Асеневци

Асеневци
Герб
Герб
Информация
ВладениеВторо българско царство
СтранаБългария
ТитлиЦар
ОснователПетър и Иван Асен I (първи известени)
Последен владетелИван III Асен
Настоящ потомъкняма
Основаване1189
Разпадане1357
Националностбългари
Кадетски линииШишмановци, Срацимировци
Асеневци в Общомедия
Паметник „Асеневци“, посветен на Петър, Асен, Калоян (Велико Търново)

Династията на Асеневци (Asseniden, Asseniter, във Византия са наричани Ασάνης, Asanes) управлява Второто българско царство между 1187 и 1280 г.

Произход

[редактиране | редактиране на кода]

Произходът на династията е български според преобладаващо в българската историография мнение[1]. Основание за това дават обстоятелствата, че самите Асеневци се разглеждат като наследници на българските царе Самуил, Петър I и Симеон I, а своята държава – като продължение на Първата българска държава[2]. От друга страна в кореспонденцията си с папата Калоян използва титлата „император на българи и власи“ (imperator Bulgarorum et Blachorum).[3] За българския произход на династията говорят: всички местни извори и всички чужди, след царуването на Борил,[4] използвайки термините България, българи, български, славяно – българските имена като Иванко (роднина и убиец на Иван Асен I),[5] Борил и Слав, че Асеневци се обявяват за потомци и наследници на старите български царе и смятат държавата си за продължение на Първото българско царство,[6] а Калоян се провъзгласявa за български отмъстител, приемайки прозвището Ромеоубиец по аналогия с Василий II Българоубиец.[7]

Според румънските медиевисти произходът на Асеневци е влашки, за което свидетелстват съвременни източници като Никита Хониат, Ансберт, Жофроа дьо Вилардуен и Робер дьо Клари.[8] В румънската историография преобладава възгледът, че създадената от тях държава първоначално има смесен българо-влашки характер и се българизира по-отчетливо с падането на династията в средата на XIII век.[9] Подобни възгледи имат и западни историци, като Константин фон Хьофлер, Роберт Рьослер и Робърт Лий Улф.[10] Български автори, като Васил Златарски и Петър Мутафчиев се опитват да омаловажат свидетелствата на Никита Хониат. Мутафчиев развива теорията, че в този контекст „власи“ не е етноним, а неетническо наименование на мигриращи овчари,[11] а според Златарски Хониат дори използва името „власи“ с цел да обиди българите.[12] Подобни възгледи имат и небългарски историци, като Константин Иречек, Фьодор Успенски и Василий Василевски.[10] За да оспори влашкия произход на Асеневци Мутафчиев развива собствена широка реконструкция на събитията по Долния Дунав, според която там се развива руско-куманска колонизация, част от която са Асеневци.[13][14]

„Св. 40 мъченици“ – гробната църква на Асеневци в Търново

Други автори приемат, че всъщност династията е с кумански произход. Куманите имат съществена роля във възстановяването и подема на Второто българско царство. Според някои изследователи всички големи династии управлявали Втората българска държава – Асеневци, Тертеровци и Шишмановци са с кумански произход.[15] За Асен се знае, че преди да се покръсти се е наричал Белгун, от тюрк. bilge – мъдър, Тертеровци, от terter – орел и Шишмановци, от şişman – дебел. Много от куманите вземат участие в борбите срещу Византия и получават високи постове сред българската аристокрация. В полза на куманския произход на Асен и Петър говорят и техните тюркски имена, а някои автори дори свързват името Асен с много по-стария тюркски владетелски род Ашина.[16] Васил Златарски и Петър Ников говорят за смесен българо-кумански произход на Асеневци.[17]

България при Иван II Асен (1230 г.)

Някои възрожденски автори, като Паисий Хилендарски и Георги Раковски, тълкувайки буквално кореспонденцията Калоян с папата, смятат Асеневци за преки потомци на владетелите на Първото българско царство, но тази теза се отхвърля от съвременната историография.[18]

Предполага се, че родовите владения на Асеневци са в района на Търново[19].

