложна.

 Основна статия: Произход на живота

Подробностите около произхода на живота не са известни, но общите линии на този процес са определени. Съществуват две главни теории за произхода на живота. В първата теория се твърди, че от пространството са достигнали органични елементи до Земята („панспермия“), а според другата теория се счита, че тези елементи са се създали на Земята. Във всеки случай двете предлагат сходни механизми за произхода на живота^[18]. Ако животът се е развил на Земята, точният момент не може да се определи, най-вероятно това е станало приблизително преди 4 милиарда години^[19]. Възможно е, заради многократното създаване и изчезване на океаните при астероидни сблъсъци, животът да се е появявал и изчезвал много пъти.

В химичния състав на примордиалната Земя една молекула е могла да произведе копия на себе си, тоест да стане „репликатор“ (по-точно тази молекула предизвиква химичните реакции, които довеждат до произвеждането на копия на самата нея). Репликацията не е всеки път точна – някои копия са малко по-различни от оригиналните молекули. Ако случайната промяна унищожава самовъзпроизвеждащата способност, молекулата не произвежда други копия и линията „умира“. В други случаи някои редки случайни промени позволяват молекулата да се самовъзпроизвежда по-добре или по-бързо: тези „мутации“ стават все по-многобройни и по-продуктивни. Това дава начало на еволюцията. Когато основните ингредиенти се изчерпват, молекулите, които могат да използват различен материал за своето развитие и могат да спрат развитието на други молекули, като им отнемат ресурсите, се умножават^[20].

Същността на първия репликатор не е позната, защото той още отдавна е бил заменен от днешния репликатор – ДНК. Предлагат се много модели, за да се обясни създаването и развитието на репликатора. Много видове репликатори се считат като оригинални, вклютелно и днешните белтъци, нуклеиновите киселини, фосфолипидите, кристалите^[21] или дори квантовите системи^[22]. Днес не може да се определи дали един от тези модели представя реалния произход на живота на Земята.

Една от най-старите и от най-разработени теории може да бъде добър пример на възможните събития. Огромната вулканична енергия, светкавиците и ултравиолетовото излъчване могат да предизвикат създаването на по-сложни молекули от прости химични съединения, като метан и амоняк^[23]. Сред тези молекули се намират и относително прости органични съединения, като нуклеотиди и аминокиселини, които стават основните ингредиенти на живота. Този „първичен органичен бульон“ се увеличава и се концентрира постепенно и различните молекули предизвикват реципроцни реакции. Резултатът са много по-сложни молекули (може би насилната глина действа като основна структура за събиране и концентриране на органичния материал)^[24], докато определени молекули ускоряват химичните реакции. Всичко това се извършва най-вероятно случайно, докато не се роди молекула репликатор. Във всеки случай впоследствие този първичен репликатор е заменен в своята функция от ДНК; целият познат живот (освен някои вируси и приони) използва ДНК като репликатор по почти еднакъв начин (виж генетичен код).

Сегмент на клетъчна мембрана. Днешната клетъчна мембрана е много по-сложна от първичния двоен фосфолипиден слой. Белтъците и въглехидратите имат различни функции на регулиране на преминаване на материала чрез мембраната и на защита срещу външната околна среда.

Всички днешни живи организми включват репликационния материал вътре в клетъчната мембрана. Може да се разбере по-лесно произхода на клетъчната мембрана от произхода на репликатора, тъй като мембраната се състои от фосфолипидни молекули, които във вода спонтанно създават двоен слой. С подходящи условия могат да се създадат много сфери от този вид (според така наречената „Теория на мехурите“^[25]). Преобладаващата теория твърди, че мембраната се създава след репликатора, който в това време е най-вероятно рибонуклеиновата киселина (хипотеза на РНК-свят), с нейния репликационен апарат и други биомолекули. Първите протоклетки вероятно се „разпукват“, когато стават твърде големи, и изхвърленият материал колонизира други мехури. Белтъците, които днес стабилизират мембраната и впоследствие помагат за правилната клетъчна репликация, биха могли да предизвикат пролиферацията на тези клетъчни линии.

РНК е възможна като първичен репликатор, тъй като съдържа генетични информации и предизвиква реакциите. В известен момент ДНК заменя РНК като генетичен архив, и белтъците, известни като ензими, започват да игрят ролята на катализатори на реакциите, докато РНК премества информациите, синтезира белтъците и управлява процеса. Най-вероятно тези първични клетки се развиват близо до подводни вулканични устия, известни като подводни геотермални източници^[26] или дори до горещи скали в океанските дълбини^[27].

Учените считат, че от всички видове протоклетки, само една еволюционна линия е оцеляла. Нови филогенетични следи показват, че последният универсален общ предшественик е съществувал в ранния архай, може би преди около 3,5 милиарда години или по-рано^[28][29]. Тази клетка, наречена „LUCA“ (ЛУКА – от английски: Last Universal Common Ancestor) е предшественик на целия днес известен живот на Земята. Най-вероятно тя е прокариот, притежава клетъчна мембрана и рибозоми, но няма ни ядро, ни други органели с мембрана, като митохондрии и хлоропласти. Като всяка днешна клетка, тя използва ДНК за запасяване с генетичен код, РНК за заместване на информациите и синтезиране на белтъци и ензими за катализиране на реакции. Някои учени смятат, че вместо един-единствен универсален предшественик, е имало повече организми, които се обменят гените с генетично хоризонтално преместване^[28].

Протерозой

Протерозоят е периодът от историята на Земята траещ от преди 2500 до 542 милиона години^[2][3]. В този период кратоните, т.е. първите сърцевини от плътна скалиста кора, се развиват и се превръщат в континенти с подобни на днес размери, след появяването на първичните тектонични процеси. Развитието на богата с кислород атмосфера е важно събитие; от по-простите прокариоти се развиват еукариотите и многоклетъчните живи форми.

