Проклетият Лийдс Юнайтед | |
The Damned United | |
Режисьори | Том Хупър |
---|---|
Продуценти | Анди Харис Грейни Мармиън |
Сценаристи | Питър Морган (сценарий) Дейвид Пийс (роман) |
В ролите | Майкъл Шийн Тимъти Спол Калъм Мийни Джим Броудбент Стивън Греъм |
Музика | Робърт Лейн |
Оператор | Бен Смитард |
Разпространител | Сони Пикчърс |
Премиера | 27 март 2009 25 септември 2009 |
Времетраене | 97 минути |
Страна | Великобритания |
Език | английски |
Бюджет | 5 милиона паунда |
Външни препратки | |
IMDb Allmovie |
„Проклетият Лийдс Юнайтед“ (оригинално заглавие The Damned United) е британски игрален филм от 2009 година на режисьора Том Хупър по адаптиран сценарий на Питър Морган, базиран на едноименния роман на Дейвид Пийс. Оператор е Бен Смитхард. Музиката във филма е композирана от Робърт Лейн.
Във филма се разказва от гледната точка на футболния треньор Брайън Клъф за неуспешния му 44-дневен престой начело на „Лийдс Юнайтед“, като действието е прекъсвано от моменти от успешната му кариера в „Дарби Каунти“ преди присъединяването му към „Лийдс“.
В Обединеното Кралство и Ирландия филмът заработва 3 604 339 щатски долара, а в световен мащаб – общо 4 049 741 долара.[1] Във филма са монтирани и истински кадри от мачове на „Дарби Каунти“.
След като не успява да класира Англия на СП 1974, треньорът Алф Рамзи е уволнен, а неговото място заема Дон Реви, който дотогава е начело на Лийдс Юнайтед и е спечелил много отличия с отбора. Мястото на Реви в Лийдс заема Брайън Клъф, бивш треньор на Дарби Каунти, известен с яростната си критика по отношение на грубата и нечестна игра на Лийдс под ръководството на Реви.
Конфликтът между Клъф и Реви се корени в мач за ФА Къп през сезон 1967/1968 между Лийдс, тогава на първо място в Първа английска дивизия, и Дарби, по това време в дъното на Втора дивизия. Клъф изпитва респект и уважение към Реви, но също така смята, че Реви не е по-различен човек от него, още повече че двамата са от един квартал на Мидълзбро. Реви обаче игнорира Клъф – при пристигането си на стадиона на Дарби[2] не успява да разпознае Клъф сред останалите посрещачи, след мача не се здрависва с него и не приема да изпият по чаша вино. Оттук започва и ненавистта на Клъф към Реви. Мачът от своя страна е оспорван, а Дарби губи с 2:0. От една страна Клъф отдава вината за загубата на грубата игра на Лийдс, но от друга признава, че неговият отбор е изостанал в техническо отношение. Реакцията на Клъф и помощникът му Питър Тейлър е закупуването на ветерана Дейв Маккай и няколко по-млади играчи. Стиснатият президент на отбора Сам Лонгсън никак не е доволен от покупките, още повече че Клъф и Тейлър не са се консултирали с него преди да ги направят. През 1969 г. Дарби печели титлата във Втора дивизия и промоция за Първа. При следващата среща с шампиона Лийдс обаче е разбит с 5:0.
Сюжетът се връща в настоящата 1974 г. На първата си тренировка Клъф успява да настрои играчите на Лийдс срещу себе си, казвайки им, че първото нещо, което трябва да направят, е да изхвърлят всичките си медали на боклука, защото не са спечелени по честен начин. Първият мач на Клъф начело на Лийдс е финала за Чарити Шийлд срещу Ливърпул. Лийдс губи след изпълнение на дузпи, а капитанът Били Бремнър и Кевин Кийгън от Ливърпул са изгонени, защото се сбиват. Само седмица преди това Клъф изисква от играчите си да играят честно и без грубости. Бремнър е наказан за два месеца.
