Мишел Фуко

Вижте пояснителната страница за други личности с името Фуко.

---

Мишел Фуко Michel Foucault
френски философ
Роден	15 октомври 1926 г. Поатие, Франция
Починал	25 юни 1984 г. (57 г.) Париж, Франция
Погребан	Франция
Религия	атеизъм
Учил в	Лицей Анри IV Екол нормал (Париж) Парижки университет
Философия
Регион	Философия 20 век
Школа	Континентална философия, структурализъм, постструктурализъм
Интереси	История на идеите, епистемология, етика, политическа философия
Идеи	„Археология“, „генеалогия“, „епистема“, „диспозитив“, „биовласт“, „управленталност – управленческост“, „дисциплинарна институция“, паноптицизъм
Повлиян	Историческа школа Анали, Фридрих Ницше, Луи Алтюсер, Имануел Кант, Жорж Кангилем, Мартин Хайдегер, Жорж Батай, Морис Бланшо, Сьорен Киркегор, Жан-Пол Сартър, Гастон Башлар, Жан Иполит, Жорж Дюмезил, Хегел, Хорхе Луис Борхес, Антонен Арто, Карл Маркс, Антонио Грамши, Фридрих Енгелс, Джереми Бентъм
Повлиял	Джорджо Агамбен, Едуард Саид, Пиер Бурдийо, Ян Хакинг, Джудит Бътлър, Нанси Фрейзър, Фридрих Китлер, Арнолд Дейвидсън, Жил Дельоз, Дона Харауей, Хюбърт Драйфус, Пол Рабиноу, Жак Рансиер, Ханс Слоха, Никола Розе, Парт Чатерджи, Антонио Негри, Майкъл Хард, Роберто Еспозито, Феликс Гатари.
Научна дейност
Област	История, антропология
Работил в	Калифорнийски университет – Бъркли Университет на Бъфало Колеж дьо Франс (1970 – 1984) Университет Париж-VIII Упсалски университет (1954 – 1958) Варшавски университет
Семейство
Съпруга	няма
Подпис
Уебсайт	Страница в IMDb
Мишел Фуко в Общомедия

Мишел Фуко (на френски: Michel Foucault), роден като Пол-Мишел Фуко (Paul-Michel Foucault) (15 октомври 1926 в Поатие – 25 юни 1984 в Париж), е френски философ, социолог, историк, създател на теорията за „археология на знанието“. Имал е професура в Колеж дьо Франс с определение в титлата „История на системите на мисълта“, преподавал е също в САЩ – в Университета на Бъфало и в Калифорнийския университет в Бъркли.

Фуко е известен най-вече със своите критически изследвания на социалните институции, особено психиатрия, медицина, хуманитарни науки, системи на затвор, както и с неговата работа върху история на човешката сексуалност. Неговите изследвания върху властта, отношенията във властта, знанието и дискурса са широко обсъждани.

През 60-те години Фуко е асоцииран със структурализма – течение, от което той се дистанцира. Той отрича постструктуралистките и постмодернистки етикети, които често по-късно са му прикачвали, като е предпочитал да се класифицира неговата мисъл като критическа история на модерността, произлизаща от Имануел Кант.

Фуко е в частност повлиян от творчеството на Ницше, неговата „генеалогия на знанието“ е с директни алюзии към Ницшевата генеалогия на морала. В късно интервю съвсем конкретно заявява: „Аз съм ницшеанец“ ^[1].

През 2007 г. Фуко е посочен като най-цитирания интелектуалец в хуманитарните науки от Наръчника за висше образование на в. „Таймс“. ^[2]

Биография

Детство

Фуко е роден на 15 октомври 1926 г. в Поатие като Пол-Мишел Фуко в аристократично провинциално семейство, баща му Пол Фуко е известен хирург и се е надявал синът му да го наследи в професията ^[3]. Ранното образование на Фуко е било микс от успех и посредственост, докато не започва да посещава йезуитския колеж Сент Станисла, където се отличава ^[4][5]. През този период Поатие е част от Виши и после е под германска окупация. След Втората световна война Фуко е приет в престижния Екол Нормал Сюпериор (кампус на улица Улм), традиционен път към постигане на хуманитарна кариера във Франция.