В течение на протерозоя настъпват няколко важни ледникови епохи в глобален мащаб, най-разширената от които превръща планетата в огромна снежна топка. В края на тази драматична ледникова епоха, преди около 600 милиона години, развитието на живота се ускорява експонентно, това е започването на периода на така наречения камбрийски взрив, в течение на който броят видове се увеличава извънредно.

Кислородна революция

Използването на слънчевата енергия довежда до огромни промени на живота на Земята

Най-вероятно всички първи клетки са несамостойни (хетеротрофни), т.е. те използват органичните молекули в околността (включително и тези на други клетки) като суровина и енергетичен източник^[30]. Хранителните източници обаче постопенно намаляват и някои клетки развиват нова стратегия. Те избират да не зависят от вече налично, но намаляващо количество органични молекули, а да започнат да използват слънчевата светлина като енергетичен източник. Учените не са единни за точната дата, но още преди 3 милиарди години^[31] се развива нещо подобно на днешната фотосинтеза. Затова слънчевата енергия може да се използва не само от автотрофите, но и от хетеротрофите, които се хранят с тях. Фотосинтезата използва изобилния въглероден диоксид и водата като суровини и с енергията на слънчевата светлина произвежда органични, богати на енергия молекули (въглехидратите).

Богатите на желязо геоложки слоеве (в червено) са се създали, когато кислородът е бил обилен; сивите слоеве се отнасят към периоди без кислород; (Барбъртън, Южна Африка)

Освен това се произвежда голямо количество кислород като остатъчен продукт на процеса. В началото кислородът се съединява с варовика, с желязото и с други материали. Значителни следи на това съединяване са големите богати на железен оксид геоложки слоеве от този период. Вероятно поради реакцията на тези минерали с кислорода океаните стават зелени. Когато най-голямата част от минералите е оксидирана, несъединеният кислород започва да се натрупва в атмосферата. Въпреки че всяка клетка произвежда непрекъснато малко количество кислород, общият метаболизъм на толкова многобройни клетки в така дълъг период преобразува земната атмосфера и тя става подобна на днешната^[32]. Сред най-старите примери за живи форми, произвеждащи кислород, могат да се посочат вкаменените строматолити. Това е третата атмосфера на Земята.

Една част от кислорода, стимулиран от ултравиолетовото излъчване на Слънцето, се комбинира и създава озон, който се събира в слой в горната част на атмосферата. От този момент озоновият слой поглъща значително количество ултравиолетовите лъчи, които по-рано са достигнали без смущения до земната повърхност. Това позволява клетките да колонизират океанската повърхност и впоследствие сушата.^[33] Без озоновия слой ултравиолетовото излъчване, което по-рано е бомбардирало повърхността, би предизвикало неприемливо количество мутации в незащитените клетки.

Фотосинтезата има друг важен резултат в голям мащаб. В това време кислородът е токсичен за живота; най-вероятно най-голямата част от живите форми на Земята изчезва, докато се натрупа в атмосферата – явление, известно като кислородна катастрофа^[33]. Живите форми, които са могли да се съпротивят, надживяват и процъфтяват, и някои от тях развиват възможността за използване на същия този кислород за собствения си метаболизъм и за произвеждане на повече енергия.

Произход на еукариотните клетки и трите империи на живота

Някои модели на произхода на различните едносимбионти

Днешната таксономия разделя живите форми на три империи. Периодът, в който са възникнали тези империи, още не е установен. Империята на бактериите е вероятно първата, която се отделя от другите живи форми (в този момент събрани в биологична надимперия, наречена „Neomura“, неомури), но тази хипотеза остава спорна. Малко по-късно, преди около 2 милиарда години^[34], неомурите се разделят в археи и еукариоти. Еукариотните клетки са по-големи и по-сложни от прокариотните клетки (бактерии и археи) и пораждането на тази сложност се открива само в последните години.

В този период се развива първата протомитохондрия. Бактерийна клетка, която вероятно е свързана с днешните рикеции^[35] и може да използва кислорода в метаболизма си, влиза вътре в по-голяма прокариотна клетка, която още не е развила тази способност. Най-вероятно по-голямата клетка се опитва да смели по-малката, но не успява (може би поради развитието на защитните системи). Или може би по-малката клетка се опитва да стане паразит на по-голямата. Във всеки случай по-малката клетка оживява в другата. Като използва кислорода, тя може да обмени в енергия отпадъчните продукти на новия гостоприемник чрез своя метаболизъм. Една част от тази енергия се връща в гостоприемната клетка. Новата симбионтна клетка започва да се дели вътре в другата. Бързо се ражда стабилна симбиоза между двете клетки. В течение на времето гостоприемникът получава част от генетичния код на симбионта и двете клетки стават зависими една от другата – гостоприемникът не може повече да надживее без енергията, произведена от симбионта, но по-малките симбионти не могат да надживеят без суровините, получени от по-голямата клетка. Цялата клетка се счита сега като един-единствен организъм и старите по-малки клетки се считат като органели, наречени митохондрии.

Подобен процес настъпва с фотосинтетичните цианобактерии^[36], влизащи в по-голямата несамостойна клетка и се превръщат в хлоропласти^[37][38]. Най-вероятно като резултат на тези явления еволюционната фотосинтетична линия се разделя от другите еукариоти преди повече от един милиард години. Може би много пъти са се пораждали нови симбиози. Освен добре приетата теория за ендосимбиозата, която поражда митохондрии и хлоропласти, се счита, че други видове клетки пораждат пероксизомите за ендосимбиоза, че спирохетите пораждат камшичетата и че вероятно вирус с ДНК поражда клетъчното ядро^[39],[40]; никоя от тези теории не се приема единодушно^[41].

