Людмил Стоянов

Вижте пояснителната страница за други личности с името Людмил Стоянов.
Людмил Стоянов
български писател
Паметник на Людмил Стоянов в Борисовата градина в София
Паметник на Людмил Стоянов в Борисовата градина в София
Роден
Георги Стоянов Златарев
Починал
11 април 1973 г. (87 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Националност България
Литература
Жанровестихотворение, разказ, повест, роман
НаправлениеСимволизъм, Социалистически реализъм
Дебютни творби1905 година
Известни творби„Холера“
Политика
Професияписател
ПартияБКП (1944)
Убеждениякомунизъм
Депутат
VI ВНС   III НС   
Семейство
СъпругаМария Грубешлиева
ДецаЮлий Стоянов
Людмил Стоянов в Общомедия

Георги Стоянов Златарев, по-известен с псевдонима си Людмил Стоянов, е български писател, поет, преводач и литературен критик. Близък е до Българската работническа партия и левичарите в литературата и политиката.[1]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]
Учители от Македония. Първи ред – от ляво надясно трети Стоян Златин (Златаров) – от Ковачевица. Втори ред – Димитър Бараков, трети – Никифор Попфилипов, четвърти – Христо Иванов Даскалов

Роден е на 6 февруари 1886 година в семейство на селския учител Стоял Златарев в неврокопското село Ковачевица, тогава в Османската империя. Баща му се изселва в Свободна България. Георги Златарев учи в Пловдивската гимназия, но не успява да я завърши поради финансови затруднения. През 1905 година се установява в София и няколко месеца работи в тухларница край Княжево. В края на годината става парламентарен репортер на вестник „Пряпорец“, орган на Демократическата партия, а по-късно и на антимонархическия вестник „Балканска трибуна“.[1]

Участва в Балканската и Междусъюзническата война, като редник а през Първата световна война е артилерист и военен кореспондент.[1]

От 20-те години на XX век развива активна публицистична и литературна дейност. Съосновател е на театър „Студия“ и в 1923 година редактор на списание „Театър-Студия“ (1923). В 1920 – 1921 година заедно с Гео Милев редактира символистичното списание „Везни“ (1919 – 1922), а в 1923 – 1924 година заедно с Иван Радославов и Теодор Траянов редактира наследника на „Везни“ списание „Хиперион“ (1922 – 1931). Пише във френския комунистически вестник „Юманите“.[1]

През 30-те години редактира различни левичарски издания: „Преглед на антивоенното движение“, „Щит“ (1933 – 1934), „Брод“ (1936), „Кормило“ (1933). Участва в Първия международен писателски конгрес за защита на културата, който се провежда в Париж през 1935 година, както и във Втория в Мадрид и Валенсия в 1937 година. Арестуван е и цензурата забранява печатането на негови текстове. В 1940 – 1941 година е интерниран в Пазарджик, а по-късно в Сомовит.[1]

След Деветосептемврийския преврат, от 1946 до 1949 година е председател е на Съюза на българските писатели (1946 – 1949). В 1946 година става академик на Българската академия на науките. В 1948 година е избран за член на Световния съвет на мира. Десет години от 1949 до 1959 година е директор на Института за литература на БАН.[1]

Редактира списание „Славяни“ (1945 – 1969) и „Септември“ (от 1948).[1]

Депутат е в Шестото велико народно събрание в 1946 година и в Третото народно събрание в 1957 – 1962 година.[1]

Умира на 11 април 1973 година в София.[1]

Негова внучка е българската художничка Алисия Санча.[2]

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Литературният му дебют е на страниците на сп. „Художник“, където публикува лирическия цикъл „Замръзнали цветя“.

Остава в литературната история с творби като „Меч и слово“ (1917), „Видения на кръстопът“ (1914), както и със следвоенните си произведения, които бележат сериозен прелом в творчеството му – „Холера“, „Сребърната сватба на полковник Матов“ и т.н. Изявява се и като драматург и преводач.

Първият превод на Людмил Стоянов, издаден в самостоятелна книга, е романът „В навечерието“ на Тургенев през 1912 г. В поредицата от над 50 отделни книги с негови преводи основно място заема руската класическа литература: Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Достоевски, Толстой; съветската литература: Маяковски, Н. Островски, Михаил Зошченко, Симонов, Лев Касил и др.; световни майстори на словото: Шекспир, Байрон, Едгар По, Джек Лондон и др.

Негово увлечение са Лермонтов и Пушкин. Людмил Стоянов превежда не само отделни техни творби, но полага усилия да представи цялостно творчеството им. През 1942 г. издава в свой превод „Съчинения. Пълно издание в 5 тома“ на Лермонтов. Същата година под негова редакция излиза „Пълно събрание в 10 тома“ на Пушкин, където голям брой от стихотворенията и поемите са негови преводи.

За разлика от символистите, познаващи добре френските и немските символистични течения: Лилиев, Траянов, Дебелянов, Ем. Попдимитров, през символистичния период на поетическото си развитие Людмил Стоянов е ориентиран към руската символистична поезия и особено поезията на В. Брюсов.

Роля за развитието на българската преводна литература

[редактиране | редактиране на кода]

Поетическите преводи на Людмил Стоянов са обсъждани и предизвикват остри литературни полемики по отношение на точност и умение. Като цяло, преводаческата му работа е продължителен процес, свързан и с промените в българския книжовен и поетически език. Винаги когато превежда от неславянски автори, той превежда от руски. Историческата му заслуга е фактът, че предоставя за първи път на българската публика до средата на ХХ век своя подбор на руската поезия и пресъздава нейната атмосфера, която е въздействала силно при изданията на преводите му. Множество от преводите на Людмил Стоянов са претърпели по няколко издания.

