Сонар (акроним от английски: SOund Navigation And Ranging) е техника и средство, което използва законите за разпространение на звука, за намиране на предмети под вода. Съществуват два вида – активен (изпращане на звуков сигнал и регистриране на неговото ехо т.е. необходими са излъчвател, предавател и приемник) и пасивен (слушане на шум, за което е необходим само приемник). Акустичните честоти, използвани в сонарни системи варират от много ниски (инфразвукови) до много високи (ултразвукови). Науката, изучаваща подводния звук, е позната като хидроакустика.
Въпреки че някои животни (делфини и прилепи) използват звука за комуникация и откриване на обекти в продължение на милиони години, употребата от хората под водата е първоначално записана от Леонардо да Винчи през 1490: туба, вкарана във вода, е била използвана за откриване на съдове, поставяйки ухо до тръбата.[2]
В края на 19 век подводна камбана се използва като спомагателна за фарове или леки кораби за предупреждение за опасности.[3]
Използването на звука за локализиране под вода по същия начин, по който прилепите използват звука за въздушна навигация, изглежда е предизвикан от катастрофата на Титаник през 1912. Първият патент за подводно ехоразпределително устройство е подаден в Британското патентно ведомство от английския метеоролог Луис Фрай Ричардсън месец след потъването на Титаник, а германският физик Александър Бем получава патент за ехосонда през 1913.
В първоначалната си примитивна форма е изобретен по време на Първата световна война. До 1948 година в Англия е наричан асдик (ASDIC, от Allied Submarine Detection Investigation Committee). Въпреки че претърпява много модификации и усъвършенствания, принципът му на действие остава същият до днес.