Многоклетъчен живот

Зелените водорасли от рода Волвокс се считат за много подобни на първите многоклетъчни растения

Археите, бактериите и еукариотите продължават да се разнообразяват и стават все по-сложни и по-приспособени към околната среда. Всяка империя се разделя многократно на различни еволюционни линии, въпреки че малко е познато за историята на археите и на бактериите. Преди около 1,1 милиарда години свръхконтинентът Родиния се оформя^[42]. Таскономическите царства на растенията, на животните и на гъбите вече са се разделили, въпреки че още са едноклетъчни организми. Някои от тях живеят в колонии и постепенно се появява разделение на труда и на задълженията; например клетките, намиращи се във вътрешната зона на колонията, започват да играят роля, различна от тази на намиращите се във външната зона. Въпреки че разликата между колония с много организми и единствен многоклетъчен организъм не е много ясна, преди около 1 милиард години^[43] се раждат първите многоклетъчни растения^[44]. Възможно е, че преди около 900 милиона години^[45] се появяват и първите многоклетъчни организми в царството на животните.

Най-вероятно тези живи форми са подобни на днешните водни гъби, в които всички клетки са още тотипотентни и дори един разграден организъм още може да се съгради отново^[46]. Разделението на труда става все по-сложно във всяка еволюционна линия на многоклетъчните организми и клетките стават все по-специализирани и по-зависими едни от другите; изолираните клетки не могат повече да оцелеят.

Климат и живи форми в късния протерозой

Много учени считат, че появилата се преди 770 милиона години ледникова епоха е толкова интензивна, че океаните изцяло се замразяват почти до екватора, като Земята се превръща в нещо подобно на огромна снежка топка. Впоследствие, след 20 милиона години, непрекъснатите изпускания на въглероден диоксид от вулканите предизвикват глобален парников ефект, който слага край на ледниковата епоха^[47]. Прибизително в същия период, пред 750 милиона години^[48], започва делението на свръхконтинента Родиния.

Палеозой

Колонизиране на сушата

През по-голямата част от историята на Земята не съществува многоклетъчен живот на сушата. Земната повърхност изглежда като повърхността на Марс.

Събирането на кислорода в атмосферата чрез фотосинтезата има като резултат създаването на озонов слой, който поглъща най-голямата част от излъчените от Слънцето ултравиолетови лъчи, като по този начин осигурява на едноклетъчните организми, които стигат на сушата, по-добри възможности да преживеят; прокариотите започват да се множат и да се приспособяват по-добре към околната среда, намираща се извън водата. Най-вероятно прокариотите вече са колонизирали сушата преди около 2,6 милиарда години^[49], дори преди раждането на еукариотите. За дълго време на сушата не съществуват многоклетъчни живи форми. Свръхконтинентът Панотия се образува преди около 600 милиона години, но започва да се разделя едва след 50 милиона години^[50].

Първите гръбначни, т.е предшествениците на днешните риби, се развиват в океаните преди около 530 милиона години^[51], но в края на периода камбрий^[52], преди около 488 милиона години^[53], настъпва едно значително масово измиране.

Преди много стотици милиона години първите растения (най-вероятно подобни на днешните водорасли) и гъбите започват да растат по бреговете на водата и впоследствие изцяло на сушата край същата вода^[54]. Най-старите фосили на растения и на гъби на сушата са на 480 – 460 милиона години, въпреки че молекулярни следи показват, че гъбите са колонизирали сушата още преди 1 милиард години, а растенията преди 700 милиона години^[55]. Въпреки че в началото те остават близо до водата, мутации и изменения пораждат последвала колонизация на този нов хабитат. Моментът, в който някои от появилите са вече животните напускат океаните, не е известен: най-старата следа на членестоноги на сушата е на 450 милиона години^[56] и вероятно те процъфтяват и се приспособяват добре поради наличието на огромни хранителни източници от сухоземни растения. Има и непотвърдени доказателства, според които членестоногите са се явяли преди 530 милиона години^[57].

Накрая на периода ордовик, преди 440 милиона години, настъпва друго масово измиране, може би след една дълга ледникова епоха^[58]. Преди около 380 – 375 милиона години от рибите се развиват първите четирикраки^[59]. Смята се, че перките се развиват до превръщането им в крайници, които позволява на четирикраките да излязат извън водата, за да дишат въздух. Това им позволява да живеят във води с малко кислород или да хващат дребни жертви в недълбоки води^[59]. Най-вероятно те се осмеляват да пребивават на сушата за кратки периоди. Накрая някои от тях са се приспособили така добре към живота на сушата, че са започвали да прекарват своя живот на сушата, въпреки че са продължавали да снясят яйца и да се раждат във водата. По този начин се появяват земноводните. Преди около 365 милиона години настъпва друго масово измиране, вероятно като резултат на глобално разхлаждане^[60]. Растенията развиват семената, които ускоряват решително тяхното разпространение на сушата, настъпило преди около 360 милиона години^[61][62].

Пангея – последният свръхконтинент, съществувал в периода от преди 300 до 180 милиона години. Бреговете на днешните континенти са показани на тази карта.

Около 20 милиона години по-късно (преди 340 милиона години^[63]) се развива амниотичното яйце, което може да бъде снесено на сушата и дава еволюционно преимущество на ембрионите на четирикраките. Резултатът е разделението на амниотите от земноводните. След още 30 милиона години (преди 310 милиона години^[64]) настъпва разделение на синапсидите (включващи бозайниците) от завропсидите (включващи птици и влечуги). Групите организми продължават да се развиват и еволюционните линии се разделят на рибите, на насекомите и на бактериите, но подробностите на този процес не са добре известни. Преди 300 милиона години се оформя най-последният свръхконтинент, наречен Пангея.

