Аниело Фалконе

Аниело Фалконе
Aniello Falcone
неаполитански художник
ПсевдонимОракулът
Роден
Починал
14 юли 1656 г. (48 г.)
Неапол, Италия
Аниело Фалконе в Общомедия

Аниело Фалконе (на италиански: Aniello Falcone), (Неапол, Италия 1600 или 1607 – Неапол, Италия 1665) е италиански художник от неаполитански произход.

Аниело Фалконе е роден в Неапол в семейство на търговци. Бъдещият художник проявява изключителен интерес към картините и техниката на караваджиста Хосе де Рибера и Питър ван Лаер, известен с картини представящи сцени от живота. През 1630 г. Аниело Фалконе среща в Рим Диего Веласкес, който оставя своя отпечатък в бъдещото творчество на художника, предавайки му магията на светлината върху доспехите на рицарите. В следващите години Аниело Фалконе се ориентира към римския класицизъм, докато среща в Неапол Масимо Станционе и Артемизия Джентилески художници от поколението, повлияно от Караваджо.

Голямата слава на художника е свързана с картините, изобразяващи битки – жанр, който е много успешен в Неапол през седемнадесети век, търсен от светска и буржоазна клиентела, ползващ се и с благосклонност от страна на Църквата, като доминиканците изискват от художниците да представят епизоди от победите на християнството срещу неверниците.

Оракулът е псевдонимът, който Аниело Фалконе заслужава като автор на конкретен тип битка без герои, изключително лична интерпретация на посланието на Караваджо. В картините художникът представя битката, като истински владетел на сцената, където се изразява непоколебимата жестокост на хората, всички изразени с палитра от ярки и отчетливи цветове, които създават впечатлението, че художникът е искал с тях да проследи грубостта на боевете и враждебността на ездачите.

Международният успех на художника се дължи на търговеца Гаспар Роумър, колекционер на изкуството, който залива Европа с негови картини, повишавайки известността му. Аниело Фалконе получава престижна заявка за поредица от картини със сцени от древния римски свят, запазени в музея Прадо, Мадрид. Заявката му е дадена лично от вицекраля на Неапол херцог Медина, от името на краля на ИспанияФилип IV. При изработката на картините, художникът ползва помощта на Никола Пусен, чието влияние е забележимо. Тези платна представляват върха на неаполитанския класицизъм.

Като известен и предпочитан художник в Неапол, Аниело Фалконе получава поръчки за многобройни стенописи. През 1640 г. работи в параклиса „Сант Агата“ на църквата „Сан Паоло Маджоре“, Неапол. През 1647 г. рисува цикъла от стенописи с историите на Свети Игнатий в църквата на Новият Христос, Неапол, за съжаление тежко повреден от избухването на пожар в църквата през 1963 г.

Ателието на Фалконе е място за творчески срещи на художниците Андреа и Онофрио Де Лионе, Карло Копола, Николо Де Симоне, Салватор Роза, Марсио Мастурцо,Мико Спадаро, Паоло Порпора, Джузепе Маруло, Чезаре и Франческо Фраканзано, Андреа и Никола Вакаро. Ателието на художника има и друга функция, там се заражда воденото от Аниело Фалконе движение „Компанията на смъртта“, имащо за цел прогонването на испанците от града и премахване на испанското подтисничество в Неапол. Движението прераства във въстание, ръководено от неаполитанския герой Масаниело. Година по-късно през 1648 г. въстанието е потушено и художникът напуска ателието си.

Аниело Фалконе умира в родния си град Неапол през 1665 г.

Картини на Аниело Фалконе

[редактиране | редактиране на кода]
  • Achille della Ragione, Aniello Falcone opera completa, Napoli, 2008, SBN IT\ICCU\CFI\0722703
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Aniello Falcone в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​