Памет

[редактиране | редактиране на кода]

На Людмил Стоянов е наречена улица в София (Карта).

Частична библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Видения на кръстопът. Елегии, песни, послания. 1914.
  • Меч и слово. Героични песни за България. 1917.
  • Томирис. Трагическа поема в 5 действия. 1921.
  • Трагедията на живописта. За изкуството на художника Борис Христов. 1922.
  • Аполон и Мидас. Антична комедия. 1923.
  • Земя. Романтическа поема. 1923.
  • Син человечески. Християнска комедия. 1923.
  • Гибелта на Раковица. Драма. 1924.
  • П. К. Яворов. Поет на любовта и смъртта. 1925.
  • Прамайка. Четвърта книга стихове. 1925.
  • Антигона. Трагедия в стихове. 1926.
  • Димчо Дебелянов. Спомени и впечатления. 1926.
  • Светая светих. Лирически молитвеник. 1926.
  • Бич божий. Разкази. 1927.
  • Мара, хубава българка. 1928.
  • Боян Магесник. Житие. 1929.
  • Женски души. Разкази. 1929.
  • Бенковски. Единъ фантастиченъ животъ. Роман-хроника. София: Древна България, 1930, 182 с.
    • „Бенковски (романизуван живот)“, София, 1943 година
    • Бенковски. Романизован живот. Худ. Атанас Пацев. София: Народна младеж, 1958, 190 с.
    • Георги Бенковски. София: Народна младеж, 1972, 300 с.
    • Георги Бенковски. София: Изд. на БЗНС, 1986, 187 с.
  • Васил Левски. Живот, апостолство, смърт. 1930.
    • Васил Левски. Живот, апостолство, смърт. 1943.
  • А. Стамболийски. Земледелскиятъ апостолъ. Романизуван живот. Ист. роман. София: Земя и култура, 1931, 365 с.
    • Александър Стамболийски. Ист. роман. София: Изд. на БЗНС, 1977, 333 с.
    • Александър Стамболийски. Ист. роман. София: Изд. на БЗНС, 1979, 333 с.
  • Прародина. 1931.
  • Холера. Войнишки дневник. 1935.
    • Холера. Войнишки дневник. София: Изд. на БКП, 1949, 171 с.
    • Холера. Войнишки дневник. София: Български писател, 1964, 163 с.
    • Холера. Войнишки дневник. София: Български писател, Библиотека за ученика, 1969, 161 с. (общо десет издания в Библиотека за ученика)
  • Вълците пазят стадото. Комедия. 1936.
  • Мехмед Синап. Историята на един бунт. 1936.
    • Мехмед Синап. Историята на един бунт. 1939.
    • Мехмед Синап. Историята на един бунт. София: Печатница „Братя Миладинови“, 1945, 150 с.
    • Мехмед Синап. Историята на един бунт. София: Държавно военно издателство, 1958, 203 с.
    • Мехмед Синап. Историята на един бунт. Худ. Златка Дъбова. София: Български писател, 1961, 160 с.
    • Мехмед Синап. Историята на един бунт. София: Военно издателство, 1979, 147 с.
  • „Съвременна Европа“, София, 1936 година
  • Болно сърце. Разкази. 1938.
  • Моите срещи. Срещи и разговори със съвременни европейски писатели. 1938.
  • Земен живот. Стихотворения и поеми. 1939.
  • На преден пост. Разкази. София: Библиотека „Култура“, 1939, 172 с.
  • Зазоряване. Роман. 1945.
    • Зазоряване. София: Военно издателство, 1968, 280 с.
  • Милосърдието на Марса. Разкази. 1945.
    • Милосърдието на Марса. Разкази. 1971.
  • Стихотворения. 1908 – 1939. 1945.
  • Пътят на махалото. Антифашистки статии. 1946.
  • Лермонтов. Критико-биографический очерк. 1947.
  • Сребърната сватба на полковник Матов. 1947.
    • Сребърната сватба на полковник Матов. София: Български писател, 1963, 144 с.
  • Избрани творби. 1948.
  • Американските зверства в Корея. 1951.
  • Избрани съчинения в шест тома. 1952 – 1956.
  • Отвъд желязната завеса. Стихотворения. 1953.
  • Детство. 1962.
    • Детство. Худ. Иван Кирков. София: Народна култура, 1971, 248 с.
  • Людмил Стоянов за литературата, изкуството и културата. София: Изд. на БАН, 1959, 671 с.
  • Пистолет и цигулка. Разкази. 1966.
  • Ехо от Аврора. Избрани произведения. София: Профиздат, 1967, 252 с.
  • Литературни очерци за български и руски писатели. София: Народна просвета, 1968, 250 с.
  • Балади и поеми. 1970.
  • Разкази и повести. 1972.
  • Война. Роман. София: Народна младеж, 1973, 150 с.
  • Избрани преводи. София: Народна култура, 1986, 255 с.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  • Динеков, П. От Възраждането до днешния ден, София, „Български писател“, 1987, гл. Преводачът Людмил Стоянов.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г д е ж з и Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 293.
  2. ↑ Внучката на Людмил Стоянов подреди изложба в Ковачевица // ХайКлуб, 27 август 2017 г. Посетен на 6 февруари 2025 г.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Македония“         Портал „Македония“