Кумани

За селото в област Габрово вижте Куманите.

Куманите (наричани още половци и кипчаци) са номадски тюркоезичен народ, който се е формирал в степите на Азия и е нахлул в Европа през 10 век. Първоначално те се появяват в земите на Източна Украйна и Среднодунавската низина.

Куманите в Централна и Източна Европа

[редактиране | редактиране на кода]
Територия, заемана от куманите през 13 век

Многократно преминават река Дунав и извършват набези в България (тогава част от Византия), като също периодично нападат Унгария и Киевска Рус. През 1089 г. са отблъснати от унгарския крал Ласло I, а по-късно са победени и от русите. През 1091 г. кумани подпомагат византийците при разгромната им победа над печенегите при Левунион.

През 1241 г. войските на куманите са разгромени от новопоявилите се в Европа татари и от монголските орди. Много кумански племена отстъпват към Унгария и България, където трайно се установяват и са асимилирани от местното население. Онези кумани (половци), които остават в земите на днешна Русия, са подчинени на Златната орда.

През 13 век куманите от Молдова и Влашко са покръстени в римокатолическата традиция и е формиран т.нар. Кумански диоцез, който обхващал земите на днешните Румъния и Република Молдова. Диоцезът съществува до 1523 г.

Куманите и Второто българско царство

[редактиране | редактиране на кода]

Куманите имат съществена роля във възстановяването и подема на Второто българско царство. Според някои изследователи всички династии управлявали Втората българска държава – Асеневци, Тертеровци и Шишмановци са с кумански произход.[1] За Асен се знае, че преди да се покръсти се е наричал Белгун, от тюрк. bilge – мъдър, Тертеровци, от terter – орел и Шишмановци, от şişman – дебел. Много от тях вземат участие в борбите срещу Византия и получават високи постове сред българската аристокрация. Описвайки „Завземането на Константинопол“, Вилардуен постоянно нарича Калоян „крал на власите и българите“ и разкрива военните предимства на куманската лека кавалерия срещу кръстоносците, с която Калоян побеждава.[2]

Заселилите се кумани по българските земи постепенно са претопени от местното население, но въпреки това оставят доста следи в българската култура и топонимия. Примери за това са имената на град Куманово (днес в Северна Македония); село Куманите (община Дряново); село Куманичево (община Кавадарци) и село Куманичево (дем Костур). Имена, с които българите кръщават децата си: Куман, Кумана, Кузман, Кузмана. Фамилните имена: Куманов, Куманова, Кумановски, Половски, Половска, Польовски, Польовска, Кипчаков, Кипчакова. Също от кумански произход е фамилията Котоманов, разпространена основно във Варненско (от куман. kotoman – големец).

Език и произход на куманите

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Кумански език

Куманският език спада към западния клон на кипчакските езици, които принадлежат към източната група тюркски езици. Куманите произхождат от т.нар. „слаби хуни“ – чуйски племена, които след разгрома на Северна хунну основават държавата Юебан. След разпадането на Тюркския каганат и Западния тюркски каганат, чуйските племена се консолидират около племето чумугун, вече наричано Имак или Кимак и заедно с Кипчак образуват Кимакския каганат със столица град Имакия на река Иртиш. Най-западното крило на Кимакския каганат е това на кимаките – „кумандар“ или известни в западната литература като кумани.

Три от най-ценните паметници на половецкия свят са „Codex cumanicus“ – триезичен кипчако-латино-персийски речник, създаден през 1303 г. в периода на Златната орда; богатото погребение на воин и неговия кон и въоръжение с ценен исторически, археологически и антропологически материал; и известните „кипчакски каменни баби“ – курганни стели[3]. При генетични изследвания на митохондриална ДНК в скелети от гробници на кумани от Унгария, датирани от периода 13 и 14 век, са извлечени 6 хаплогрупи, като само една е източноазиатска (хаплогрупа D), като тя е и втората по разпространеност в Южен Сибир. Същевременно в изследването се отбелязва, че 5 от 6-те скелета, носят също монголоидни белези.[4]

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Cumans and Tatars: Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1185 – 1365, István Vásáry, Cambridge University Press, 2005, ISBN 1-139-44408-5, Introduction.
  2. ↑ Joinville and Villehardouin, Chronicles of the Crusades, Penguin Classics, London, 1963.
  3. ↑ Р.Г.Фахрутдинов. История татарского народа и Татарстана. (Древность и средневековье) Учебник для средних общеобразовательных школ, гимназий и лицеев. Казань: Магариф, 2000, 255 с., архив на оригинала от 31 октомври 2018, https://web.archive.org/web/20181031133306/https://www.tataroved.ru/obrazovanie/textbooks/2/6/, посетен на 31 октомври 2018 
  4. ↑ Mitochondrial DNA of Ancient Cumanians: Culturally Asian Steppe Nomadic Immigrants with Substantially More Western Eurasian Mitochondrial DNA Lineages Архив на оригинала от 2018-03-16 в Wayback Machine..
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни