Дамасо Алонсо Dámaso Alonso | |
Портрет на Алонсо от Хосеп Пла-Нарбона | |
Роден | 22 октомври 1899 г. |
---|---|
Починал | 25 януари 1990 г. |
Професия | поет, писател, филолог, преводач |
Националност | Испания |
Активен период | 1921 – 1990 |
Жанр | лирика, документалистика |
Направление | Поколение '27 |
Награди | награда „Мигел де Сервантес“ (1978) |
Повлиян от
| |
Съпруга | Еулалия Галвариато (1929 – 1990) |
Дамасо Алонсо в Общомедия |
Дамасо Алонсо (на испански: Dámaso Alonso) е испански филолог академик, литературен критик, преводач и поет, автор на произведения в жанра лирика и документалистика (филология). Част е от литературната група писатели Поколение '27.[1][2][3][4][5][6]
Дамасо Алонсо и Фернандес де лас Редондас е роден на 22 октомври 1898 г. в Мадрид, Испания.[1] В ранното си детство живее във Фелгуера, където баща му работи като минен инженер. Баща му умира от туберкулоза, когато Дамасо е двегодишен. Завършва средното си образование през 1914 г. в йезуитския колеж „Ел Рекуердо“ в Мадрид.[4][6] В периода 1917 – 1918 г. следва в университета на августинците в Ел Ескориал. През лятото се запознава с писателя Висенте Алейксандре и се запознама с творчеството на поетите Рубен Дарио и Хуан Рамон Хименес.[4] Това го насочва към кариера в литературата и той следва право в юридическия факултет (където завършва през 1919 г.) и испанска филология във факултета по философия и литература на университета на Мадрид (където завършва през 1921 г.), а по-късно, през 1928 г., получава докторска степен с дисертация върху творчеството на Луис де Гонгора.[1][4]
Работи и специализира в Центъра за исторически изследвания в Мадрид[4] и участва активно в дейностите на Студентската резиденция, където се сприятелява с Федерико Гарсия Лорка, Луис Бунюел, Пепин Бело, Салвадор Дали, Рафаел Алберти и Луис Сернуда.[1][5][6] В периода 1921 – 1923 г. е преподавател в Берлинския университет, а в периодите 1924 – 1926 г. и 1928 – 1929 г. е преподавател по испански език в Кеймбриджкия университет.[4] По това време прави правод на на „Портрет на художника като млад“ от Джеймс Джойс, с когото си кореспондира.[4]
През 1926 г. присъства на основополагащия акт на Поколение '27 в Севиля. През 1929 г. се жени за филоложката и писателка Еулалия Галвариато и двамата заминават като преподаватели в Съединените щати. Преподават в Станфордския университет и в Хънтър Колидж на Колумбийския университет.[4] През 1931 г. отиват в Англия, където до 1933 г. преподава в Оксфордския университет. После е преподавател в университета на Валенсия и университета на Барселона.[6] В периода 1935 – 1936 г., след като е обявен за член-кореспондент на Испанското общество, работи в областта на романската филология в университета на Лайпциг.[2][4]
В началото на гражданската война в Испания, заедно с Хосе Ортега и Гасет, намира убежище в Студентската резиденция, а останалата част от войната прекарва във Валенсия, където сътрудничи на списание „Испанско време“. След края на войната, през 1941 г. става ръководител на катедрата по романска филология в Мадридския университет.[1][4] През 1944 г. получава наградата „Фастенрат“ от Кралската академия за испански език за изследване, в сътрудничество със съпругата си Еулалия Галвариато, върху творчеството на Свети Йоан Кръстни.
През 1945 г. е избран за член на Испанското общество, през 1948 г. става член на Кралската испанска академия, а през 1959 г. на Кралската академия по история.[1][4] През 1951 и 1954 г. отново пътува до САЩ, където води курсове като гост-професор в Йейлския университет, Харвардския университет и др. През 1962 г. става член на Американското философско общество. Пенсионира се през 1968 г. и е избран за директор на Кралската езикова академия, която ръководи до 1982 г.[4][5] Обявен е за почетен член на Мексиканската езикова академия през 1973 г. През 1978 г. получава наградата „Мигел де Сервантес“, най-високото отличие в света на испанската литература.[2]
Литературната му кариера може да бъде разделена на две части. Първите му стихосбирки: „Чисти стихове“ от 1921 г., „Градски поеми“ и „Вятърът и стихът“ от 1925 г. се считат за ранния му период на минимализъм.[4] Зрялото му творчество, в по-свободен и сложен стил[2], е белязано от стихосбирките „Деца на гнева“ (1944) отразяваща мъката му от гражданската война, „Тъмна вест“ (1944), „Човек и Бог“ (1955) и др.[5][6] По-късната му поезия има агностични насоки. Като литературен критик влиянието му е значително с изучаването на испанската барокова поезия, и особено по отношение творчеството на Луис де Гонгора.[2][4]
Дамасо Алонсо умира от инфаркт на 25 януари 1990 г. в Мадрид.[1]
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Dámaso Alonso в Уикипедия на испански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
|