Мезозой

Преди 250 милиона години настъпва най-унищожителното до днес познато масово измиране на живите организми – масовото измиране перм – триас, на границата между двата периода; 95% от живите форми на Земята изчезват^[65], вероятно поради огромно вулканично изригване в областта на сибирските трапове, продължаващо един милион години. Кратерът в Уилксовата земя в Антарктида може да се свърже с това измиране, но възрастта на кратера не е известна^[66]. Унищожителният ефект е значителен и животът се съвзема от този ужасен удар едва след 20 милиона години.

Преди около 230 милиона години^[67] динозаврите се отделят от техните предшественици, другите влечуги. Друго масово измиране, между периодите триас и юра, пощадява динозаврите^[68], които в кратко време стават господстващите гръбначни. Въпреки че в този период някои еволюционни линии на бозайниците започват да се разделят, тогавашните бозайници остават вероятно дребни животни сходни на днешните земеровкови^[69].

Преди около 180 милиона години Пангея се разделя на два континента, Лавразия и Гондвана. Не е известно кога еволюционната линия на птиците се отделя от другите динозаври, но Археоптериксът (Archaeopteryx) се счита традиционно за една от първите птици^[70]. Първите следи от покритосеменни растения, породили днешните цветя, са от периода креда, преди 132 милиона години^[71].

Съперничеството с птиците довежда до изчезването на много птерозаври и динозаврите най-вероятно вече са в упадък^[71], когато преди 65 милиона години метеорит с диаметър 10 километра пада на Земята близо до полуостров Юкатан, където днес се намира кратерът Чиксулуб. Сблъсъкът хвърля огромно количество прах и пара в атмосферата, което спира преминаването на слънчевата светлина и фотосинтезата. По-голямата част от животните, сред които нептицоподобните динозаврите, изчезват^[72]. Това е краят на периода креда и на мезозой. Впоследствие, в продължението на палеоцена, бозайниците се разделят бързо, увеличават се и стават господстващите гръбначни. Вероятно след два милиона години (преди около 63 милиона години) живее последният общ предшественик на приматите^[73]. На края на еоцен преди 34 милиона години някои сухоземни бозайници се приспособяват към водната среда и се превръщат във видове, като например Базилозавърът (Basilosaurus), от който впоследствие се развиват делфините и китовете^[74].

Неозой

Еволюция на човека

 Основна статия: Еволюция на човека

Една малка маймуна, живееща в Африка преди около шест милиона години, е последното животно, чиито наследници включват и днешните хора и техните най-близките родственици, бонобото и шимпанзетата^[75]. Само два клона от тази еволюционна линия преживяват до днес. Малко след това разделение, по спорни и днес причини, маймуните от този клон започват да използват изправеното ходене^[76]. Размерът на мозъка бързо се увеличава и преди около 2 милиона години се появяват първите организми от род Хора (Hominidae)^[77]. Демаркационните линии сред различните видове и родове са съвсем спорни и се променят с еволюцията на теориите. Прибизително в същия период един друг клон се разделя на прародителите на обикновеното шимпанзе и на бонобото^[75].

Изправеният човек (Homo erectus), или Работещия човек (Homo ergaster), най-вероятно е първият, който успява да овладее огъня, преди 790 хил. години^[78], но може би още преди 1,5 милиона^[79]. При това се предполага, че овладяването на огъня може да се датира от преди появянето на изправения човек. Възможно е огънят да е бил използван и в ранния палеолит от Сръчния човек (Homo abilis) или от австралопитеци, като Paranthropus robustus^[80].

По-сложно е да се определи произходът на езика; не е известно дали Изправеният човек вече е можел да говори или тази способност се появява при съвременния човек^[81]. Тъй като мозъкът се уголемява, децата се раждат преди главата да е пораснала, защото така не би могла да мине през таза. Като резултат на това, децата показват по-добра невропластичност и свързана с това по-добра способност за усвояване на нови познания, но тези деца се нуждаят и от по-дълъг период на зависимост от своите родители. Социалните умения стават все по-сложни, езикът по-развит и оръдията на труда по-съвършени. Това предизвиква сътрудничество на по-сложно ниво и непрекъснато развитие на мозъка^[82]. Смята се, че днешните хора (Homo sapiens) произхождат от неизвестно място в Африка преди около 200 хил. години или малко по-рано; най-старите фосили са на 160 хил. години^[83].

Първите хора, показващи следи на духовност, са неандерталците (Homo neanderthalensis – обикновено класифицирани като отделен вид без преживели наследици); те погребват своите мъртви, често с храна и оръдия на труда^[84]. Във всеки случай следи от по-сложни вярвяния, като например първите следи оставени от Кроманьонския човек (вероятно с магично или религиозно значение)^[85], не се появяват допреди 32 хил. години^[86]. Кроманьонците създават и предмети на дребната пластика, като например Вилендорфската Венера, най-вероятно с религиозно значение^[85]. Преди около 11 хил. години модерният човек вече е достигнал до най-южната област на Южна Америка, последния необитаем континент (с изключение на Антарктида, която става неоткрита до 1820 г.)^[87]. Използването на оръдията на труда и на езика продължава да се усъвършвенства и междуличностните отношения стават все по-сложни.

Цивилизация

Витрувианският човек на Леонардо да Винчи е най-добрият пример на развитието на изкуството и на науката в Ренесанса

Повече от 90% от своята история модерният човек живее в малки групи на чергарски ловци събирачи^[88]. Докато езикът става по-сложен, способността за помнене и за предаване на информация има като резултат нов вид репликатор – мемът^[89]. Идеите могат да се разменят бързо и да се предадат на новите поколения. Културната еволюция превъзхожда биологичната еволюция и собствено „историята“ започва. В известен момент между 8500 и 7000 г. пр.н.е., хората, живеещи в Плодородния полумесец в Средния Изток започват да се занимават с животновъдство и със систематично отглеждане на растенията – появява се земеделието^[90]. То се разпространява към съседните области и се развива независимо и в други части от света, докато най-голямата част от хората не се усядат постоянно като земеделци. Не всички общества изоставят номадството, особено тези, живеещи в изолирани области с ограничени земеделски ресурси, като Австралия например^[91]. Във всеки случай в обществата, приели земеделието, сигурността и по-голямата продуктивност позволяват увеличаването на броя населението. Земеделието има и друг ефект; хората започват да влияят на околната среда, както никое животно никога не е могло. Наличието на по-голямото количество храна води до по-голямо разделение на труда и впоследствие до класово разделение на обществото. Появява се първата цивилизация на Земята – шумерите^[92] в Средния Изток между 4000 и 3000 г. пр.н.е. Други цивилизации се развиват малко по-късно в Египет, в басейна на река Инд и в Китай.

От 3000 г. пр.н.е. започва да се формира индуизмът, една от най-старите съществуващи и днес религии^[93]. По-късно други религиозни системи се развиват. Раждането на писмеността позволява развиването на сложни общества – архивиране и първите библиотеки започват да съхраняват човешкото познание и да разпространяват културната информация. Хората не трябва да работят цял живот, за да се хранят, любопитството и образованието водят до търсенето на познанието и на мъдростта. Ражда се науката (все още в примитивна форма). Раждат се нови цивилизации, взаимодействат помежду си, сблъскват се във войни за контролиране на територии и на ресурси: започват да се оформят първите империи. В Америка се раждат така наречените доколумбови цивилизации около 1500 г. пр.н.е. Около 500 г. пр.н.е. съществуват различни обшества в Средния Изток, в Иран, в Индия, в Китай, в Гърция и в Италия; всеки път един социум се ражда, след това се разширява, запада и изчезва^[94].

В XIV век в Италия започва Ренесансът, чието огромно влияние върху религията, изкуството и науката е добре познато^[95]. След 1500 г. европейската цивилизация претърпява различни промени, довеждащи впоследствие до научната и индустриалната революция; този континент започва да упражнява политическо и културно господство над другите общества на цялата планета^[96].

Четири милиарда и половина години след формиране на планетата, една жива форма излиза извън биосферата. За първи път в историята, Земята бива видяна от пространството.

От 1914 до 1918 г. и от 1939 до 1945 г. светът е замесен в две световни войни. Обществото на народите, основано след Първата световна война, е първата стъпка към изграждането на международни институции, имащи за цел мирното решаване на споровете и на конфликтите. Но не успява да спре избухването на Втората световна война и в края на конфликта се основава Организацията на обединените нации (ООН). През 1992 г. някои европейски държави създават Европейския съюз. Докато транспортът и комуникациите се подобряват, икономическите и политическите въпроси на нациите в света стават все по-сложни, но все по-взаимозависими. Днешната глобализация предизвиква често и спорове, и сътрудничества.

Съвременни събития

Промените продължават една след другата от втората половина на XX век. Технологичното развитие включва ядрени оръжия, компютри, генно инженерство и нанотехнология. Стопанската глобализация, поддържана от развитието на комуникациите и на транспорта, влияе на всекидневния живот в различни части от света. Културните и институционните форми като демокрация, капитализъм и енвироментализъм увеличават влиянието си. Основните въпроси за болестите, войната, бедността, насилствения радикализъм и глобалното затопляне се задълбочават с увеличаването на населението.

През 1957 г. Съветският съюз праща в орбита първия изкуствен спътник, Спутник-1, и малко по-късно Юрий Гагарин е първият човек, полетял в космоса. Нийл Армстронг от САЩ е първият човек, стъпил на друго небесно тяло – Луната. Космически апарати са изпратени към главните планети на Слънчевата система и някои от тях (като двата апарата Вояджър) напускат Слънчевата система. Съветският съюз и Съединените щати са главните ръководители на изследването на космическото пространство в XX век. Пет космически агенции, представящи повече от 15 страни^[97], са работили заедно за да създадат Международната космическа станция. На борда на станцията човекът присъства стабилно в космоса от 2000 г.^[98]