През 1204 г. се печели помощта на папата за една царска коронизация и за независима църковна организация. Чрез политиката на женитба Асеневци се сродяват с унгарската, със сръбската, а също и с епирската фамилия, с латинците в Константинопол и с гърците в Никея. Асеневци измират с Калиман II Асен (1256 – 1257) в директна мъжка линия.[20]

Владетели

[редактиране | редактиране на кода]
Фреска от Боянската църква
Петър IV (Теодор) 1185 – 1197
Иван Асен I (Асен) 1187 – 1196
Калоян (Йоаница) 1197 – 1207
Борил 1207 – 1218
Иван Асен II 1218 – 1241
Калиман I 1241 – 1246
Михаил II Асен 1246 – 1256
Калиман II 1256
Мицо Асен 1256 – 1257
Константин Асен (Константин Тих) 1257 – 1277
Иван Асен III 1279 – 1280

Разклонения

[редактиране | редактиране на кода]
Родословие на Иван Асен I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Асен (родоначалник на династията Асеневци)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Асен I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Асен II
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Урош I
 
 
 
 
 
 
 
Завида
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Анна Диогениса
 
 
 
 
 
 
 
Стефан Неманя
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Елена (Иван Асен I)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
наследник на Роман IV Диоген и Анна Алусиан ?
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ана Неманя
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
наследница на Роман IV Диоген и Анна Алусиан ?
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Византия

Българският цар Мицо Асен след бягството си във Византия основава византийския клон на фамилията Асеневци (Асани).

Деспоти на Морея с име Асен

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Божилов, Иван. Фамилията на Асеневци (1186 – 1460). Sofia, Bulgarian Academy of Sciences, 1985. OCLC 14378091.
  • Vasary, Istvan (2005) „Cumans and Tatars“, Cambridge University Press: pp. 34 – 42
  • Stephenson, Paul (2000): „Byzantium's Balkan Frontier – A Political Study of the Northern Balkans, 900 – 1204“ pp. 289 – 300
  • А. А. Василиев: History of the Byzantine Empire, 1935
  • Djuvara, Neagu. O scurta istorie a romanilor povestita celor tineri. Humanitas, 2008. ISBN 978-973-50-2591-5.* Stelian Brezeanu, Istoria Imperiului Bizantin, Bucuresti, MERONIA, 2007
  • Lexikon des Mittelalters (LMA). München 1980ff. Band 1
  • Edgar Hösch, Karl Nehring & Holm Sundhaussen: Lexikon zur Geschichte Südosteuropas. Böhlau, Wien/Köln/Weimar, Böhlau Verlag 2004, ISBN 3-205-77193-1. S. 62 – 63
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Асеневци.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Божилов, Иван. Фамилията на Асеневци (1186 – 1460). БАН, ISBN 954-430-264-6., 1985, 1994.
  2. ↑ Дуйчев, Иван. Идеята за приемствеността в средновековната българска държава, в: Дуйчев, Иван. Проучвания върху средновековната българска история и култура, София, 1981, с. 74 – 78
  3. ↑ Даскалов 2015, с. 322.
  4. ↑ Fine 1994, с. 12.
  5. ↑ Wolff 1949, с. 167 – 206.
  6. ↑ Entangled Histories of the Balkans - Volume Three: Shared Pasts, Disputed Legacies Balkan Studies Library, Roumen Daskalov, Alexander Vezenkov, Publisher BRILL, 2015, ISBN 9004290362, pp. 289-316.
  7. ↑ „Kalojan, der Griechentöter"
  8. ↑ Даскалов 2015, с. 301, 324.
  9. ↑ Даскалов 2015, с. 301.
  10. ↑ а б Даскалов 2015, с. 350.
  11. ↑ Даскалов 2015, с. 303 – 304.
  12. ↑ Даскалов 2015, с. 321.
  13. ↑ Даскалов 2015, с. 303.
  14. ↑ Мутафчиев, Петър. Произходът на Асеновци, Избрани съчинения, т. ІІ, София 1973, с. 150 – 194
  15. ↑ Cumans and Tatars: Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1185 – 1365, István Vásáry, Cambridge University Press, 2005, ISBN 1-139-44408-5, Introduction.
  16. ↑ Cumans and Tatars: Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1185 – 1365, István Vásáry, Cambridge, University Press, 2005, ISBN 1-139-44408-5, стр. 41 – 42
  17. ↑ Даскалов 2015, с. 322 – 323.
  18. ↑ Даскалов 2015, с. 323 – 324.
  19. ↑ Дуйчев, Иван. „Идеята за приемствеността в средновековната българска държава“, в: Дуйчев, Иван. „Проучвания върху средновековната българска история и култура“, София, 1981, с. 73 – 74
  20. ↑ Edgar Hösch, Karl Nehring & Holm Sundhaussen: Lexikon zur Geschichte Südosteuropas. Böhlau, Wien/Köln/Weimar, Böhlau Verlag 2004, ISBN 3-205-77193-1. S. 62 – 63
Цитирани източници
  • Даскалов, Румен. Вражда за Средновековието: българо-румънските историографски междуособици // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 3. Споделено минало, оспорвани наследства. София, Издателство на Нов български университет, 2015. ISBN 978-954-535-902-6.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
     Портал „История на България“         Портал „История на България“