Алексей Саврасов
| Алексей Саврасов Алексей Саврасов | |
| руски художник | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 26 септември 1897 г. (стар стил)
|
| Погребан | Ваганковско гробище, Пресненски район, Русия |
| Учил в | Московско училище за живопис, скулптура и архитектура |
| Кариера в изкуството | |
| Жанр | пейзажна живопис |
| Учители | Карл Рабус |
| Направление | реализъм |
| Известни творби | „Гарваните долетяха“ |
| Повлиял | Исак Левитан, Сергей и Константин Коровини, Сергей Светолавски |
| Алексей Саврасов в Общомедия | |
Алексей Кондратиевич Савр̀асов е руски художник реалист с голяма дарба и трагична съдба. Той е един от най-добрите руски пейзажисти, преподавател по пейзажна живопис, един от членовете-учредители на обществото на Передвижниците.[1] В историята на руската живопис остава като създател на руския лиричен пейзаж.[2]
Детство
[редактиране | редактиране на кода]Алексей Саврасов е роден на 12 май 1830 година в Москва, в семейството на дребен галантериен търговец.[1] Детството си прекарва в различни части на Замоскворечието, квартал срещу Кремъл, на отсрещния бряг на реката. Влечението му към рисуването се проявява от най-ранна детска възраст. 19-годишен Алексей вече е самоук художник, овладял техниката на работа с акварел и гваш. Рисува пейзажи с изображения на модни за онова време романтични мотиви като „Изригването на Везувий“ и „Буря в морето“, които продава на евтини цени.[2]
През 1844 година Алексей постъпва в Московското училище по живопис, скулптура и архитектура. Почти веднага го напуска заради болестта на майка си и протестите на баща си, който го вижда като помощник в семейната търговия и даже го изгонва от дома им на тавана, „заради страст към живописта“. Чак през 1848 година успява да продължи образованието си в художественото училище и то благодарение на няколко ученика, преподавателя Карл Рабус и началника на полицията в Москва генерал-майор Лужин.[2] Започва като ученик в класа по пейзажна живопис при талантливия педагог Карл Рабус, известен с бащинското си отношение към своите ученици. Преподавателят подготвя професионално младите художници и ги приучава към самостоятелно търсене на нови идеи и концепции.[1] Още през същата година младият художник е отличен като ученика, представил най-добрите ескизи. През следващата година със средства на мецената Лихачов пътува из Украйна и донася серия от интересни пейзажи, които карат критиците да говорят за него като за надежда на руското изкуство.[2]
През 1850-те години, в картините и рисунките на Алексей се забелязват опити за преодоляване на академичните традиции и се наблюдават самостоятелни решения на художествения замисъл. През лятото на 1850 година рисува серия пейзажи от околностите на Москва. Едни от най-ранните му работи са етюдите „Камък в гората при „Разлива“ и „Изглед от околностите на Москва с имение и две женски фигури“. И двете са рисувани през 1850 година.[1] За тези картини получава званието „художник“, а Съветът на московското общество на художниците решава, че е достатъчно зрял за да приключи обучението си.[3]
Младост
[редактиране | редактиране на кода]
Следващата година може да се нарече „период на бурите“, тъй като художникът прави серия пейзажи с изобразени бури и лошо време.[3] По-майсторски изпълнена и по-зряла е картината „Поглед към Кремъл от Кримския мост в лошо време“. Това е пейзажът, който донася на младия художник първото признание.[1] От този момент Саврасов започва да населва картините си не с фигури на байроновски мечтатели или щастливи селяни, а с реални хора – рибари, пчелари, селяни, с техните ежедневни вълнения и тревоги.[3]
В развитието на творчество на художника от онова време сериозна роля играят пейзажите от Подмосковието и тези, рисувани при пътуването му в Украйна. В резултат от това пътуване се появяват пейзажите „Степта през деня“, „Разсъмване в степта“ и „Поглед към Киев“, всички рисувани през 1852 година.[1]
Творбите, показани през 1854 година на изложбата на Художественото училище привличат вниманието на великата княгиня Мария Николаевна Романова, президент на Художествената академия. Тя закупува една картина и предлага на художника да замине в нейната извънградска резиденция за да рисува. Там той създава няколко пейзажа, а два от тях са толкова добри, че Съветът на академията присъжда на 24-годишния младеж званието академик. Това са картините „Морски бряг в покрайнините на Ораниенбаум“ и „Изглед от покрайнините на Ораниенбаум“. Втората картина е закупена от Павел Третяков, две години след излагането ѝ.[3]
Успешното начало дава смелост на начинаещия художник и през 1855 създава пейзаж с по-сложна композиция – „Изглед от село Куцнево край Москва“, а три години по-късно – и „Изглед от околностите на Москва при залез“. В пейзажите от Подмосковието от 1850-те години се появява характерната за работите на Саврасов склонност към възвишено възприятие на природата. Именно тази романтична черта се усеща в картините „Борове от Гусарево“ (1850-те), „Стари борове“ (1854), „Стар дъб в скалата над реката“ (1857). Те са изпълнени с графично майсторство и при тях може да се проследи постепенното усложняване на задачите, които авторът си поставя.[1]
През 1857 година Саврасов се жени за София Херц, сестра на неговия съученик и приятел Константин Херц и изкуствоведа Карл Херц, основател на катедрата по история на изкуствата в Московския университет. По същото време получава предложение да замени на поста му починалия Рабус.[4] Така Саврасов става преподавател и ръководител на пейзажния клас в Московското училище по живопис, скулптура и архитектура, с което започва 20-годишен период на педагогическа дейност.[1] Негови ученици, станали по-късно известни художници, са Исак Левитан, Сергей и Константин Коровини, Сергей Светолавски, Михаил Нестеров и други.[5]
Ранното творчество на Саврасов се развива изцяло в рамките на Романтизма и се отличава с любовта му към силни атмосферни ефекти и контраст между предния и задния план на картините. Постепенно художникът преминава към по-спокойни и хармонични композиции и по-меки колоритни решения както е при „Пейзаж с река и рибар“ от 1859 година.[1] Счита се, че това е най-добрата негова картина, наред с „Гарваните долетяха“ и е една от най-хубавите в цялата руска живопис от онова време.[4]
В някои от известните работи на Саврасов от 1860-години се забелязват промени в разкриването на сюжета, в избора на мотивите и в начина на тяхното възпроизвеждане. Най-добри примери за това са три пейзажа, рисувани през 1861 година – „Поглед към Москва от Мазилово“, „Пейзаж с мелница“ и „Вечерен пейзаж“. Увлечен от сложността и красотата на предавания момент, Саврасов използва по нов начин известните му прийоми в живописта и успява да вплете в единно цяло конкретиката и обобщението, реалната красота на природата и нейното преходно състояние.[1]
През 1860-те години постепенно Саврасов става една от централните фигури в художествения живот на Москва. Сред близките му приятели са видни писатели, художници, изкуствоведи и меценати – Василий Перов, Василий Пукирев, Александър Борисовски, Михаил Боткин, Павел Третяков и други.[4]
Англия и Швейцария
[редактиране | редактиране на кода]
През 1862 година Саврасов получава възможност за сметка на МОЛХ (Московское общество любителей художеств) да замине за Лондон за откриването на Световното изложение и да посети и други европейски страни – Дания, Швейцария и Франция.[4] В Англия се запознава с европейското изкуство и в частност – с пейзажната живопис в страната, която е малко известна в Русия. Силно впечатлен, в едно от писмата си пише „Нито една академия в света не може така да развие възгледите на художника така, както една истинска изложба в Лондон.“. Саврасов отбелязва дълбочината на мисълта, наблюдателността и местния характер на колорита в тези пейзажи.[1]
Той успява да извлече полза от това пътуване, която по-късно се отразява в работите му, без да бъде подражание на видяното.[1] От европейското изкуство приема като най-близки до себе си английските пейзажисти, а по-късно и френските художници от Барбизонската школа – Шарл-Франсоа Добини, Теодор Русо, Камий Коро и Жан-Франсоа Миле. Всички те противопоставят демократичния дух на своето изкуство на студения и красив академичен пейзаж.[4]
След Англия заминава за Швейцария с желанието да разгледа планинските пейзажи на страната. И докато Англия запознава художника със света на изкуството, Швейцария му предоставя забележителни гледки и му открива пътя към емоционалното възприятие и неговото изразяване в собственото му творчество. Той пише, че природата там е „във висша степен интересна“ и се съсредоточава в разкриващите се пред него пейзажи.[1] Някои от картините, нарисувани в Европа са „Поглед към Швейцарските Алпи от Интерлакен“ (1862) и „Езеро в Швейцарските планини“ (1866).[4]
Русия
[редактиране | редактиране на кода]Художникът се завръща в Русия, изпълнен с впечатления и планове, и в края на 1860-те и началото на 1870-те творчеството му бележи сериозен възход. Към този период се отнасят картините „Селски изглед“ (1867), „Салове“ (1868), „Зимна нощ“ (1869). Намереният от Саврасов тип полужанров пейзаж заляга в първия етап от творческото му съзряване. Главна тема както и преди остава природата, възприемана и изразявана чрез неговите чувства.[1]
Русия има пейзажисти и преди Саврасов, но произведенията им по-скоро приличат на копия от италианските и френските пейзажи и нямат нищо общо с руската природа. Саврасов е първият, който показва прелестта и красотата на сивия есенен ден, на калните руски пътища и мокрите поля, поставяйки по този начин началото на руския лиричен пейзаж.[2]
Първостепенно значение в творбите му придобиват влажната почва, изрисувана с много ясна и точна фактура, и светлата въздушна среда, обединяваща органично пространствения план. Засилването на предадените сложни чувства и преживявания, донякъде свързани с обстоятелства от личния му живот, се забелязва още в картините от 1869 година. Най-ярки примери за това са пейзажите „Лосовият остров в Соколники“ (1869) и „Лунна нощ. Блато“ (1870), в които всичко предразполага към лирическо настроение.[1]
В периода 1870 – 1875 година Саврасов прави ежегодни творчески пътешествия по Волга. Сред творбите, създадени тогава, най-ярко се открояват „Волга близо до града“ (1870), „На Волга“ (1870-те) и първата повествователно създадена картина „Печорският манастир край Нижни Новгород“ (1871). По същото време започва да рисува платното „Волга над Юриевци“, където присъстват не само широта на замисъла, но са намесени и социални мотиви, което е съвсем ново за работите на Саврасов.[1] За тази картина той получава първа награда на конкурса на МОЛХ.[6]
В някои от работите му, като „Наводнение на Волга край Ярославъл“ от 1871, пълноводната Волга и заволжките простори са показани, погледнати като че ли от птичи полет. В други красотата на природата е помрачена от робската съдба на народа – „Бабья лямка“ (1871) и „Бурлаци на Волга“ (1871), нарисувана две години преди едноименната картина на Иля Репин.[6]
Всичко, създадено след 1870 година, потвърждава, че в творчеството на Саврасов е настъпил нов етап, с нови търсения и нови решения.[1] По поръчка, най-вероятно на Третяков, за създаване на зимни пейзажи по Волга, художникът заминава заедно със семейството си в Ярославъл. Приповдигнатото настроение на майстора е унищожено от смъртта на новородената му дъщеря, третото умряло дете на семейството, и от тежкото заболяване на жена му. За дълбочината на преживяванията му свидетелства изпълнената в това време картина с гроба на дъщеря му в Ярославското гробище.[6]
Зрелост
[редактиране | редактиране на кода]