Източници

1. Age of the Earth // U.S. Geological Survey, 1997. Посетен на 10 януари 2006.
2. Global Boundary Stratotype Section and Point (GSSP) of the International Commission of Stratigraphy, Status on 2009.
3. International Stratigraphic Chart, 2009
4. Myron G. Best , стр. 612 – 613; някои циркони са датирани на 4,03 милиарди години (Stern, Bleeker )
5. Simon A. Wilde. Evidence from detrital zircons for the existence of continental crust and oceans on the Earth 4.4 Gyr ago // Nature 409. 11 януари 2001. DOI:10.1038/35051550. с. 175 – 178.
6. Britt, Robert Roy. Evidence for Ancient Bombardment of Earth // Space.com, 24 юли 2002. Посетен на 15 април 2006.
7. Kleine, Palme, Mezger, Halliday
8. Alex N. Halliday
9. Shigeru Ida, et al. ; Robin M. Canup, Erik Asphaug
10. Carsten, Münker и др. Evolution of Planetary Cores and the Earth-Moon System from Nb/Ta Systematics // Сайънс 301 (5629). 4 юли 2003. DOI:10.1126/science.1084662. с. 84 – 87.
11. Lin-Gun Liu ; Melosh, Vickery, Tonks
12. G. Jeffrey Taylor
13. W. Benz, A. G. W. Cameron
14. Jonathan I. Lunine , стр. 130 – 132
15. Морбидели и др., 2000 г.
16. Cavosie и др. (2005); Young (2005)
17. Jonathan I. Lunine , стр. 132
18. Warmflash, David и др. Did Life Come From Another World? // Scientific American. ноември 2005. с. 64 – 71.
19. Chaisson, Eric J. Chemical Evolution // www.tufts.edu. Tufts University, 2005. Архивиран от оригинала на 2012-01-03. Посетен на 27 март 2006.
20. Докинс, Ричард. Canterbury // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 563 – 578.
21. Докинс, Ричард. Origins and miracles // The Blind Watchmaker. Ню Йорк, W. W. Norton & Company, 1996, [1986]. ISBN 0-393-31570-3. с. 150 – 157.
22. Davies, Paul. A quantum recipe for life // Нейчър 437 (7060). 6 октомври 2005. DOI:10.1038/437819a. с. 819.
23. Fortey, Richard. Dust to Life // Life: A Natural History of the First Four Billion Years of Life on Earth. Ню Йорк, Vintage Books, септември 1999, [1997]. ISBN 0-375-70261-X. с. 38.
24. Richard Fortey , стр. 39
25. Richard Fortey , стр. 40
26. Richard Fortey , стр. 42
27. Докинс, Ричард. Canterbury // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 580.
28. Penny, David и др. The nature of the last universal common ancestor (PDF) // Current Opinions in Genetics and Development 9 (6). декември 1999. DOI:10.1016/S0959-437X(99)00020-9. с. 672 – 677. Архивиран от оригинала на 2006-02-25. Посетен на 2015-03-08. (PDF)
29. Earliest Life // University of Münster, 2003. Посетен на 28 март 2006.
30. Докинс, Ричард. Canterbury // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 564 – 566.
31. De Marais, David J. Evolution: When Did Photosynthesis Emerge on Earth? // Сайънс 289 (5485). 8 септември 2000. с. 1703 – 1705. (Цял текст^{[неработеща препратка]})
32. Richard Fortey , стр. 50 – 51
33. Chaisson, Eric J. Early Cells // www.tufts.edu. Tufts University, 2005. Архивиран от оригинала на 2006-04-11. Посетен на 29 март 2006.
34. Woese, Carl и др. When did eukaryotic cells evolve? What do we know about how they evolved from earlier life-forms? // Scientific American. 21 октомври 1999.
35. Andersson, Siv G. E. и др. The genome sequence of Rickettsia prowazekii and the origin of mitochondria // Нейчър 396 (6707). 12 ноември 1998. DOI:10.1038/24094.
36. Berglsand, Kristin J. и др. Evolutionary Relationships among the Eubacteria, Cyanobacteria, and Chloroplasts: Evidence from the rpoC1 Gene of Anabaena sp. Strain PCC 7120 // Journal of Bacteriology 173 (11). юни 1991.^{[неработеща препратка]} (PDF)
37. Richard Fortey , стр. 60 – 61
38. Докинс, Ричард. The Great Historic Rendezvous // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 536 – 539.
39. Takemura, Masaharu. Poxviruses and the origin of the eukaryotic nucleus. // Journal of Molecular Evolution 52 (5). май 2001. с. 419 – 425.
40. Bell, Philip J. Viral eukaryogenesis: was the ancestor of the nucleus a complex DNA virus? // Journal of Molecular Evolution 53 (3). септември 2001. DOI:10.1007/s002390010215. с. 251 – 256.
41. Gabaldón, Toni и др. Origin and evolution of the peroxisomal proteome. (PDF) // Biology Direct 1 (1). 23 март 2006. DOI:10.1186/1745-6150-1-8. с. 8. Архивиран от оригинала на 2006-05-13.
42. Hanson, Richard E. и др. Coeval Large-Scale Magmatism in the Kalahari and Laurentian Cratons During Rodinia Assembly // Сайънс 304 (5674). 21 май 2004. DOI:10.1126/science.1096329. с. 1126 – 1129.
43. Chaisson, Eric J. Ancient Fossils // www.tufts.edu. Tufts University, 2005. Архивиран от оригинала на 2006-04-15. Посетен на 31 март 2006.
44. Bhattacharya, Debashish и др. Algal Phylogeny and the Origin of Land Plants // Plant Physiology 116. 1998. DOI:10.1104/pp.116.1.9. с. 9 – 15.
45. Докинс, Ричард. Choanoflagellates // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 488.
46. Докинс, Ричард. Sponges // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 483 – 487.
47. Hoffman, Paul F. и др. A Neoproterozoic Snowball Earth // Сайънс 281 (5381). 28 август 1998. DOI:10.1126/science.281.5381.1342. с. 1342 – 1346. Посетен на 16 април 2006.
48. Torsvik, Trond H. The Rodinia Jigsaw Puzzle // Сайънс 300 (5624). 30 май 2003. DOI:10.1126/science.1083469. с. 1379 – 1381.
49. Pisani, Davide и др. The colonization of land by animals: molecular phylogeny and divergence times among arthropods // BMC Biology 2 (1). 19 януари 2004. DOI:10.1186/1741-7007-2-1. с. 1.^{[неработеща препратка]}
50. Lieberman, Bruce S. Taking the Pulse of the Cambrian Radiation // Integrative and Comparative Biology 43 (1). 2003. DOI:10.1093/icb/43.1.229. с. 229 – 237.
51. Докинс, Ричард. Lampreys and Hagfish // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 354.
52. The Mass Extinctions: The Late Cambrian Extinction // Би Би Си. Посетен на 9 aprile 2006.
53. Landing, E. и др. Cambrian–Ordovician boundary age and duration of the lowest Ordovician Tremadoc Series based on U–Pb zircon dates from Avalonian Wales // Geological Magazine 137 (5). 2000. DOI:10.1017/S0016756800004507. с. 485 – 494.