Екол Нормал Сюпериор

Животът на Фуко по време на обучението в Екол Нормал е труден, той страда от остра депресия ^[6]. Като резултат отива да види психиатър. По това време Фуко се увлича по психологията. Той получава лиценз, еквивалентен на българското бакалавър, по психология, една нова квалификация във Франция по това време, в допълнение със степен по философия през 1952. Той особено се увлича по клиничната психология, където се докосва до мислители като Лудвиг Бинсвангер.

Фуко се присъединява към Френската комунистическа партия от 1950 до 1953. Въведен е в партията от неговия ментор Луи Алтюсер, но скоро губи своите илюзии както по отношение на политиката, така и по отношение на философията на партията ^[7]. Различни хора, като историка Еманюел Льо Роа Ладюри разказват, че Фуко никога не е участвал активно, за разлика от множеството други членове.

Ранна кариера

Фуко се проваля на изпита за преподаване в публичните училища през 1950 г., но го взима на следващата година. След кратко преподаване в Екол Нормал той печели позиция в Университета на Лил, Северна Франция, където от 1953 до 1954 г. преподава психология. През 1954 г. Фуко публикува първата си книга Душевна болест и личност (Maladie mentale et personnalité), работа, от която по-късно ще се отрече. В този момент Фуко не е заинтересован от преподавателската кариера и предприема дълго изгнаничество от Франция. През 1954 г. той служи като културен делегат на Франция в Университета в Упсала в Швеция – позиция, която Жорж Дюмезил му урежда като приятел и ментор. През 1958 г. Фуко напуска Упсала и за кратко има позиция във Варшавския университет и в Университета в Хамбург.

Фуко се завръща във Франция през 1960 г., за да завърши своя докторат и за да заеме пост по философия в университета на Клермон-Феран. Там той среща философа Даниел Дефер, който ще бъде негов партньор в личния живот в течение на 20 години ^[8]. През 1961 г. той спечелва своя докторат, като написва две тези (обичайната практика във Франция): „основна“ теза, озаглавена Лудост и безумие: история на лудостта в класическата епоха (Folie et déraison: Histoire de la folie à l'âge classique, превеждан и издаден, вкл. в България като История на лудостта в класическата епоха) и „второстепенна“ теза, представляваща превод и коментари на Кантовата Антропология от прагматично гледище. Лудост и безумие е изключително добре приета. Фуко продължава след това с енергично публикуване, през 1963 г. публикува Раждането на клиниката (Naissance de la Clinique), Реймон Русел и преиздава своята книга от 1954 г. Душевна болест и психология (Maladie mentale et psychologie), от която отново ще се откаже.

След като Дефер е изпратен в Тунис за неговата военна служба, Фуко се премества на позиция в Туниския университет през 1965 г. Той публикува Думите и нещата (Les Mots et les choses) по време на пика на структурализма през 1966 г. и скоро е поставен в групата на учени като Жак Лакан, Клод Леви-Строс и Ролан Барт като най-новата вълна от мислители, които ще обърнат екзистенциализма популяризиран от Сартър. Фуко прави множество скептични забележки относно марксизма, което вбесява голям брой леви критици, но по-късно твърдо отрича структуралисткия етикет ^[9]. Той все още е в Тунис по време на студентските бунтове от 1968 г., където е силно емоционално въвлечен в локалните студентски бунтове по-рано същата година. През есента на 1968-а се завръща във Франция, където през 1969 г. публикува Археология на знанието (L'archéologie du savoir) – методологичен отговор на неговите критици.