.jpg)
Новите търсения на художника се проявяват най-силно в картината „Гарваните долетяха“ от 1871 година. Рисува я през март в села Молвитино, когато снегът се топи, небето е сиво-синьо и избеляло, а пролетните гарвани са накацали по клоните на брезите. На заден план се виждат тъмни къщи и стара малка църква, а зад тях се разпростират далечни ливади. Всичко се слива в една обща, силно въздействаща, лирична картина. Платното е представено на първата изложба на передвижниците – обединение, на което Саврасов става един от учредителите. Картината не е достатъчно оценена от съвременниците, но с времето тя става един от най-популярните руски пейзажи. Художникът рисува няколко нейни варианта – през 1871, 1872 и 1879 година.[1][6]
Това е най-зрелият и ярък период от творчеството на Саврасов, което се доказва не само от избора на теми, разкриващи значителни явления в природата и смяната на нейните състояния, но и от неговото постоянно търсене на нови живописни изразни средства. Това време става едновременно и възход и залез на участието му в развитието на реалистичното изкуство.[1]
За следващите работи на Саврасов е характерно особеното поетично настроение, лъхащо от всяка от тях. Това са впечатляващите московски мотиви, покоряващи с непресторената си простота или с битовизма на преден план, на фона на величествени и живописни гледки – „Двор“ (1870-те), „Поглед към Московския кремъл. Пролет“ (1873). Картината „Път“ от 1873 година особено впечатлява с начина на предаване на мократа почва и играта на светлини и сенки по облаците.[1] Към най-добрите московски пейзажи от 19 век се отнася картината му „Сухарева кула“ от 1872 година, нарисувана по случай 200-годишнината от рождението на Петър I. В късния пролетен следобед разрушената вече историческа кула се издига на фона на розовеещо небе, ята птици летят над заснежените покриви, а къщите и дърветата са покрити със скреж.[5]
През 1870-те години руският реалистичен пейзаж търпи ново развитие, като в структурата му се появяват по-сложни естетически и нравствени идеали и обобщени форми. Впечатленията от есенната природа, която продължава да вдъхновява художника, се появяват по различен начин в работите му. Пейзажите „Върби край езерцето“ (1872) и „Есенен ден“ (1873) са доказателство за големия творчески потенциал на художника. Постепенно в тях все повече започват да се открояват чертите на Символизма. Саврасов придава на природата свойствата на носталгични видения, както в елегичната „Гроб край Волга. Покрайнините на Ярославъл“ от 1874 година. Подобни черти често се срещат в многообразните картини на художника от онова време – „Вечер. Полетът на птиците“ (1874) и „Вечер. Поле с врани“ (1880-те). Такива са и много от неговите късни пролетни и зимни пейзажи.[1]
Художникът продължава темата си за Волга, която е сериозно залегнала в творчеството му – „Топене на снеговете. Ярославъл“ (1874), „Волга. Далечини“ (1870-те), „На Волга“ (1875).[1] В картината „Дъга“, рисувана през 1875 година, художникът изобразявайки девойка, вървяща към село, разположено на хълм. От реката към него се издига пътека с изкачващи се нагоре стъпала, тревата наоколо наподобява мокро, зелено кадифе, а през облаците и слънчевата светлина пробива началото на дъга. Пейзажът е толкова поетичен, че обичайният селски мотив се възприема като символ на духовен възход. Като смисъл, близка до тази картина е и следващата „Пред вратите на манастира“ от 1875.[7]
Кръгът на неговите пейзажи с идейно-обобщаващ план завършва със „Зимен пейзаж. Слана“ (1870-те), „Вечер. Полетът на птиците“ (1874) и изпълненият във връзка с последната картина пейзаж „Залез“. Всички негови творби, рисувани по-късно, вече нямат такъв размах и многоплановост. Сред тези от 1880-те години, изпълнени със сложна техника на живописен рисунък остават „Нощ“ (1883), „Лунна нощ над езерото“ (1885), „Вечер. Поле с врани“ (1880-те), „Здрач. Пейзаж“ (1880-те), „Борове на брега на езеро“ (1880 – 1890-те), „Топене на снеговете“ (1887).[7]