54. Fortey, Richard. Landwards // Life: A Natural History of the First Four Billion Years of Life on Earth. Ню Йорк, Vintage Books, септември 1999, [1997]. ISBN 0-375-70261-X. с. 138 – 140.
55. Heckman, D. S. и др. Molecular evidence for the early colonization of land by fungi and plants. // Сайънс 10 (293). 10 август 2001. DOI:10.1126/science.1061457. с. 1129 – 1133.
56. Johnson, E. W. и др. Non-marine arthropod traces from the subaereal Ordivician Borrowdale volcanic group, English Lake District // Geological Magazine 131 (3). май 1994. с. 395 – 406.
57. MacNaughton, Robert B. и др. First steps on land: Arthropod trackways in Cambrian-Ordovician eolian sandstone, southeastern Ontario, Canada // Geology 30 (5). 2002. с. 391 – 394.
58. The Mass Extinctions: The Late Ordovician Extinction // Би Би Си. Архивиран от оригинала на 2006-02-07. Посетен на 22 май 2006.
59. Clack, Jennifer A. Getting a Leg Up on Land // Scientific American. декември 2005.
60. The Mass Extinctions: The Late Devonian Extinction // Би Би Си. Архивиран от оригинала на 2006-02-07. Посетен на 4 април 2006.
61. Willis, K. J. и др. The Evolution of Plants. Оксфорд, Oxford University Press, 2002. ISBN 0-19-850065-3. с. 93.
62. Plant Evolution // University of Waikato. Архивиран от оригинала на 2012-07-28. Посетен на 7 април 2006.
63. Докинс, Ричард. Amphibians // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 293 – 296.
64. Докинс, Ричард. Sauropsids // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 254 – 256.
65. The Day the Earth Nearly Died // Horizon. BBC, 2002. Посетен на 9 април 2006.
66. Big crater seen beneath ice sheet // BBC News, 3 юни 2006. Посетен на 15 ноември 2006.
67. "New Blood". Writ. BBC. Walking with Dinosaurs. 1999. (description Архив на оригинала от 2005-12-12 в Wayback Machine.)
68. The Mass Extinctions: The Late Triassic Extinction // Архивиран от оригинала на 2006-02-07. Посетен на 9 април 2006.
69. Докинс, Ричард. The Great Cretaceous Catastrophe // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 169.
70. Archaeopteryx: An Early Bird // University of California, Berkeley, Museum of Paleontology, 1996. Посетен на 9 април 2006.
71. Soltis, Pam и др. Angiosperms // The Tree of Life Project. 2005. Архивиран от оригинала на 2020-02-02. Посетен на 9 април 2006.
72. Chaisson, Eric J. Recent Fossils // Cosmic Evolution. Tufts University, 2005. Архивиран от оригинала на 2006-04-15. Посетен на 9 aprile 2006.
73. Докинс, Ричард. Lemurs, Bushbabies and their Kin // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 160.
74. "Whale Killer". Writ. BBC. Walking with Beasts. 2001.
75. Докинс, Ричард. Chimpanzees // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 100 – 101.
76. Докинс, Ричард. Ape-Men // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 95 – 99.
77. Fortey, Richard. Humanity // Life: A Natural History of the First Four Billion Years of Life on Earth. Ню Йорк, Vintage Books, септември 1999, [1997]. ISBN 0-375-70261-X. с. 38.
78. Goren-Inbar, Naama и др. Evidence of Hominin Control of Fire at Gesher Benot Ya'aqov, Israel // Сайънс 304 (5671). 30 април 2004. DOI:10.1126/science.1095443. с. 725 – 727.
79. Докинс, Ричард. Ergasts // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 67.
80. McClellan, James. Science and Technology in World History: An Introduction. Балтимор, JHU Press, 2006. ISBN 0-8018-8360-1. с. 8 – 12.
81. Докинс, Ричард. Ergasts // The Ancestor's Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Life. Бостън, Houghton Mifflin Company, 2004. ISBN 0-618-00583-8. с. 67 – 71.
82. McNeill, Willam H. In The Beginning // A World History. 4-o. Ню Йорк, Oxford University Press, 1999, [1967]. ISBN 0-19-511615-1. с. 7.
83. Gibbons, Ann. Oldest Members of Homo sapiens Discovered in Africa // Сайънс 300 (5626). 13 юни 2003. DOI:10.1126/science.300.5626.1641. с. 1641. Посетен на 11 aprile 2006.
84. Hopfe, Lewis M. Characteristics of Basic Religions // Religions of the World. 4-o. Ню Йорк, MacMillan Publishing Company, 1987, [1976]. ISBN 0-02-356930-1. с. 17.
85. Hopfe, Lewis M. Characteristics of Basic Religions // Religions of the World. 4-o. New York, MacMillan Publishing Company, 1987, [1976]. ISBN 0-02-356930-1. с. 17 – 19.
86. Chauvet Cave // Музей на изкуството „Метрополитън“. Посетен на 11 aprile 2006.
87. O'Brien, Patrick. The Human Revolution // Atlas of World History. Ню Йорк, Oxford University Press, 2003, [2002]. ISBN 0-19-521921-X. с. 16.
88. McNeill, Willam H. In The Beginning // A World History. 4-то. Ню Йорк, Oxford University Press, 1999, [1967]. ISBN 0-19-511615-1. с. 8.
89. Докинс, Ричард. Memes: the new replicators // The Selfish Gene. 2-o. Оксфорд, Oxford University Press, 1989, [1976]. ISBN 0-19-286092-5. с. 189 – 201.
90. Tudge, Colin. Neanderthals, Bandits and Farmers: How Agriculture Really Began. Лондон, Weidenfeld & Nicolson, 1998. ISBN 0-297-84258-7.
91. Diamond, Jared. Guns, Germs, and Steel. W. W. Norton & Company, 1999, [1999-12-01]. ISBN 0-393-31755-2.
92. McNeill, Willam H. In The Beginning // A World History. 4-o. Ню Йорк, Oxford University Press, 1999, [1967]. ISBN 0-19-511615-1. с. 15.
93. History of Hinduism // Би Би Си. Посетен на 27 март 2006.
94. McNeill, Willam H. Emergence and Definition of the Major Old World Civilizations to 500 B.C. (introduction) // A World History. 4-o. Ню Йорк, Oxford University Press, 1999, [1967]. ISBN 0-19-511615-1. с. 3 – 6.
95. McNeill, Willam H. Europe's Self-Transformation: 1500 – 1648 // A World History. 4-o. Ню Йорк, Oxford University Press, 1999, [1967]. ISBN 0-19-511615-1. с. 317 – 319.
96. McNeill, Willam H. The Dominance of the West (introduction) // A World History. 4-o. Ню Йорк, Oxford University Press, 1999, [1967]. ISBN 0-19-511615-1. с. 295 – 299.
97. Human Spaceflight and Exploration – European Participating States // ЕКА, 2006. Посетен на 27 март 2006.
98. Expedition 13: Science, Assembly Prep on Tap for Crew // НАСА, 11 януари 2006. Архивиран от оригинала на 2012-06-14. Посетен на 27 март 2006.