Години след 1968-а

През 1968 г. френското правителство създава нов експериментален университет Париж VIII във Венсан, и назначава Фуко за глава на философския департамент през декември същата година ^[10]. Фуко назначава основно млади леви в академията, например Джудит Милър, и техния радикализъм провокирал Министерството на образованието на Франция, което се противопоставило на факта, че много от курсовете били със заглавия, съдържащи фразата „марксистко-ленинистки“. Министерството издало декрет, че студентите от Венсан няма да имат възможност да бъдат преподаватели в гимназии ^[11]. Както е общоизвестно, Фуко се присъединява към студентите в окупирането на административните сгради и в бой с полицията.

Преподаването на Фуко във Венсан е кратко, а през 1970 г. той е избран в най-престижната академична институция във Франция, Колеж дьо Франс, като професор по История на системите на мислене. Неговата политическа активност се усилва и неговия партньор Дефер се присъединява към ултрамаоистката организация Gauche Proletarienne (GP, Пролетарска левица). Фуко помага за създаването на Група за информация относно затворите (на френски: Groupe d'Information sur les Prisons или GIP) за даване на възможност на затворниците да получат гласност за техните проблеми. Това съвпада с обръщането на Фуко към изучаване на дисциплинарните институции в книгата Надзор и наказание (Surveiller et Punir), която „разказва“ за микровластовите структури, развити от западните общества през 18 век със специален фокус върху затворите и училищата.

По-късни години

В края на 70-те години политическият активизъм във Франция приключва с разочарованието и загубата на илюзии на много леви интелектуалци ^[12]. Голям брой млади маоисти изоставят техните стари вярвания, за да станат така наречените „нови философи“, често цитирайки Фуко като основно повлиял ги, ситуация, по повод на която Фуко има смесени чувства ^[13]. В този период Фуко започва шесттомен проект, озаглавен История на сексуалността (Histoire de la sexualité), който той така и не завършва. Неговият първи том е публикуван под заглавието Волята за знание (La Volonté de Savoir) през 1976 г. Вторият и третият том не се появяват още осем години, като изненадват читателите с техния тематичен предмет (класически гръцки и латински текстове), подход и стил, особено фокусът на Фуко върху човека като субект, концепция, която някои погрешно са смятали, че той преди това е пренебрегвал.

Фуко започва да прекарва повече време в САЩ в Университета в Бъфало, където има лекция при първата си визита в САЩ през 1970 г., и особено в Университета на Бъркли. През 1975 г. той взима ЛСД на Забриски пойнт в Националния парк Долина на Смъртта, което по-късно нарича най-прекрасното прекарване в живота си^[14].

Гробовете на Мишел Фуко, на майка му и на баща му във Вандьор дю Поату, близо до Поатие

През 1979 г. Фуко на два пъти посещава Иран, като взима дълги интервюта с политически протагонисти в подкрепа на новото временно управление, установено малко след Иранската революция. Множеството му есета върху Иран, публикувани в италианския вестник Кориере дела сера, се появяват на френски едва през 1994 г., а на английски чак през 2005 г. Тези есета предизвикват известни несъгласия, като някои коментатори твърдят, че Фуко е бил недостатъчно критичен към новия режим ^[15].

В по-късните години на философа интерпретаторите на работата на Фуко се опитват да разглеждат проблемите, свързани с факта, че късният Фуко изглежда е в напрежение с по-ранната си философска работа. Когато този въпрос е повдигнат през 1982 г. в интервю, Фуко казва: „Когато хората казват 'Ето, ти мислеше това преди няколко години и сега казваш нещо друго', а моят отговор е... [смее се] 'Добре, мислите ли, че аз съм работил толкова усилено всичките тези години за да казвам едно и също нещо и да не се променям?'“ ^[16]. Той отказва да се идентифицира като философ, историк, структуралист или дори марксист, твърдейки че „Основният интерес в живота и работа е да бъдеш нещо друго, което не си бил в началото" ^[16] По подобен начин той предпочита да не твърди, че представя кохерентен и безвремеви „блок от знание“, но предпочита и желае неговите книги „да са нещо като кутия за инструменти, в която другите могат да тършуват, за да открият инструмент, който могат да използват винаги, когато пожелаят в тяхното собствено поле... Аз не искам да пиша за аудитория, аз пиша за потребители, не за читатели“ ^[17]

Фуко умира от свързано със СПИН заболяване в Париж на 25 юни 1984 г. Той е първата известна френска личност, за която има информация, че е имала СПИН. Малко се знае за заболяването по онова време ^[18] и има някои противоречия оттогава ^[19]. На първата страница на Льо Монд, където е публикувана новината за смъртта му, не се е споменавало нищо за СПИН, макар че е било споменато, че е починал от масивна инфекция. Преди смъртта си Фуко унищожава повечето от ръкописите си и в завещанието си забранява да се публикува онова, което може да е пропуснал.