Последни години
[редактиране | редактиране на кода].jpg)
След този период работите на Саврасов все по-рядко се появяват на изложбите на передвижниците.[1] Личната драма на художника в края на 19 век измества на заден план и името на майстора, и неговите произведения. Бедността, семейните неуредици, ранната смърт на няколко от децата му, охлаждането от страна на публиката и непрекъснатите критики на академичното ръководство, го въвеждат в дълбока духовна криза, отчуждение и пагубно увлечение към виното.[2][8]
Особено се засилва трагизмът в живота му, когато през 1882 година, скоро след смъртта на Перов, е уволнен от училището и лишен от държавното жилище. Постепенно намалява и зрението му и през 1889 година, по негови думи, почти не вижда формата на предметите. Дъщеря му Вера пише „В борбата си за съществуване той направо изнемогваше и нямайки достатъчно силна морална подкрепа от страна на семейството си, той започна да пие и с това погуби себе си, таланта си и разруши семейството.“ Постепенно интелигентният и деликатен художник се превръща в почти безволев, закоравял алкохолик.[8] Изпаднал от обществото живее главно от копия на ранните си творби, включително и на най-добрата си картина „Гарваните долетяха“.[1]
Въпреки всичко, до последните си дни той създава нови и забележителни пейзажи. Често това са вариации по теми, които вече се срещат в неговото творчество, особено любимите му есенни мотиви, но те обикновено са невесели, драматични и мрачни. Такива са „Ръж“ от 1882, в която над златистите посеви се събират черни, буреносни облаци и „Пейзаж. Село Волинское“ от 1887. В късното му творчество все пак има и по-весели работи като „Пролет. Градини“ от 1893 година.[8]
В началото на 1890-те години с него живее нова жена – Евгения Моргунова, с която имат две малки деца. Старите приятели и особено Третяков се стараят да му помогнат, но без особен резултат. През последните си години попада в ръцете на търговец, който изкупува картините му на безценица. В този период от живота си особено много и успешно рисува графики. През 1894 година, с помощта на приятели, е издаден албум с негови рисунки по повод 50 години творческа дейност.[8]
Дълги години Саврасов живее в нищета и умира на 26 септември 1897 година[1] самотен и тежко болен. Погребан е във Ваганското гробище на Москва. След неговата смърт името му, като водещ майстор на руския пейзаж, е практически забравено, а ако се споменава, то е само с критичен тон. Години по-късно творбите му са преоткрити и той заема полагащото му се място в историята на руската пейзажна живопис.[2]
- Варианти на „Гарваните долетяха“
-
Ескиз към „Гарваните долетяха“ (1871) -
Гарваните долетяха (1871) -
Гарваните долетяха (1872) -
Гарваните долетяха (1879) -
Гарваните долетяха (1880) -
Гарваните долетяха (1894)
- Пролетни пейзажи
-
Пролет. Поглед към селото (1967) -
Салове (1868) -
Дъга (1873) -
Къща в провинцията. Пролет (1878) -
Пролет. На голямата река (1880-те) -
Пролет. Градини (1893)
- Есенни пейзажи
-
Поглед към Кремъл от Кримския мост в лошо време (1851) -
Къщата в с. Фили, където е решено да оставят Москва на Наполеон -
Есенна гора. Кунцево (1872) -
Есенен ден (1873) -
Пред вратите на манастира (1875) -
Пейзаж с дъга (1881)
- Зимни пейзажи
-
Зимна нощ (1869) -
Зима (1870) -
Сухарева кула (1872) -
Зима (1873) -
На гробището (1884) -
Море от кал (1894)
.jpg)
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ((ru)) Русская живопись/Саврасов Алексей Кондратьевич (1830 – 1897)
- ↑ а б в г д е ж ((ru)) Алексей Саврасов/стр.1
- ↑ а б в г ((ru)) Алексей Саврасов/стр.2
- ↑ а б в г д е ((ru)) Алексей Саврасов/стр.3
- ↑ а б ((ru)) Алексей Саврасов/стр.7
- ↑ а б в г ((ru)) Алексей Саврасов/стр.4
- ↑ а б ((ru)) Алексей Саврасов/стр.6
- ↑ а б в г ((ru)) Алексей Саврасов/стр.8
|