Литература

• W. Benz и др. Terrestrial effects of the Giant Impact // LPI Conference on the Origin of the Earth. 1990. с. 61 – 67.
• Myron G. Best. Igneous and Metamorphic Petrology. 2-o. Blackwell Publishing, 2003. ISBN 978-1-4051-0588-0.
• Robin M. Canup и др. Origin of the Moon in a giant impact near the end of the Earth's formation // Нейчър 412. 16 август 2001. DOI:10.1038/35089010.
• A. J. Cavosie и др. Magmatic δ¹⁸O in 4400 – 3900 Ma detrital zircons: A record of the alteration and recycling of crust in the Early Archean // Earth and Planetary Science Letters 235 (3 – 4). 15 август 2005. DOI:10.1016/j.epsl.2005.04.028. с. 663 – 681.
• Alex N. Halliday. The Origin of the Earth; What's New? // Elements 2 (4). август 2006. DOI:10.2113/gselements.2.4.205. с. 205 – 210.
• Shigeru Ida и др. Lunar accretion from an impact-generated disk // Нейчър 389 (353 – 357). 25 септември 1997. DOI:10.1038/38669.
• Hf-W Chronometry of Lunar Metals and the Age and Early Differentiation of the Moon // Сайънс 310 (5754). 9 декември 2005. DOI:10.1126/science.1118842. с. 1671 – 1674.
• Lin-Gun Liu. Chemical composition of the Earth after the giant impact // Earth, Moon, and Planets 57 (2). 1 март 1992. DOI:10.1007/BF00119610. с. 85 – 97.
• Jonathan I. Lunine. Earth: evolution of a habitable world. Cambridge University Press, 1999. ISBN 0-521-64423-2.
• H. J. Melosh и др. Impacts and the early environment and evolution of the terrestrial planets // Protostars and planets III. 1993. с. 1339 – 1370.
• A. Morbidelli и др. {{{title}}} // Meteoritics & Planetary Science 2000 35 (6). DOI:10.1111/j.1945-5100.2000.tb01518.x. с. 1309 – 1320.
• Horton E. Newsom и др. Geochemical implications of the formation of the Moon by a single giant impact // Нейчър 338. 2 март 1989. DOI:10.1038/338029a0. с. 29 – 34.
• Richard A. Stern и др. Age of the world's oldest rocks refined using Canada's SHRIMP: The Acasta Gneiss Complex, Northwest Territories, Canada // Geoscience Canada 25. 1998. с. 27 – 31.
• George W. Wetherill. Occurrence of Earth-Like Bodies in Planetary Systems // Сайънс 253 (5019). 2 август 1991. DOI:10.1126/science.253.5019.535. с. 535 – 538.
• Young, Edward. Executive Summary 2005 // 4 юли 2005. Архивиран от оригинала на 2007-11-14. Посетен на 2015-03-08.

Външни препратки

• Еволюция на космосаАрхив на оригинала от 2007-07-16 в Wayback Machine. – от произхода на Вселената до днес
• Valley, John W. „A Cool Early Earth?“ Scientific American. октомври 2005 г., стр. 58 – 65, – за създаването на океаните и други главни събития на ранната история на Земята
• Davies, Paul. „Quantum leap of life“. The Guardian. 20 декември 2005 г. – за ролята на квантовите системи в произхода на живота
• Evolution timeline Архив на оригинала от 2012-10-22 в Wayback Machine. (изисква Adobe Shockwave). Анимационна история на Земята от преди 13,7 млрд. години, от Големия Взрив до еволюцията на човека
• Scientific American Magazine (October 2005 Issue) A Cool Early Earth?
• Теорията на ранната студена Земя
• Taylor, G. Jeffrey. Origin of the Earth and Moon // НАСА, 6 април 2004. Архивиран от оригинала на 2012-10-29. Посетен на 27 март 2007.