Трудове

История на лудостта в класическата епоха

Книгата изследва идеите, практиките, институциите, изкуството и литературата свързани с лудостта в западната история. Фуко започва своята история в Средните векове, описвайки социалното и физическо изключване на прокажените. ^[20] Той твърди, че след основното изчезване на проказата, лудостта започва да заема мястото на изключване. Корабът на глупците от 15 век е една литературна версия на такава изключваща практика, буквално на изпращането на хора далеч с кораби. През 17 век Европа, в движение, което Фуко нарича Голямото затваряне, „безумните“ членове на обществото са затворени и институционализирани ^[21]. През 18 век лудостта става обратното на Разума, а през 19 век се превръща в душевно заболяване.

Раждането на клиниката

Раждането на клиниката проследява развитието на медицинската професия и специфично институцията на клиниката (clinique).

Реймон Русел

Това е единствената работа на Фуко върху литературата; Фуко признава: „В голяма степен това е книгата, която написах най-лесно и с най-голямо удоволствие“. Тук Фуко изследва теория, критицизъм и психология в текстовете на Реймон Русел, един от бащите на експерименталното писане, чиято работа е обичана от Кокто, Дюшан, Бретон, Роб-Грийе, Жид и Джакомети.

Думите и нещата

Книгата (преведена на английски като Порядъкът на нещата) започва с обширна дискусия върху картината на Диего Веласкес Лас Менинас, нейният комплексен аранжимент от линии на погледа, скритост и видимост ^[22]. И тогава развива централния си тезис: всички периоди в историята са притежавали специфична подлежащи условия за истина, които конституират кое е приемливо, например, за научен дискурс. Фуко твърди, че тези условия на дискурса се променят с времето, с големи и в някаква степен внезапни промени, от епистемата на един период в друга ^[23].

Ницшеанската критика на Просвещенските ценности в Думите и нещата става влиятелна за културната история.

Тази книга на Фуко го прави известна интелектуална фигура във Франция ^[24].

Археология на знанието

Градска градинка „Мишел Фуко“ в Париж, 5 арондисман

Фуко насочва своя анализ към „изказа“ (énoncé), основна единица на дискурса. „Изказът“ има много специфично значение в Археологията: той денотира онова, което прави пропозициите, изказванията или речевите актове смислени и притежаващи значение. В контраст с класическите структуралисти Фуко не вярва, че значението на семантичните елементи е априорно на тяхната артикулация ^[25]. Изказите конституират мрежа от правила, установяващи кое е смислено, и предпоставките за правенето на смислени пропозиции, изказвания и речеви актове. Все пак „изказите“ са също така „събития“, защото подобно на много други правила те възникват в определено време. В зависимост дали се подчинява или не на тези правила на значението, граматически вярното изречение все така може да няма смисъл, както и обратното – граматически невярното изречение може да бъде смислено.