Обратно в миналото, Дарби печели шампионската титла на Англия през 1972 г., което им дава право на участие в турнира за Купата на европейските шампиони. В полуфинален мач Дарби се изправя срещу Ювентус. Преди тази среща обаче Дарби има мач за първенство срещу Лийдс. Лонгсън предлага на Клъф да не пуска в игра някои титуляри, за да ги запази за Ювентус. За Клъф обаче този мач е въпрос на чест и пуска най-добрите си играчи. Вследствие на грубата игра на Лийдс много от тях получават контузии, а след мача Бремнър иронично пожелава на Клъф успех в Европа.[3] Логично Ювентус побеждава и след равенство в реванша изхвърля Дарби от турнира. По-късно същата година Тейлър е покосен от инфаркт, а Клъф се опитва да получи вот на доверие от борда на директорите, подавайки своята и на Тейлър оставки. За негов ужас обаче шефовете не само ги приемат, но също така им забраняват да стъпват на стадиона на Дарби. Клъф се надява, че скоро ще променят мнението си, още повече, че играчите и феновете заемат неговата страна. Надеждите на Клъф са попарени, когато за треньор е назначен Дейв Маккай. Веднага след това Клъф и Тейлър получават оферта да поемат Брайтън & Хоув Албиън. Едно от условията, които Клъф поставя на президента на Брайтън & Хоув е да им плати почивка на Майорка. По време на почивката обаче Клъф получава оферта от Лийдс, която приема.[4] Тейлър предпочита да спази договорката си с Брайтън & Хоув, знаейки, че каквото и да постигнат двамата начело на Лийдс, той все още ще бъде известен като „Отборът на Реви“ и след жестока свада с Клъф всеки поема по пътя си.
Действието се връща към 1974 г. – без капитана Бремнър и с много напрежение между Клъф и играчите началото на сезона е най-лошото за отбора от 15 години – една победа и две равенства от първите шест мача. След като футболистите се оплакват на ръководството, то решава да уволни Клъф. Последният обаче успява да си издейства солидно обезщетение. Клъф приема да даде интервю за Йоркширската телевизия, без да знае, че на него ще присъства и Дон Реви. Най-накрая двамата се изправят един срещу друг. В ефир Клъф обвинява Реви че е безсърдечен и нечестен, като човек и като треньор. Реви не остава длъжен нарича Клъф непреклонен и егоцентричен. Клъф припомня как Реви не го е уважил на мача за купата през 1968 г., а Реви се оправдава, заявявайки, че тогава не е знаел кой точно е онзи треньор – новак в професията (доста спорно оправдание, защото Реви е известен със задълбоченото си проучване на всеки един съперник). След интервюто Клъф отива в Брайтън, за да се извини на Тейлър, буквално падайки на колене, и в крайна сметка двамата се сдобряват.
В епилога на филма зрителите научават, че Дон Реви се проваля начело на Англия и след това никога повече не тренира в родината си, прекарвайки остатъка от кариерата си в Близкия изток. Брайън Клъф и Питър Тейлър отново се събират начело на Нотингам Форест, печелейки шампионата на Англия и две Купи на европейските шампиони. Филмът завършва с думите, че Клъф е най-великият английски треньор, който никога не е водил националния тим на страната.
Филмът, също както и книгата, е приет противоречиво. Никой не отрича добрата игра на актьорите, но мнозина са тези, които не одобряват представянето на Клъф в лоша светлина като самоуверен, егоцентричен и надменен човек. Много са фактическите грешки, а някои от тях водят до негативния образ на Клъф. Самото семейство на Клъф бойкотира филма,[5] това правят и много от другите близки до Клъф хора.[6] Спортният журналист от BBC Пат Мърфи преброява 17 фактически грешки след като гледа филма два пъти. Авторът на книгата Дейвид Пийс я определя като „фикция базирана на факти“[7], в която са примесени художествена измислица, слухове и факти; следователно филмът също трябва да се приема като такъв.