Надзор и наказание

Книгата Надзор и наказание. Раждането на затвора е публикувана на френски (Surveiller et punir: Naissance de la prison) през 1975. Надзор и наказание започва с графично описание на бруталната публична екзекуция на Робер-Франсоа Димен през 1757, който се е опитал да убие Луи XV, а после противопоставя сиво разписание на затвор от 80 години по-късно. След това изследва как за толкова кратко се е развила такава голяма разлика във френското публично наказание. Това са „моментални снимки“ на два типа от „технологиите на наказанието“, както ги нарича Фуко. Така че в тази книга Мишел Фуко разглежда промените в наказателните институции на запада, настъпили през вековете на преход от предмодерност към модерност (17 – 19 век):

• Предмодерност

1. публична екзекуция за сплашване на населението
2. затворът е място за наказание
3. престъпникът е морално лош и трябва да бъде наказан

• Модерност

1. екзекуция зад стените на затвора, извън погледа на населението
2. затворът е институция за превъзпитание
3. престъпникът е неправилна личност, която трябва да бъде „поправена“

Домодерното кърваво и показно наказание Фуко нарича „монархическо“, а модерното безлично наказание – „дисциплинарно“. Домодерното наказание служи като „назидание“ на зрителите, за да укрепи в тях „вътрешната принуда“, докато модерното наказание е елемент от система на „безкрайно наблюдение и контрол“. Преди 200 години човек е разкъсан на екзекуция, защото монархът няма възможност да наблюдава и контролира своите поданици. Модерната власт, на своя страна, имаща на разположение нови технологии, безкрайни документи свързани с всеки един човек – наказва безлично, но за сметка на това сферата на наблюдението и контрол е прехвърлила отдавна териториите на затвора, болницата и лудницата, и е заляла целия живот на гражданина.

История на сексуалността

В трите тома (1976 – 1984) на този труд Фуко разглежда белезите и елементите на легитимното и нелегитимното сексуално поведение през езическата античност, християнската античност и християнското средновековие. Разглежда:

• представите за здравословен/нездравословен живот,
• представите за морален/неморален живот,
• представите за хетеросексуални отношения,
• представите за хомосексуални отношения.

Разглежда се и философският дебат от началото на новата ера, между езически философи, наблягащи върху „естествената нужда“ мъже да се обичат, подкрепят и разбират, както мъж и жена не могат, и нови християнски философи, твърдящи че напротив, мъж и жена могат да имат също толкова пълноценни и много „по-морални“ отношения, от тези на мъж с мъж. Фуко е искал да напише и четвърти том, центриран изцяло върху ранното християнство и сексуалността, но умира преди да завърши този проект. Оставеният ръкопис е обработен и издаден през 2018 г. под заглавието Признанията на плътта.^[26]

Лекции

От 1970 до неговата смърт през 1984, от януари до март всяка година без 1977, Фуко дава курс от публични лекции и семинари седмично в Колеж дьо Франс като условие за неговата професура там. Всички тези лекции са записани на касета и транскриптите на Фуко също са запазени. През 1997 тези лекции започват да се публикуват на френски, като са излезли девет тома.

Критика

Някои теоретици поставят под въпрос степента, в която Фуко може да смятан за етически „неоанархист“, заради това, че се самопосочва като създател на „нова политика на истината“, или обратното, като нихилист и неподчиняващ се „неофункционалист“. Жан-Пол Сартър, в рецензия върху Думите и нещата описва немарксисткия Фуко като „последния отбранител на буржоазията“ ^[27]

Юрген Хабермас описва Фуко като „криптонормативист“ скрито разчитащ на същите просвещенски принципи, които се опитва да деконструира. Централен за този проблем е начинът, по който Фуко изглежда се опитва да остане едновременно кантианец и ницшеанец в неговите подходи.

Речник на Мишел Фуко

• Архив (фр. Archive)
• Биополитика (Biopolitique)
• Биовласт (Biopouvoir)
• Власт (Pouvoir)
• Генеалогия (Généalogie)
• Дискурс (Discours)
• Диспозитив (Dispositif)
• Управляемост (Gouvernementalité)
• Дисциплинарна институция (Institution disciplinaire)
• Епистема (Epistémè)
• Паноптизъм (Panopticism)
• Изказ (Énoncé)
• Видимости (Visibilités)
• Хетеротопия (Hétérotopie)

Библиография

На български

• Душевна болест и психология, Критика и хуманизъм, 2006

Maladie mentale et personnalité, PUF, Paris, 1954, редактирана като Maladie mentale et psychologie, 1995 (английски – Mental Illness and Psychology)

• История на лудостта в класическата епоха, изд. ЕА, 1996

Histoire de la folie à l'âge classique – Folie et déraison, Plon, Paris, 1961

• Раждане на клиниката, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 1994

Naissance de la Clinique – une archéologie du regard médical, PUF, Paris, 1963

• Думите и нещата, „Наука и изкуство“, София, 1992

Les mots et les choses – une archéologie des sciences humaines, Gallimard, Paris, 1966

• Археология на знанието, София, изд. „Наука и изкуство“, 1996

L'archéologie du savoir, Gallimard, Paris, 1969

• Надзор и наказание. Раждането на затвора, УИ „Св. Климент Охридски“, 1998

Surveiller et punir, Gallimard, Paris, 1975

• История на сексуалността (1976 – 1984, френски – Histoire de la sexualité, английски – The History of Sexuality)
  • Том I. Волята за знание (1976, френски – La Volonté de savoir, английски – The Will to Knowledge)
  • Том II. Употребата на удоволствието, изд. ЕА, 1994

  L'Usage des plaisirs, 1984 (английски – The Use of Pleasure)

  • Том III. Грижата за себе си (1984, френски – Le Souci de soi, английски – The Care of the Self)
• Власт/Познание

Power/Knowledge (1980) – антология, издадена на английски език

Власт. Антология от текстове (съдържанието не съвпада с англоезичното), Критика и хуманизъм, 1997

• Анормалните. Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974 – 1975, изд. ЛИК, 2000 (1974 – 1975, лекции от Колеж дьо Франс)

Les anormaux (английски – Abnormal)

• Трябва да защитаваме обществото. Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1975 – 1976, изд. ЛИК, 2003 (1975 – 1976, лекции от Колеж дьо Франс)

Il faut défendre la société (английски – Society Must Be Defended)

• Управляването на себе си и на другите (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс, 1982 – 1983), София: Критика и хуманизъм, 2016 (547 стр.) ISBN 978-954-587-196-2
• Генеалогия на модерността (Антология от текстове), УИ „Св. Климент Охридски“, София, 1992
• Просвещение и критика (Антология от текстове), Критика и хуманизъм, София, 1997
• Смелостта за истината, (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс, 1983 – 1984) София: Критика и хуманизъм, 2021;

Вижте също

• Себе-психология

Източници

1. Nik Farrell Fox, The New Sartre: Explorations in Postmodernism, Continuum, via Google Books, p. 169
2. The most cited authors of books in the humanities, timeshighereducation.co.uk
3. ((en)) Adams, Bert (2002). Contemporary Sociological Theory. Thousand Oaks: Pine Forge Press. p. 237. ISBN 0-7619-8781-9
4. ((en)) Smart, Barry (1994). Michel Foucault. New York: Routledge. p. 19. ISBN 0-415-08887-9
5. ((en)) Dosse, François (1997). History of Structuralism. Minneapolis: University of Minnesota Press. p. 148. ISBN 0-8166-2241-8
6. Foucault, Michel (2006). History of Madness. New York: Routledge. p. V. ISBN 0-415-27701-9
7. ((en)) Morris, Brian (1991). Western Conceptions of the Individual. Oxford: Berg. p. 428. ISBN 0-85496-801-6
8. ((en)) Halperin, David (1997). Saint Foucault. Oxford University Press, USA. p. 214. ISBN 0-19-511127-3
9. Dosse, François (1997). History of Structuralism. Minneapolis: University of Minnesota Press. p. 79. ISBN 0-8166-2370-8
10. ((en)) Hitchcock, Louise (2008). Theory for Classics. New York: Routledge. p. 124. ISBN 0-415-45497-2
11. ((en)) Hitchcock, Louise (2008). Theory for Classics. New York: Routledge. p. 124. ISBN 0-415-45497-2
12. ((en)) Hazareesingh, Sudhir (1991). Intellectuals and the French Communist Party. Oxford: Clarendon Press. p. 166. ISBN 0-19-827870-5
13. Peter Dews, „The Nouvelle Philosophie and Foucault“, Economy and Society 8(2) (May 1979), pp. 127 – 71.
14. David Macey (1995). The Lives of Michel Foucault: A Biography. Vintage. ISBN 0-679-75792-9
15. Иранското противоречие е често коментирано във френската литература. Виж например Eribon, Didier ((1989)1991). Michel Foucault. Harvard University Press. и Paul Veyne (2008). Foucault. Sa pensée, sa personne. Albin Michel.
16. ((en)) David Gauntlett. Media, Gender and Identity, London: Routledge, 2002
17. Michel Foucault (1974). 'Prisons et asiles dans le mécanisme du pouvoir' in Dits et Ecrits, t. II. Paris: Gallimard, 1994, pp. 523 – 4)
18. So Little Time: A year-by-year history of the AIDS epidemic Архив на оригинала от 2009-04-08 в Wayback Machine.. AIDS Education Global Information System. Посетен на 4 февруари 2008
19. O'Farrell, Claire. "Letter to The Times Literary Supplement (непубликувано) Архив на оригинала от 2012-03-20 в Wayback Machine.". Letter written in 2002 in the context of a controversy over Foucault's death from AIDS. Линк от 4 февруари 2008
20. ((en)) Torrey, E. (2001). The Invisible Plague. New Brunswick: Rutgers University Press. p. 303. ISBN 0-8135-3003-2
21. ((en)) Still, Arthur (1992). Rewriting the History of Madness. New York: Routledge. p. 119. ISBN 0-415-06654-9
22. ((en)) Gresle, Yvette. Foucault's 'Las Meninas' and art-historical methods Архив на оригинала от 2011-05-21 в Wayback Machine.. Journal of Literary Studies, Посетен на 1 декември 2008
23. Holub, Robert (1992). Crossing Borders. Madison: University of Wisconsin Press. p. 57. ISBN 0-299-13274-9
24. ((en)) Booker, Keith (1996). A Practical Introduction to Literary Theory and Criticism. New York: Longman. p. 122. ISBN 0-8013-1765-7
25. ((en)) Gutting, Gary (1994). The Cambridge Companion to Foucault. Cambridge: Cambridge University Press. p. 231. ISBN 0-521-40887-3
26. Foucault M., Les aveux de la chair, edition par Frédéric Gros, Paris: Gallimard, 2018, ISBN 978-2-07-270034-7
27. Sartre, Jean-Paul, in L'Arc no. 30, Oct. 1966, pp. 87 – 88.

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Michel Foucault в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

Уикицитат

Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мишел Фуко.

Общомедия

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Мишел Фуко.

На български

• Откъси от „Паноптизмът“ и „За другите пространства“, Литернет
• „Сексуалност и власт. Лекция“, сп. „Факел“, 2003, кн. 2 – 3
• „Порядъкът на дискурса“ (встъпителна лекция в Колеж дьо Франс, изнесена на 2 декември 1970) Архив на оригинала от 2008-07-20 в Wayback Machine., Mastilo.info
• Дискусия на Ноам Чомски с Мишел Фуко (видеозапис с български субтитри) Част 1, Част 2, VBox
• Произведения на Мишел Фуко в Моята библиотека

На други езици

• ((en)) Глава първа от „Надзор и Наказание“ Архив на оригинала от 2008-05-09 в Wayback Machine.
• ((en)) Статия, посветена на „Историята на сексуалността“
• ((en)) foucault.info
• ((en)) ((fr)) Английска и френска библиография

Трудове, достъпни онлайн

• ((en)) Въведение в кантовата Антропология, оригинална версия, превод, 2002
• ((en)) „Културата на себето“ – онлайн аудиозаписи на Фуко в УК Бъркли, април 1983
• ((en)) Хранилище за текстове от Foucault.info (откъси от „Надзор и наказание“, „Археология на знанието“, „Хетеротопия“, „Моне“, „Пиер Ривиер“, „Просвещението“ и други)
• ((en)) „За какво мечтаят иранците?“ – откъс от Фуко и иранската революция